Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (26)

Глава 26

Неделя, 27 февруари 1966

В единайсет преди обед в неделя, преди началото на наблюдението, Кармайн влезе в полицейското крило на областната административна сграда. Чувстваше се самотен, неспокоен и напрегнат.

Самотен, защото в петък вечерта Дездемона заяви, че ако времето през уикенда е поносимо, ще направи поход по маршрута „Апалачи“ чак до границата с Масачузетс. Тъй като обичаше да е в леглото му, това го завари малко неподготвен. Не се вслуша в протестите му, че ще трябва да се лиши от една полицейска кола, за да я закарат и да я върнат. Притесняваше се, че очакванията му от тази връзка бяха много по-различни от това, което бе изпитвал със Сандра. Въпреки че не я биваше в нито една от двете роли, тя все пак бе негова съпруга и майка на детето му и той я бе наредил в специално чекмедже в съзнанието си, което не смееше да отваря, докато е на работа. А Дездемона се въртеше в ума му непрекъснато и това нямаше нищо общо с ролята й в разследвания от него случай. Той просто нямаше търпение да я види. Може би беше от възрастта. Беше на двайсет, когато срещна Сандра, и на четиридесет, когато Дездемона влезе в живота му. Като родител не се справяше добре, а като съпруг бе още по-трагичен. Сигурен беше, че не иска Дездемона само като любовница. Брак, май искаше брак. Само че дали тя го искаше? Нямаше никаква представа. Походът й в Апалачите може би означаваше, че нуждата й от него не е толкова голяма, колкото неговата от нея. Но беше толкова любяща, когато бяха заедно и никога не го упрекваше, че не й обръща внимание заради работата си. О, Дездемона, не ме разочаровай. Остани с мен, стани едно цяло с мен!

Беше неспокоен, защото в отсъствието на Дездемона трябваше да запълни два дни съвсем сам. Силвестри му бе забранил да се занимава с други случаи, освен с Призраците, като правеше изключение само за назрелите расови напрежения, и то ако избухнат. Дали в сравнително топлата неделя Мохамед ел Неср се бе заловил за работа? Със сигурност още не организираше демонстрации и митинги. Мълчанието му не беше никаква мистерия. И той като Кармайн чакаше Призраците да отвлекат още едно момиче тази седмица, и да усилят болката и възмущението. Следващата неделя със сигурност щеше да има голям митинг, който щеше да откъсне така необходими му хора от случая с Призраците. Мохамед беше голяма досада, но показваше добър усет за стратегия.

И напрегнат, защото трийсетият ден вече наближаваше.

 

 

— Лейтенант Делмонико? — попита сержантът от рецепцията.

— Последният път като погледнах в огледалото, бях аз — каза Кармайн с широка усмивка.

— Когато пристигнах тази сутрин намерих стара кутия за веществени доказателства зад другите пакети. Не е адресирана до никого, сигурно за това не сте я получили. После намерих етикет с вашето име на метри от нея. — Той се наведе, порови под плота си и извади голяма квадратна кутия, която не приличаше на съвременните.

Вещите на жената и детето, пребити до смърт през 1930! Напълно беше забравил за тях, погълнат от приготовленията за наблюдението. Но не пропусна да каже на Силвестри да подпали задниците на кучката от архива и нейния колега.

— Благодаря ти, Лари, задължен съм ти — каза и занесе кутията в кабинета си.

Ето ти занимание за неделя сутринта, когато любимата ти жена е на поход сред мокри листа.

Като отвори капака, не намери вътре мухлясали вещи от мястото на престъпление, извършено преди трийсет и шест години. Не бяха запазили дрехите на двете жертви, което означаваше, че са били опръскани целите в кръв, включително и обувките. Никой не си бе направил труда да измери точно разстоянието, на което е бил намерен Ленард Понсонби, но Кармайн предполагаше, че по жената и детето може да е имало и негова кръв. Нямаше и схема на разположението на труповете. Единствената информация, която имаше, е, че той е бил „близо“ до тях.

Но пък вътре беше чантичката й. По навик си сложи ръкавици, преди да я извади и да я разгледа с очите на съвременен опитен полицай. Ръчно изработена. Беше я изплела, както често правили жените в онези бедни години. Имаше две дървени дръжки и подплата от евтина памучна материя. Нямаше закопчалка. Тази жена не е могла да си позволи и най-евтиния телешки бокс, да не говорим за друг вид кожа. В чантичката намери малко портмоне с един сребърен долар, три монети по двайсет и пет цента, една от десет и една от пет. Кармайн сложи портмонето на бюрото си. Мъжка носна кърпа, чиста, но измачкана. От американ, не от лен. А на дъното — парченца и трохи от бисквитите. Майката сигурно ги е откраднала от гаровото кафе, за да има какво да яде детето във влака. Вероятно затова са се криели навън, на снега. От аутопсиите ставаше ясно, че стомасите и на двете са били празни. Да, бисквитите са откраднати.

