Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (22)

Глава 22

Понеделник, 14 февруари 1966 г.

Към средата на февруари започна затопляне. В петък заваля безмилостен дъжд, който не спря до неделя вечерта. Всички ниски части на Кънетикът бяха под замръзнала вода, която напразно се опитваше да се оттече или изпари. Къщата на семейство Финч беше отрязана от шосе 133 точно по начина, който Морис Финч описа на Кармайн. Поточето на Рут Кинетон така преля, че й се налагаше да простира с гумени ботуши. А една сутрин доктор Понсонби дойде на работа в „Хъг“ и се оплака, че Бинарната му е наводнена.

Затормозен от размерите на потопа и измъчван от схванат мускул на крака, в понеделник призори Адисън Форбс реши да направи малък крос около Ийст Холоуман и после надолу до брега и кея. Там беше построил навес за четириметровата яхта, която притежаваше, макар че рядко беше в такова разположение на духа, че да се понесе с нея на спокойно плаване край пристанището на Холоуман. През последните няколко години безметежното прекарване на свободното време се бе превърнало в грях за Адисън Форбс.

Полицейска кола бе паркирана подозрително близо до стръмната алея на Форбс. Хората вътре му махнаха одобрително, като мина покрай тях, твърдо решен да завърши кроса си докрай. По тялото му се стичаше пот, когато се спусна по покрития с храсти хълм, който слизаше от шосето. Тридневният дъжд стопи замръзналия сняг и предизвика наводнения из целия щат. Почвата под маратонките на Форбс беше подгизнала и хлъзгава. Преди години той засади форзиции на долния край на склона. Колко красиво ставаше, когато тези предвестници на пролетта разтворят жълтите си цветове!

Но през февруари от живия плет от форзиции оставаха само твърди кафяви клони. Затова, когато забеляза зад тях лилаво петно, Форбс се спря. След част от секундата видя ръцете и краката, които се подаваха от това лилаво петно и сърцето, което веднъж вече го беше предало, започна да тупка силно, а пулсът му отекна с грохот в ушите. Хвана се за гърдите, отвори пресъхналата си уста, за да извика, но не можа. О, мили боже, от този шок щеше да получи още един инфаркт, нямаше начин това да не предизвика сърдечен пристъп! Сграбчи облегалката на пейката, която Робин бе оставила там за „припичане на слънце“, заобиколи я сантиметър по сантиметър, седна и зачака болката. Силен първичен инстинкт го накара да свива и разпуска непрекъснато лявата си ръка, докато чакаше тази болка да полази и да се стрелне надолу по нея. С разширени от ужас очи и отворена уста, Адисън Форбс седеше и чакаше. Ще умра, ще умра…

Десет минути по-късно болка така и нямаше и той вече не чуваше сърцето си. Пулсът му се бе успокоил до нивото, което винаги достигаше след крос. Скочи на крака, но и от това не почувства никаква болка. Обърна поглед към лилавото петно с ръце и крака, после изкачи склона до къщата си с големи ритмични крачки, изпълнен със радост.

— Трупът й е долу до брега — каза той на влизане в кухнята. — Звънни в полицията, Робин.

Тя запищя и замаха с ръце, но все пак се обади. След това отиде при него и се опита да измери пулса му.

— Добре съм — подразни се той. — Не се суети, жено, добре съм! Току-що преживях огромен шок, но сърцето ми не трепна. — По устните му се появи замечтана усмивка. — Гладен съм, искам хубава закуска. Пържени яйца с бекон, препечена филийка със стафиди и много масло, както и кафе със сметана. Хайде, Робин, размърдай се!

 

 

— Измамиха ни — каза Кармайн. Стоеше на брега заедно с Ейб и Кори. — Как сме могли да бъдем толкова глупави? Наблюдаваме всички пътища, а дори не ни хрумна за пристанището. Хвърлили са я тук от лодка.

— Цялото източно крайбрежие беше замръзнало до събота вечерта — намеси се Ейб. — Трябва да са го решили в последната минута. Вероятно не са смятали да я изхвърлят тук.

— Глупости, как да не са! — опроверга го Кармайн. — Затоплянето само ги е улеснило. Ако водата все още беше замръзнала, щяха да минат по леда пеша от някоя улица, която не охраняваме, чак дотук. А сега са могли да дойдат с лодка с гребла, която са приближили до брега, за да могат да изхвърлят трупа. Не са стъпвали на сушата.

