Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (30)

ГЛАВА 30

Понеделник, 28 март 1966 г.

Гилотината се стовари върху Центъра за неврологични изследвания „Хъглингс Джаксън“ към края на март.

Бордът на центъра се събра в конферентната зала на „Хъг“ в десет сутринта, присъстваха всичките му членове с изключение на професор Робърт Мордънт Смит, който беше изписан от „Марш Манор“ преди две седмици, но не излизаше от мазето с влакчетата. Срам за Роджър Парсън младши, на когото не му беше приятно да си мисли, че преценката му за Боб Смит се беше оказала толкова погрешна.

— Госпожице Дюпре, моля заемете мястото си като икономически директор — каза припряно Парсън и погледна въпросително Тамара. — Госпожице Вилич, ще водите ли протокола?

Уместен въпрос, тъй като госпожица Вилич не приличаше на жената, която членовете на борда познаваха отпреди. Тя беше посърнала, така си мислеше Ричард Спейт.

— Да, господин Парсън — каза безизразно Тамара.

Ректорът Мосън Макинтош вече знаеше това, което Уилбър Даулинг само подозираше. Но знанието у единия и силното подозрение у другия бяха докарали доволни физиономии на лицата им и бяха накарали телата им да се отпуснат. Университетът „Чъб“ щеше да наследи „Хъг“, това беше сигурно, и то заедно с огромната сума пари, предназначена за неврологични изследвания.

Роджър Парсън младши започна да чете през половинките си очила, кацнали на тънкия му, дълъг нос, юридическото становище, според което завещанието на покойния му нещастен чичо се обезсилваше в частта, която се отнасяше за фонда, финансиращ „Хъг“. Отне му четиридесет и пет минути да прочете нещо по-сухо от пясъка в Сахара, но присъстващите бяха нащрек и целите в слух, с изключение Ричард Спейт, на когото се падна да се занимава с най-уморителните подробности от цялата работа. Той беше обърнал стола си към прозореца и гледаше как два влекача теглеха петролен танкер към новия резервоар за въглеводород в началото на улица „Оук“, където щеше да пусне котва.

— Ние, разбира се, можехме просто да си приберем сто и петдесетте милиона капитал на фонда плюс натрупаната лихва — каза Парсън в заключение на своята реч, — но не такова е било желанието на Уилям Парсън и в това ние, неговите племенници и синовете им, сме напълно сигурни.

Ха-ха-ха! — изсмя се наум М.М., как ли пък не бихте се отказали да си приберете всичко! Но идеята ви хрумна, след като ви казах, че „Чъб“ може да ви съди. Най-много да си приберете натрупаната лихва, която също ще влее доста свежа струя кръв в „Парсън Продъктс“.

— Затова предлагаме половината от капитала да остане под попечителство в медицинския факултет на „Чъб“, за да финансира в бъдеще работата на центъра „Хъглингс Джаксън“, под каквато и форма да продължи да съществува той. Сградата и прилежащата й земя също ще са на разпореждане на университета „Чъб“. А другата половина от капитала се присъжда на университета „Чъб“ за инфраструктурни проекти, каквито бордът на университета реши. Стига техните резултати да носят името на Уилям Парсън.

„Ох, че хубаво!“ беше изписано на лицето на декана Даулинг, но физиономията на М.М. беше напълно непроницаема. Деканът Даулинг ставаше свидетел на превръщането на „Хъг“ в център за изследването на вродените психози. Беше се опитал да убеди госпожица Понсонби да дари мозъка на покойния си брат за изследване, но му бе учтиво отказано. Ето това беше психотичен мозък! Не че очакваше да види някакви забележими анатомични изменения, но се надяваше да има локализирани атрофии в предната част на мозъчната кора или някакви анормалност в корпус стриатум. Дори за някоя лека астроцитома.

Мислите на Мосън Макинтош се въртяха около сградите, които щяха да носят името на Уилям Парсън. Едната трябваше да е галерия, дори и ако трябва да остане празна, докато и последният Парсън умре. Дано да стане по-скоро!

— Госпожице Дюпре — каза Роджър Парсън младши, — ваше задължение е да разпространите това официално писмо — и го бутна по масата към нея — сред всички служителите на център „Хъглингс Джаксън“. Той ще бъде закрит в петък, 25-ти април. Цялото оборудване и мебелите остават на разположение на декана на медицинския факултет. Освен някои избрани неща, които ще бъдат дарени на патоанатомичната лаборатория на Холоуман в знак на нашата признателност. Едно от тези неща е новият електронен микроскоп. Говорих с губернатора на Кънетикът, който ми обясни колко важна и колко недостатъчно финансирана е медицинската криминология.