Пътната чанта не беше голяма, но пък достатъчно стара, за да е принадлежала на някого от войниците на Севера и той да я донесъл на юг по време на Гражданската война. Избеляла, протрита на места, никога не е била елегантна, дори като нова. Отвори я внимателно и почтително. Вътре намери почти цялата собственост на бедната жена. Нямаше нищо по-трогателно от безмълвните следи, останали след отдавна отминали животи.

Най-отгоре имаше два дълги вълнени шала на разноцветни ленти. Сякаш бяха изплетени от остатъци. Но защо шаловете са били в чантата, след като времето е било толкова студено? Дали не са резервни? Под тях намери два чифта чисти дамски кюлоти, направени от неизбелен муселин, и два чифта по-малки, които очевидно бяха на детето. Чифт плетени чорапи до коленете и чифт по-дълги плетени чорапи. А на дъното, грижливо загъната в скъсана опаковъчна хартия, лежеше малка детска рокля.

Дъхът на Кармайн секна. Малка детска рокля. Ушита от светлосиня френска дантела, обшита с перли. Бухнали ръкави с фини маншети, перлени копчета на гърба, копринена подплата, а под нея колосан набран тюл, който разперваше полата като балетна пачка. Предшественик от 1930 година на моделите на „Тинкър Бел“, само че тази рокля беше изработена изцяло на ръка, всяка перла беше пришита много здраво с отделен конец, нито един от шевовете не беше машинен. Какви неща са пропускали полицаите през 1930! От лявата страна на гърдите с по-тъмни лилави перли беше избродирано „Ема“.

Главата на Кармайн се завъртя, той стана, остави роклята на бюрото си и се взираше неподвижен в нея пет минути, които му се сториха цял час. Нямаше представа колко време е минало, не беше поглеждал часовника си, нито този на стената.

Най-накрая седна и сложи пътната чанта в скута си, отвори я широко, колкото скобите й му позволяваха. Подплатата беше износена и единият от шевовете й се бе прокъсал. Пъхна и двете си ръце и заопипва със затворени очи. Ето! Тук има нещо!

Снимка, и то направена не с любителски фотоапарат. Беше студиен портрет в бежова картонена рамка, върху която имаше печат с името на фотографското ателие. Мейхю Студиос, Уиндзор Локс. Някой беше написал на ръка годината, която той разчете като 1928. Надраскана беше с молив и беше страшно избледняла, така че бе по-скоро предположение.

На снимката се виждаше седнала на стол жена с четиригодишно дете на колене. Жената беше доста по-добре облечена, с наниз от истински перли на шията и обеци с истински перли на ушите. Момиченцето беше с рокля подобна на тази в пътната чанта и надписът „Ема“ се виждаше ясно. Тук двете все още имаха лица. Дори на черно-бялата фотография си личеше, че кожата им е в цвят „мляко с кафе“. Косите им бяха гъсти, черни и къдрави, очите много тъмни, а устните плътни. Кармайн ги гледаше през сълзи и му се струваха великолепни. Погубени заедно с младостта и красотата си, всяка следа от тях превърната в кървава пихтия.

Престъпление от страст. Защо не се бяха сетили за това? Никой убиец не би си разпилявал силите в серия от удари, ако мотивът му не е омраза. Особено когато черепът, който удря с бухалката, принадлежи на малко момиченце. Изключено е тези две същества от женски пол да нямат някаква връзка с Ленард Понсонби. Били са там заради него, а той е бил там заради тях.

 

 

Значи все пак е Клеър Понсонби. Но беше прекалено млада, за да го е извършила. Не е нито Мортън, нито Клеър. Била е лудата Айда, станало е около десетилетие преди напълно да превърти. Което означава, че Ленард и майката на Ема са били… любовници? Роднини? И двете предположения бяха еднакво вероятни. Айда е била изключително консервативна, за нея и най-малката капка черна кръв е предизвиквала отвращение. Защо Ема и майка й са били толкова отчаяни през януари 1930, когато до тях е бил Ленард с 2000 долара в джоба и диамантени украшения по себе си? Какво се е случило с Ема и майка й между 1928 в Уиндзор Локс, когато изглеждат материално осигурени, и мизерното им състояние от януари 1930?