— Тя е замръзнала — каза Патрик, който се бе присъединил към тях. — Лилава официална рокля, обсипана с пришити перли, не кристали. И такъв плат никога не съм виждал преди, не е истинска дантела. По мярка й е повече отколкото на Маргрета, поне на дължина. Още не съм я обърнал, за да видя дали копчетата са закопчани. Няма следи от турникети и няма две срязвания на шията. Ако не броим няколкото мокри листа, тя е съвсем чиста.

— Тъй като не са стъпвали на брега, тук няма да има нищо. Оставам те да си работиш, Патси. Хайде, момчета — подкани Ейб и Кори. — Трябва да питаме всички съседи с достъп до водата дали са чули, или видели нещо снощи. Кори, ти ще хвърлиш мрежата по-нашироко. Вземи полицейския катер и обиколи танкерите и товарните кораби, закотвени в пристанището. Може някой, който дни наред е бил затворен под палубата, да е излязъл да подиша чист въздух и да е видял лодката. Моряците забелязват такива неща.

 

 

— Повторение на случая с Маргрета — каза Патрик на Силвестри, Марсиано, Кармайн и Ейб. Кори беше с полицейския катер. — Раменете на Фейт са по-тесни и гърдите й са малки, така че са успели да закопчаят роклята. По нея няма петна, което означава, че е била увита в непромокаема материя по време на пътуването с лодката, и то по-фина и гладка от обикновена мушама. На дъното на лодките винаги има по няколко сантиметра вода, но роклята е съвсем суха и чиста.

— Как е умряла? — попита Марсиано.

— Изнасилена е до смърт, също като Маргрета. Но не знам дали новият им уред е нарочно проектиран да убива, или предпочитат да го правят по-бавно, да кажем с няколко прониквания. Веднага, щом Фейт е умряла, са я сложили в хладилник, но не домашен. По-скоро като тези в супемаркетите. Бил е достатъчно дълъг да побере легналата Маргрета, и достатъчно широк, за да сложат двете момичета с разперени ръце и разтворени крака. И двете са ги облекли, когато са станали на камък. Гащичките на Фейт са скромни, но лилави, вместо розови. Два от пръстите на левия крак на Фейт са счупени. Това я прави по-лесна за разпознаване, ако семейството излезе някога от умопомрачаващата си мъка.

— Мислиш ли, че двете рокли са направени от един и същ човек? — попита Силвестри. — Искам да кажа, че се различават и все пак са еднакви.

— Не съм специалист по официалните рокли. Мисля, че гаджето на Кармайн трябва да ги види и да ни каже — каза Патрик и намигна.

Кармайн се изчерви. Значи си личи? И какво от това? Това е свободна страна. Но да се надяваме, че няма да разчитаме на показанията на Дездемона, за да спипаме тези кучи синове. Един юрист би ми казал, че Дездемона е най-сериозната грешка, която съм допуснал в разследването, но дълбоко в себе си знам, че тя не е замесена, въпреки опита да бъде убита. Любовта не може да ме накара да изгубя инстинктите си. Боже, колко я обичам! В мига, в който се появи на балкона ми, разбрах, че животът й значи повече за мен, отколкото моя собствен. Тя е светлината на целия ми живот.

— Някакви успехи в проследяването на произхода на розовата рокля, Кармайн? — попита Дани Марсиано.

— Не, никакви. Накарах да проверят всички магазини в щата, които продават детски дрехи, но официална рокля за над сто долара изглежда прекалено скъпа за местните вкусове. А това е странно, като се има предвид, че в Кънетикът са едни от най-богатите региони на страната.

— Богатите майки на малките момиченца прекарват времето си, като разхождат кадилаците си от един търговски център до друг — каза Силвестри. — Те ходят до „Филенс“ в Бостън, за бога! И до Манхатън.

— Разбрах — Кармайн широко се усмихна. — Проверяваме „Жълтите страници“ от Вашингтон до Мейн. Кой иска палачинки с бекон и сироп?

Поне отново започна да се храни, помисли си Патрик, когато кимна одобрително на предложението му. Бог знае какво намира в тази англичанка, но поне не е като бившата му жена. Не се влюбил пак в хубавица, макар че колкото повече я гледам, толкова по-малко непривлекателна ми се струва. Едно е сигурно — има мозък и може да го използва. Това би заинтригувало мъж като Кармайн.