„Не, не, не! — помисли си декан Даулинг. — Микроскопът е мой!“

— Ректор Макинтош ме увери — продължи монотонно да нарежда Роджър Парсън младши, — че всички служители, който желаят, могат да останат на работа. Но заплатите и хонорарите ще бъдат преразгледани в съответствие със стандартната финансова политика на медицинските факултети. Учените, които решат да останат, ще работят под ръководството на професор Франк Уотсън. А вие, госпожице Дюпре, ще уредите за тези, които не искат да останат, пакетно обезщетение, в размер на едногодишна заплата плюс всички пенсионни вноски.

Покашля се и нагласи очилата си по-удобно.

— Има две изключения от това разпореждане. Едното се отнася за професор Боб Смит, който, уви, не се чувства достатъчно добре, за да поднови медицинската си практика, под какъвто и да е вид. Тъй като неговият принос през шестнайсетте години на управлението му е изключителен, ние сме се погрижили да го обезщетим по начин, описан тук, както следва. — Още един лист беше бутнат към Дездемона. — Второто изключение сте самата вие, госпожице Дюпре. За съжаление, длъжността икономически директор ще бъде закрита и доколкото разбрах от ректор Макинтош ще бъде невъзможно да ви бъде намерена подобна работа в университета. Затова се съгласихме, че вашето обезщетение ще се състои от следните суми, изброени тук. — Трети лист хартия.

Дездемона надникна в него. Двугодишна заплата плюс пенсионните осигуровки. Ако се омъжеше и престанеше да работи, и ако намалеше разходите си, би живяла доста прилично.

— Тамара, пусни кафеварките — нареди тя.

— Давам на декан Даулинг две години да съсипе центъра — каза тя на Кармайн същата вечер. — Той е повече психиатър и по-малко невролог и няма да може да се възползва от една смазана машина за научни изследвания. Всякакви луди учени ще успеят да го подведат. Кажи на Патрик да не скромничи с оборудването, Кармайн. Да го грабва, докато още работи добре.

— Ще ти целува ръцете и краката, Дездемона.

— Няма нужда, не е моя заслугата. — Тя въздъхна доволно. — Но все пак невестата ти идва със зестра. Ако можеш да си позволиш да издържаш мен и колкото деца сметнеш за достатъчни, тогава с моята зестра ще можем да си купим наистина прилична къща. Обожавам този апартамент, но не е подходящ за семейство.

— Не — хвана я за ръцете той, — запази си зестрата за себе си. Ако промениш решението си, тогава ще имаш достатъчно пари, за да се прибереш в Лондон. Не съм закъсал за пари, честно.

— Е — каза тя, — тогава помисли върху това, Кармайн. Когато прочете циркулярното писмо на Роджър Парсън младши, Адисън Форбс беше направо съкрушен. Да бъде под ръководството на Франк Уотсън? По-скоро би умрял от крайна фаза на сифилис! Заяви, че отива да работи с Нур Чандра в „Харвард“, но според мен в „Харвард“ не са останали без клинични невролози, така че дано Адисън не се надява напразно. Това, което искам да ти кажа е, че ужасно харесвам къщата на Форбс. Ако семейство Форбс се преместят, ще я продадат за купища пари, но дали можем да се надяваме да я купим? Този апартамент твой ли е, или е под наем?

— Мой е. Мисля, че ще успеем да съберем пари за къщата на Форбс, щом толкова ти харесва. Намира се на идеално място, Източен Холоуман, квартала, в който живее семейството ми. Опитай се да се сближиш със семейството ми, Дездемона — помоли я той. — Първата ми жена си мислеше, че я шпионират, защото майка ми и майката на Патси, или някоя от сестрите ми непрекъснато се отбиваха. Но не беше, за да я следят. Италианските семейства са много свързани помежду си.

Въпреки че външно не се бе променила, на Кармайн тя вече не му изглеждаше непривлекателна. Любовта не го заслепяваше, а по-скоро му отваряше очите.

— Аз съм доста срамежлива — призна си и стисна пръстите му. — И заради това изглеждам като снобка. Не мисля, че ще ми е трудно да харесам семейството ти, Кармайн. И една от причините толкова да харесвам къщата на Форбс е кулата. Ако София някога реши да се върне при теб и да учи в пансиона, а после в прословутия смесен университет „Чъб“, тя ще е прекрасно местенце за нея. От това, което си ми разправял, оставам с впечатлението, че София има нужда от истински дом, не от дворец. Ако не я подхванеш сега, след година вече ще се мъкне с хипитата.

В очите му избиха сълзи.

— Не те заслужавам — каза той.

— Глупости! Хората винаги получават това, което заслужават.