Стига, Кармайн, достатъчно! 1930 година може да почака, но 1966 не може. Чък Понсонби е един от Призраците. Или пък може би е Призрака и върши всичко сам? Доколко Клеър му помага? И на колко помощ е способна? Възможно ли е единият Понсонби да е Призрак, а другият да не е? Да, заради слепотата на Клеър. Сигурен съм, че е сляпа! Чък може да ходи до някое тайно, звукоизолирано мазе и тя никога да не разбере. Убеден съм, че е звукоизолирано. Писъците не трябва да се чуват, а момичетата са пищели неистово.

Чарлз Понсонби… Ерген домошар, който не може да измисли оригинална идея за изследване, дори от това да зависи животът му. Винаги в нечия сянка — на лудата си майка, лудия си брат, сляпата си сестра, много по-успелия най-добър приятел. Не си прави труда да си сложи еднакви чорапи, да се реши да си купува нови сака от туид. Клишираният образ на разсеяния професор, прекалено плах, за да вземе плъх с голи ръце, незабележим по начин, който подсказва тотален срив на егото, въпреки димната завеса от интелектуален снобизъм.

Но възможно ли е същият този Чарлз Понсонби да се впише в образа на толкова брилянтен сериен изнасилвач-убиец, който не спира да ни води за носа от мига, в който разбрахме, че съществува? Направо не е за вярване. Проблемът е, че никой не разполага с психологически портрет на серийния убиец, знаем само, че сексът, изглежда, винаги е намесен. Затова когато открием представител на тази порода, трябва веднага да му направим дисекция. Възраст, пол, вероизповедание, външност, тип жертви, които избира, лицето, което представя пред света, детство, произход, какво харесва и какво не — факторите, които са го формирали са хиляди. За Чарлз Понсонби можем да кажем, че по майчина линия е генетично обременен с лудост и слепота.

 

 

Кармайн прибра веществените доказателства в кутията точно както ги беше намерил и я занесе долу на рецепцията.

— Лари, сложи това веднага в сейф — каза той, като му я подаде. — Абсолютно никой да не я доближава.

И преди Лари да му отговори, Кармайн излезе през вратата. Време беше за ново посещение на „Понсонби Лейн“ №6.

Въпросите се блъскаха в главата му като рояк оси, търсещи гнездото си, което се наричаше отговор. Как е успял Чарлз Понсонби да стигне от „Хъг“ до гимназията „Травис“ и да се върне, като убеди всички, че е бил на заседание на покрива? Трийсет безценни минути бяха минали, преди Дездемона да намери него и останалите там, но пък всичките други шестима души, присъствали на това заседание се кълняха, че никой не е отсъствал по-дълго от времето, необходимо да се отиде до тоалетната. Доколко можеше да се разчита на паметта и вниманието на един разсеян учен? И как Понсонби е излязъл от дома си в нощта, в която бе отвлечена Фейт Хоури, когато беше така плътно следен? Дали съдържанието на кутията от 1930 беше достатъчно солидно доказателство съдия Дъглъс Туейтис да им издаде заповед за обиск. Въпросите следваха един след друг.

Излезе на шосе 133 от североизток и стигна първо до „Диър Лейн“. Според общината четирите къщи в дъното на тази улица не бяха поискали пред тях да бъде положен асфалт. Петстотинметровата улица беше покрита с чакъл. В дъното й имаше кръгъл участък, който беше удобен паркинг за шест-седем коли. Гората се спускаше от всички страни към пътя. Беше, разбира се, изкуствено засадена. Преди двеста години това място щеше да бъде разчистено и превърнато във ферма, но тъй като фермерите все повече предпочитаха по-плодородните почви на Охайо и на запад от него, земеделието престана да бъде печеливш бизнес за първите заселници от Кънетикът и те се ориентираха към поточните линии за прецизно машиностроене, чийто пръв основател беше Ели Уитни. Така че горите отново избуяваха — дъб, клен, бук, брези, чинари и малко борове. През пролетта цъфтяха кучешкият дрян и планинските лаврови храсти. Поникнаха диви ябълки. И елените бързо се върнаха.

Гумите му скърцаха шумно по чакъла, а това засили убеждението му, че патрулите, наблюдаващи „Диър Лейн“ на кръстовището й с шосе 133 в нощта, когато изчезна Фейт Хоури, са щели да чуят, ако някое превозно средство мине оттук, освен това са щели да видят бялата пара от ауспуха. А в онази нощ на паркинга бяха спрени само немаркирани полицейски коли. Беше възможно Чък Понсонби да е изкачил пеша склона зад къщата си без фенерче, но къде е смятал да отиде после? Трябва да е оставил колата си предварително много по-нагоре по шосе 133 или пък ако не е била неговата, а на партньора му, тогава той трябва да го е взел пак някъде там. Толкова дълъг преход при трийсет градуса под нулата? Едва ли. В сравнение с онази нощ фризерите бяха истински печки. Как тогава го е направил?