 

 

— О, Адисън отиде в „Хъг“ — изчурулика Робин Форбс на Кармайн, когато той пристигна у тях.

— Звучите ми щастлива.

— Лейтенант, от три години живея в ад — каза тя и подскочи пъргаво. — След като получи инфаркт, Адисън реши, че живее подарен му живот. Толкова се страхуваше! Бягаше, не ядеше нищо друго, освен сурови плодове и зеленчуци. Ходила съм чак в Роуд Айлънд да му търся риба, която да му хареса. Беше убеден, че силен шок ще го убие, затова правеше всичко, за да избягва стреса. И тази сутрин намира бедното момиченце и е шокиран, ама наистина шокиран. Но сърцето му дори не трепнало, да не говорим за умиране. — Очите й блестяха, идеше й да затанцува. — Върнахме се към нормалния живот.

Кармайн нямаше представа за фантазиите на Адисън Форбс, в които той убива жена си, затова си тръгна след още една обиколка на имота му с мисълта, че на кривия човек всички са му криви. Доктор Адисън Форбс щеше да бъде много по-щастлив, поне докато адвокатите на Роджър Парсън младши не открият предпазна клауза в завещанието на чичо Уилям. Дали пък част от плана на Призраците не беше да унищожат „Хъг“, като убиват красиви момичета? И ако е така — защо? Възможно ли е чрез унищожаването на „Хъг“ да искат всъщност да унищожат професор Робърт Мордънт Смит? И ако това е вярно, те бяха на път да успеят. И къде в цялата тази схема беше Дездемона? По време на закуската им той я въртя без угризения на шиш като истински полицай: дали не е видяла нещо, което да е погребала дълбоко в съзнанието си, дали не е била на улицата, когато момичето е било отвлечено, дали някой в „Хъг“ не й е казал нещо странно, дали нещо необичайно й се е случило напоследък? След като си помисли внимателно, тя даде отрицателни отговори на всичките му въпроси.

 

 

След една безплодна обиколка из „Хъг“, Кармайн се качи на обратно на форда и пое към Мерит Паркуей, път, който отиваше към Ню Йорк през Бриджпорт. Въпреки че не очакваше да го пуснат да види професора, не виждаше причина да не се опита да разгледа, колкото се може повече от Марш Манор и да се увери дали това, което беше докладвала бриджпортската полиция беше вярно — че пациентите лесно могат да излизат от там.

Реши, че е вярно, когато мина през внушителните порти, украсени с ананаси. Агорафобията би задържала повече пациенти вътре, отколкото охраната. Нямаше охрана.

 

 

Добре. А сега накъде? При семейство Чандра. Имението им беше до Уилбър Крос, там, където шосе 133 влизаше на пръв поглед безсмислено в област, осеяна с ферми и хамбари сред приятни поляни и ябълкови градини. Беше прекалено късно да говори вече с Нур Чандра в „Хъг“ — той напусна миналия петък. Същото направи и Сесил.

Къщата не беше от нивото на смешната ферма на Марш Манор, имението напомняше за Кейп Код. Из него бяха разхвърляни половин дузина обитаеми сгради. Кармайн бе впечатлен да види колко много организация се изисква, за да се направи луксозен живота на двама души и няколко деца с излишни пари. Без съмнение семейство Чандра бяха наели управител, заместник-управител и иконом, както и цяла армия слуги с тюрбани. Цялата машина работеше толкова добре, че семейство Чандра никога не се замисляше какви усилия изисква това. Само щракваха с пръсти и получаваха веднага каквото искат.

— Ужасно неприятно — каза доктор Нур Чандра на Кармайн насред впечатляващата си библиотека, — но необходимо, лейтенант. „Хъг“ беше идеален за моите намерения, дори до… включително и Сесил.

— Тогава защо напускате? — попита Кармайн.

Чандра го погледна презрително.

— О, стига, нима не виждате, че „Хъг“ е вече минало? Робърт Смит няма да се върне, а ми казаха че и членовете на борда от семейство Парсън се опитват да се измъкнат от финансирането на института. Предпочитам да си тръгна сега, когато нещата са още неуточнени, отколкото да чакам и да се препъвам в трупове. Трябва да се махна, докато това чудовище все още убива, да изтрия всяко подозрение от себе си. Ако, разбира се, не го заловите, лейтенант.