Кармайн си имаше схема: ако ти се налага да се разхождаш в хубав слънчев ден, то го направи близо до дома на някой заподозрян, а ако край мястото на разходката ти има гора, вземи си бинокъл, за да гледаш птиците. С преметнат на шията бинокъл, Кармайн тръгна между дърветата, нагоре по склона по посока на билото, от другата страна на което се намираше „Понсонби Лейн“ №6. Земята беше покрита с една педя килим от мокри листа, снегът се бе стопил, с изключение на вдлъбнатините по някой и друг камък и усойните места, където топлината не беше проникнала. Няколко елена се махнаха от пътя му, но не бяха подплашени. Животните винаги разбираха кога се намират в резерват. Забеляза, че мястото е красиво и спокойно по това време на годината. През лятото монотонният шум от тревокосачките и пронизителният смях край барбекютата на открито щяха да съсипят чара му. От предишната си полицейска работа знаеше, че никой не си позволява да излиза от паркинга, дори за кърска любов. На двайсетте акра на резервата нямаше кутии от бира, капачки, бутилки, найлони й използвани презервативи.

Когато се изкачи на билото, беше изненадан от ясната гледка към дома на семейство Понсонби. Дърветата по склона бяха драстично оредели и вече не приличаха на гора: три американски брези с общо коренище, красив стар бряст, изглеждащ в добро състояние, десетина клена, събрани на едно място по такъв начин, че опадалите им листа образуваха впечатляваща гледка, както и млади храсти кучешки дрян, които през пролетта щяха да превърнат мястото в бяло-розова полянка на мечтите. Сигурно дърветата са изсечени доста отдавна, тъй като дънерите им не се виждаха.

Вдигна бинокъла и огледа къщата, виждаше я все едно е на петнайсет метра от нея. Чък се бе покачил на стълба с длето и горелка в ръка и махаше стара боя по стария изпитан начин. Клеър се бе опънала в дървен шезлонг близо до верандата, а Биди лежеше в краката й. Лекият вятър галеше лицето на кучето и то не усети присъствието му. Тогава Чък извика. Клеър стана и обиколи къщата така безпогрешно, че Кармайн бе поразен. И все пак беше сигурен, че Клеър е сляпа.

И откъде беше толкова сигурен? Кармайн не оставяше непроверена информация, а слепотата на Клеър беше препъникамък по неговия път. Понякога ползваше услугите на надзирателката в затвора Кари Толбойс, която едва свързваше двата края, за да издържа многообещаващия си син, и затова приемаше допълнителна работа в свободното си време. Кари имаше таланта да играе роли толкова убедително, че хората често й казваха това, което не бива. Кармайн изпрати Кари при офталмолога на Клеър, прочутия Картър Холт. Версията й беше, че иска да дари пари за лечението на ретинитис пигментоза, тъй като скъпата й приятелка Клеър Понсонби страдала от нея, преди напълно да ослепее. Той каза, че още помнел деня, в който Клеър дошла при него с отлепване и на двете ретини — какъв рядък случай, и двете очи да помръкнат изведнъж! Първият му голям случай, но за съжаление не беше по силите му да помогне. Но нали в днешно време може да се лекува, запротестирала Кари. Разбира се, казал доктор Холт. Клеър Понсонби обаче била нелечимо сляпа за цял живот. Беше й преглеждал очите и лично се убедил в това. Колко тъжно!

Кармайн гледаше как сляпата Клеър говори оживено с Чък, който слезе от стълбата, хвана сестра си за ръка и я отведе вътре през верандата. Кучето ги последва. След това се чуха приглушени акорди на симфония от Брамс. Братът и сестрата се бяха наситили на чистия въздух, представлението свърши. Макар че… Чакай малко! О, да, разбира се. Чък излезе, събра си инструментите и ги занесе заедно със стълбата в гаража, после се върна в къщата. Очевидно обичаше всичко да си е на мястото, но дали имаше фикс идеи?

 

 

Кармайн пусна бинокъла и се обърна, за да поеме обратно надолу към „Диър Лейн“. Беше му по-трудно да слиза по дебелия слой хлъзгави гниещи листа, а елените още не бяха направили пътеки, но до лятото ще са свършили тази работа. Потънал в мисли за Чарлз Понсонби и противоречията в него, Кармайн забърза нетърпелив да се прибере в кабинета си и спокойно да обмисли подреждащия се пъзел. А също така и да обядва в „Малволио“.

В следващия миг краката му изгубиха контрол и той полетя напред с разперени ръце, готови да поемат тежестта на падането. Посрещна земята с длани, строполи се с глухо тупване и около него се разхвърчаха облаци мокри залепнали листа. Плъзна се напред, отчаяно опитваше се да се хване за нещо, но инерцията му намаля и той се спря. Ръцете му бяха изровили две успоредни следи дълбоко в почвата. Изруга тихо, претърколи се и се изправи. Чувстваше парене на ожулените места, но с облекчение откри, че не се е наранил много. „Колко глупаво, Кармайн, колко глупаво! Потъна в мисли и забрави да си гледаш в краката, идиот такъв.“

Само че защо чу глух звук, като падна? Стана му любопитно, съвсем в негов стил. Клекна и започна да копае една от следите, които дланите му бяха оставили. На петнайсет сантиметра по-надолу откри дъска. Продължи да копае трескаво, отместваше листата, докато най-накрая пред очите му се откри стара дървена врата, най-вероятно към землянка.

О, Боже! Изведнъж изтръпна и започна да връща листата обратно, където си бяха. Притискаше ги надолу, потупваше ги да се слегнат, а по челото му изби пот и едвам си поемаше дъх. Когато се увери, че е заличил следите от падането си, седна, отметна глава и прецени резултата от усилието си. Не, не беше достатъчно добре. Ако някой огледа мястото по-внимателно, ще забележи. Свали си сакото и с него събра още паднали листа трийсет метра по-далеч. Донесе ги и ги пръсна, после сложи якето на земята и започна да замазва с него всяка следа от разбъркването. Накрая едвам си поемаше дъх, но беше доволен, че никой няма да разбере какво се е случило. А сега изчезвай оттук, Кармайн! Пое надолу на колене, като пръскаше листа след себе си. Стана прав чак когато беше почти до паркинга. Ако имаше късмет, елените щяха да минат над следите му в неспирното си търсене на оскъдната храна през зимата.

Качи се във форда и се замоли острият слух на Клеър да не се простира чак до бумтящия по „Диър Лейн“ мотор на колата му. Натисна леко с крак педала на газта и кара до завоя на първа. Част от него изгаряше да каже новината на Силвестри, Марсиано и Патрик, но реши да не им се обажда от любовното убежище „Майор Минор“ и да изпорти цялата работа. Най-добре да завие на североизток и да се върне по пътя, откъдето дойде. Нямаше да му стане нищо, ако почака малко.

 

 

Не е била чак толкова дълга разходката ти при трийсет градуса под нулата, Чъки! И нямаш нужда от фенерче по склона зад къщата, защото имаш тунел, който излиза в подножието на резервата. Някой — може би ти или някой преди теб — е изкопал този проход под хълма, за да скъси разстоянието. Тук, в Кънетикът, на стотици километри от границата между свободните и робските щати, този тунел със сигурност не е изкопан от бягащи от господарите си негри. Според мен ти си го изкопал, Чъки. В нощта, когато отвлече Фейт Хоури, е трябвало само да внимаваш как ще излезеш. Когато си се върнал с нея, нас вече ни е нямало наоколо. Това беше една от грешките ни. Трябваше да продължим наблюдението. Но да не бъдем прекалено жестоки към себе си, нямаше да успеем да те хванем и като се връщаше. Наблюдавахме „Понсонби Лейн“ и къщата ти, не знаехме за тунела. Тогава извади късмет, Чъки. Но този път късметът е на наша страна. Вече знаем за тунела.

 

 

Тъй като вече умираше от глад, а и му трябваше още малко време да помисли, Кармайн обядва в „Малволио“, преди да събере колегите си.

— Сега вече разбирам напълно значението на старото клише — каза той, когато и последният човек, Патрик, влезе в кабинета на Силвестри.

— На кое клише? — попита Патрик и седна.

— Бременен с новини.

— Тук са вече три опитни акушерки, така че — раждай.

Думите му бяха ясни, подредбата на събитията логична и правилна. Кармайн преведе слушателите си стъпка по стъпка през събитията, които се случиха след срещата му с Елиза Смит.

— Всичко тръгна от нея, от това какво каза и как го каза. Тя беше моят катализатор. А кулминацията настъпи, когато паднах, докато слизах по хълма — това се казва късмет! Доста ми провървя в това разследване — каза той накрая и изчака слушателите му да си затворят зяпналите усти.