— Това звучи разумно и логично, доктор Чандра, но аз подозирам, че истинската причина да се разбързате има нещо общо с маймуните ви. Шансът да ги вземете със себе си в сегашния хаос е много по-голям, отколкото когато семейство Парсън се разтревожи повече за ситуацията в „Хъг“, отколкото за завещанието. Вие всъщност си тръгвате с имущество на „Хъг“ на стойност близо милион долара, независимо какво пише в договора ви.

— О, много проницателно, лейтенант! — каза възхитен Чандра. — Точно затова напускам сега. Веднъж да си тръгна и да взема с мен моите макаци, мисията ще е изпълнена. Поправянето на този факт по-късно би било истински ад от юридическа и логистична гледна точка.

— Макаците още ли са в „Хъг“?

— Не, те са временно тук. Заедно със Сесил Потър.

— И кога заминавате за Масачузетс?

— Всичко вече е задвижено. Аз самият отивам в петък със съпругата си и децата. Сесил и макаците тръгват утре.

— Чух, че сте си купили хубава къща в покрайнините на Бостън.

— Да. Всъщност много прилича на тази.

Влезе Сурина Чандра, облечена в алено сари, украсено с бродерии от златни нишки. Ръцете, шията и косите й бяха обсипани с бижута. Зад нея вървяха две малки момиченца на около седем години. „Близначки“ — помисли си Кармайн, поразен от красотата им. Но възхищението изчезна веднага от погледа му, когато видя в какво са облечени. Еднакви дантелени рокли, покрити с кристали, с колосани поли и малки бухнали ръкави. И двете бяха в ефирен бледозелен цвят.

Представянето мина като на сън. Момичетата, Лейла и Нуру наистина се оказаха близначки. Сериозни дечица с огромни черни очи и коси, сплетени в дебели като корабни въжета плитки. Също като майка си миришеха на някакъв източен парфюм, който Кармайн не хареса. Беше с много мускус, тежък и тропически. На ушите им имаше диаманти, много по-красиви от кристалите по роклите.

— Много ми харесват роклите ви — направи комплимент на близначките, като се наведе до нивото на очите им, но без да ги приближава.

— Да, хубави са — каза майка им. — Трудно се намират такива детски рокли в Америка. Разбира се, те имат много дрехи, изпратени от Индия, но като видяхме тези, веднага ни харесаха.

— Ако въпросът ми не ви се стори груб, госпожо Чандра, бихте ли ми казали откъде купихте роклите?

— От търговски център недалеч от мястото, където ще живеем. Прекрасен магазин за малки момиченца, по-хубав от който и да било в Кънетикът.

— Можете ли да ми кажете къде е?

— О, боя се, че не. Всичките ми изглеждат еднакви, а и още не познавам района.

— А случайно да помните името му?

Тя се засмя и показа белите си зъби.

— Израснала съм с Д.М. Бари и Кенет Греъм, затова естествено, че мога. „Тинкър бел“.

Трите си тръгнаха, близначките му махнаха свенливо.

— Децата ми те харесват — каза Чандра.

Мило, но несъществено.

— Може ли да ползвам телефона ви, докторе?

— Разбира се, лейтенант. Ще ви оставя сам.

„Маниерите им бяха безупречни, дори моралът им да не беше“ — помисли си Кармайн. Докато набираше Марсиано, пръстът му трепереше.

— Знам откъде са роклите — каза без предисловия. — „Тинкър бел“, две думи. Магазин в търговски център в покрайнините на Бостън, но може да има и други магазини със същото име. Започвай да търсиш.

 

 

— Магазините са два — съобщи Марсиано, когато Кармайн влезе. — В Бостън и в Уайт Плейнс. И двата са в реномирани търговски центрове. Сигурен ли си?

— Напълно. Две от дъщерите на Чандра бяха облечени в копия на роклята на Маргрета, само че зелени. Въпросът е кой „Тинкър Бел“ спонсорират нашите Призраци?

— В Уайт Плейнс. По-близо е, освен ако не живеят близо до границата с Масачузетс. Това, разбира се, е възможно.

— Тогава Ейб заминава утре за Бостън, а аз поемам Уайт Плейнс. Господи, Дани, най-накрая пробив!