— Не, не е късмет — опроверга го Патрик със светнали очи, — а страшен магарешки инат, Кармайн. Кой друг би си направил труда да провери историята с Ленард Понсонби? И кой друг би си направил труда да разглежда кутия с веществени доказателства отпреди трийсет и шест години? Тръгна по следите на неразкрито престъпление, защото ти си единственият човек, за когото се сещам, който знае, че ако светкавицата падне два пъти върху една и съща къща, там има нещо, което я привлича.

— Това е мило, Патси, но то не е достатъчно за пред съдия Дъглъс Туейтис. Намерих истинското доказателство заради чист късмет, като се подхлъзнах на хълма.

— Не, Кармайн. Падането може и да е било случайно, но находката ти не е. Всеки друг би станал, би се изтупал — Патрик махна няколко изсъхнали листа от съсипаното сако на Кармайн — и би закуцукал надолу. Ти намери вратата, защото мозъкът ти е регистрирал странен шум, а не защото, като си паднал, си изровил вратата. А и въобще не би се озовал на хълма, ако не беше намерил нашето лице на снимката, правена през 1928. Хайде, поеми поне част от заслугите!

— Добре, добре! — извика Кармайн и разпери ръце. — По-важното е да решим какво да правим оттук нататък.

Въздухът в кабинета на Силвестри видимо затрепери от въодушевление, облекчение и прекрасната неподправена радост, която всички излъчват в мига, в който някой случай се разплете. Още повече случаят с Призраците, толкова мрачен, толкова зловещ и така мъчително проточил се. Без значение какви трудности предстояха — а те бяха врели и кипели и знаеха, че такива ще има — имаха отговора, който щеше да ги придвижи напред и който им подсказваше, че краят е близо.

— Първо, не можем да приемем за даденост, че съдебната система ще е на наша страна — каза Силвесри, захапал пурата си. — Не искам да провалим случая заради глупава техническа грешка, защото точно техническите грешки неговата защита ще припише на полицията. Да не се заблуждаваме, ние сме хората, които обикновено замерят с яйца. Това ще бъде голям процес, ще се отразява в цялата страна. Което означава, че защитата на Понсонби няма да се състои от евтини адвокати мошеници, дори да нямат пари. Всеки зализан адвокат, който знае къде е Кънетикът и поне малко федерално право, ще се бори със зъби и нокти да влезе в екипа, който ще защитава Понсонби. И ще ни обстрелва с развалени яйца. Не можем да си позволим нито една грешка.

— Искаш да кажеш, Джон, че ако сега вземем съдебна заповед и нахлуем в тунела на Понсонби, ще намерим нещо, което прилича на операционна в къщата на лекар — каза Патрик. — И аз като Кармайн никога не съм вярвал, че този звяр има окъпана в кръв и мръсотия зала за мъчения. Той има операционна. И ако е само наполовина толкова внимателен да не оставя следи в операционната си, колкото е с жертвите си, можем да се окажем с празни ръце. Правилно ли съм те разбрал?

— Да — каза Силвестри.

— Никакви грешки — повтори Марсиано. — Нито една дори.

— А ние вече направихме купища — добави Кармайн.

Настъпи тишина. Въодушевлението се беше изпарило напълно. Накрая Марсиано изсумтя развълнувано и заговори:

— Щом останалите не искат, тогава аз ще го кажа. Трябва да хванем Понсонби на местопрестъплението. И щом се налага, ще го направим.

— О, Дани, за бога! — извика Кармайн. — Да застрашим живота на още едно момиче? Да я подложим на ужаса да бъде отвлечена от този психопат? Аз не бих го направил! Отказвам да го направя!

— Ще се уплаши, така е, но ще се оправи. Вече знаем кой е, нали така? Знаем как действа. Ще следим само него, няма нужда да следим някого другиго.

— Не можем да го направим, Дани — намеси се Силвестри. — Трябва да следим всички, както досега. Иначе ще забележи. Не можем да го направим без пълно наблюдение.

— Добре, съгласен съм. Но вече знаем, че е той, затова ще го следим много по-зорко. Щом мръдне и ние след него. Проследяваме го до дома на жертвата, оставяме го да я отвлече и после го спипваме. Като имаме това, тунела и операционната, няма да излезе свободен от съда — каза Марсиано.

— Всичко е условно и това е проблемът — каза Силвестри. — Понсонби е извършил четиринайсет убийства, а ние имаме четири трупа. Знаем, че първите десет жертви са изгорени, но как ще го докажем? Понсонби да ти прилича на човек, който ще направи самопризнания? Сигурен съм, че не е такъв тип. Тъй като шестнайсетгодишни момичета бягат от вкъщи всеки ден, имаме десет убийства, заради които никога няма да можем да го осъдим. Всичко се свежда до Мерседес, Франсин, Маргрета и Фейт, но нищо не го свързва с тях освен тънко като стъкло предположение. Дани е прав. Единствената ни надежда е да го хванем на местопрестъплението. Ако сега нахлуем в дома му, ще се измъкне. Адвокатите му ще бъдат толкова обиграни, че могат да убедят съдебните заседатели и в невинността на Хитлер и Сталин.

Всички се спогледаха, бяха объркани и гневни.

— Имаме още един проблем — каза Кармайн. — Клеър Понсонби.

Комисар Силвестри не използваше цинизми, освен това днес беше неделя, но наруши собствените си правила.

— По дяволите! — просъска, после направо излая. — Мамка му!

— Според теб тя колко знае, Кармайн? — попита Патрик.

— Дори не мога да предположа, Патси, това е самата истина. Сигурен съм, че наистина е сляпа, така казва офталмологът й. А той е доктор Картър Холт, сега професор по офталмология в „Чъб“. Истината е, че никога не съм виждал по-сръчен слепец от нея. Ако тя е примамката, на която се хващат милозливи шестнайсетгодишни момичета, изгарящи от желание да вършат добри дела, тогава е съучастник в изнасилване и убийство, дори никога да не е влизала в операционната на Понсонби. Каква по-добра примамка от сляпа жена? Но пък една сляпа жена се забелязва и запомня лесно, затова съм склонен да се откажа от тази хипотеза. Ще й се налага да ходи по терени, които не познава така добре като „Понсонби Лейн“, колко бързо би могла да се движи по тях? Как ще разпознае жертвата, ако и Чък не е с нея? Цяла сутрин размишлявам за Клеър! Представям си я пред гимназията „Св. Марта“ в Норуолк. Знаете ли, че тротоарът пред училището е разкопан заради ремонти на тръбите? Две момичета са изчезнали оттам, някой все щеше да я забележи. А и за да се справи, ще й трябват упражнения за ходене по разкопани тротоари. Накрая заключих, че би била повече пречка, отколкото помощ за Чък. Може да е държала жертвата, докато той е карал обратно към убежището си, но и това ми изглежда невероятно. И въпреки това той трябва да е имал съучастник. Например кой е бил шофьорът на лимузината?

— Искаш да изключим Клеър като заподозряна? — попита Силвестри.

— Не напълно, Джон. Просто да я определим като не много вероятен съучастник.

— Съгласен съм, че не бива да я изключваме напълно — каза Патрик, — но не вярвам, че е способна да му помогне кой знае колко. Да не говорим, че е възможно да не знае какво прави брат й.

— Между тях има изключително здрава връзка. Сега вече знаем какво е било детството им и тази връзка ми се струва по-логична. Майка им е убила баща им, готов съм да си заложа живота, че е така. Което означава, че Айда Понсонби е била психически нестабилна, дълго преди Клеър да се върне вкъщи, за да се грижи за нея. Сигурно е било истински ад у тях.

— А дали децата са знаели за убийството, Кармайн?

— Нямам представа, Патси. Как се е прибрала Айда в бурята през 1930 година? Вероятно с колата на Ленард, но дали тогава чистеха улиците? Не си спомням.

— По-важните артерии ги чистеха — каза Силвестри.

— Сигурно е имала кръв по себе си. Може би децата са я видели.

— Предположения! — изсумтя Марсиано. — Нека се придържаме към фактите, момчета.

— Дани, както винаги, е прав — каза Силвестри и му се отплати като пъхна пурата под носа му. — Утре вечер започваме наблюдението, затова по-добре сега да уточним промените.

— Най-важната промяна — каза Кармайн — е, че Кори, Ейб и аз ще наблюдаваме входа на тунела откъм резервата.

— Ами кучето? — попита Патрик.

— То създава усложнения. Съмнявам се, че ще яде месо с опиати. Кучетата водачи са обучени да не взимат храна от непознати или от земята. И тъй като е кастрирана, няма да се подлъже по някое мъжко. Ако ни чуе, ще се разлае. Не съм сигурен, че Чък няма да вземе Биди със себе си, за да пази тунела, докато го няма. Ако го вземе, животното ще ни помирише.

Патрик се засмя.

— Не и ако миришеш на скункс.

Останалите гнусливо се дръпнаха назад.

— Господи, Патси, не!

— Е, тогава поне Ейб и Кори — поправи се Патрик и погледна дяволито. — Само един от вас ще е достатъчен.

— Един от нас със сигурност няма да се умирисва на скункс и това съм аз — каза намръщен Кармайн. — Трябва да има и друг начин.

— Не и без да предупредим Понсонби. Не можем да отвлечем кучето, това е сигурно. Това не ти е някакъв селяндур с необмислен план, това е лекар, който успява непрекъснато да ни се изплъзне. Ако кучето изчезне, ще разбере, че сме по петите му и ще спре да отвлича — убеждаваше ги Патрик. — Козът му е вратата на тунела от страната на резервата и ние трябва да го накараме да повярва, че тя все още си е само негова тайна. Може би я пази — въже, в което да се спънеш, алармени звънци, устройства, които се задействат като мини, светлини на дърветата. Преди да се приближите, проверете, за бога. Естествено, че ще използва кучето. Как — не знам, само знам, че ще го използва. Ако бях на неговото място, щях да сипя малко секонал в последното за вечерта питие на Клеър.

— Много си хитър, Патси — ухили се Силвестри.

— Не съм от класата на Кармайн, Джон. Стига, всичко, което казах, звучи логично.

— Да, знам. Но откъде да намерим секрети от скункс?

— Имам цяло шише — призна си лукаво Патрик.

Кармайн погледна Силвестри заплашително.

— Тогава включете в бюджета на полицията няколко бидона доматен сок. Не мога да карам Ейб и Кори да си слагат секрети от скункс зад ушите, без им предложа вана с доматен сок на сутринта. — Намръщи се, изглеждаше недоволен. — Имаме ли някъде вана или са само душове?

— Има голяма чугунена вана в старата част на сградата. Горе-долу по времето, когато Ленард Понсонби е бил пребит до смърт, тя се е използвала за укротявате на психичноболни, преди хората с бели престилки да дойдат да си ги приберат — обясни Марсиано.

— Добре, накарайте някого да я измие и дезинфекцира. И след това я искам пълна догоре с доматен сок, защото според мен и Ейб, и Кори трябва да си сложат от секрета. Ако се наложи да се разделят, кучето ще подуши този, който не се е „парфюмирал“.

— Съгласен — каза Силвестри и по изражението му пролича, че срещата е свършила.

— Ех, още не можем да разплетем всичко докрай — въздъхна Кармайн. — Все още ни предстои да обсъждаме различни възможности. Като например дали Понсонби работи сам, или има съучастник, за когото не знаем нищо? Ако приемем, че Клеър не е замесена, трябва ли да отхвърлим вероятността Призраците все пак да са двама? Понсонби няма личен живот извън „Хъг“ и дома си. Знае се, че ходи на изложби, дори това да значи ден-два отпуск от работа. Отсега нататък ще го следим навсякъде, където ходи. Пускаме след него най-добрите ни хора, Дани, най-добрите ни хора. Спокойни и внимателни мъже и жени и никакви разнебитени двуканални радиостанции. Ще им дадем от новите микрофони, които се слагат на ревера, така че да не остават без радиовръзка, докато го следят. Тези устройства са незабележими като карфици. Техническото ни оборудване става все по-добро, но един Били Хоу и един Дон Хънтър ще ни дойдат добре. Ако наистина закрият „Хъг“, Джон, няма да е зле да ги привлечем при нас. Да ги прикрепим към отдела на Патси и да сложим думата „технически“ в названието му. Не го казвай, Джон. Ти можеш да намериш пари, по дяволите!

— Ако Мортън Понсонби беше жив, щяхме да знаем самоличността на втория Призрак — каза Марсиано.

— Дани, Мортън Понсонби не е жив — отвърна търпеливо Кармайн. — Видях гроба му и доклада от аутопсията. Не, не е убит, просто внезапно е паднал мъртъв. Не е открита отрова в трупа му, но не е и установена истинската причина за смъртта.

— Лудата Айда може пак да се е развихрила.

— Съмнявам се, Дани. По всичко личи, че е била дребничка, а Мортън Понсонби е бил здрав младеж. Би било трудно да го задуши с възглавница. Освен това няма влакна в дихателните му пътища.

— Може да е имало четвърто дете — настоя Марсиано. — Айда може да не го е регистрирала при раждането.

— О, нека не фантазираме! — извика Кармайн и размаха ръце във въздуха. — Първо, кой ще е бащата на това мистериозно дете, след като Ленард е бил убит? Чък? Слез на земята, Дани! Едно дете не остава незабелязано. Това не са новозаселили се жители на „Понсонби Лейн“, те са притежавали квартала! Дошли са малко след като „Мейфлауър“ е акостирал в Америка. Спомни си за Мортън. Не е живял на тази планета, но са знаели за него. Имало е хора на погребението му.

— Значи, ако има втори Призрак, то ние не го познаваме.

— Засега — да — заключи Кармайн.