Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (21)

Глава 21

Вторник, 1 февруари 1966 г.

Зданието, в което се помещаваше общината на Холоуман беше известно с акустиката си и след като преди десет години хората на кмета бяха преместени в сградата на областната администрация, на общинското здание не му остана нищо друго, освен да изпълнява функцията, с която се справяше най-добре — да бъде домакин на най-великите световни виртуози и симфонични оркестри.

Зад голямата зала имаше репетиционна, в която освен репетиции се правеха и записи. Наредените в безразборен полукръг празни стойки за ноти говореха, че музиката само временно е спряла, но не напомняха за убийство. Джон Силвестри се настани на диригентското място, облечен в официалната си униформа. Беше си закачил медала от Конгреса. Той, заедно с лентата през гърдите му, казваха, че не е обикновен човек.

Дойдоха около петдесет журналисти, повечето от вестници и списания, един екип от местната телевизия на Холоуман и един репортер от радио WHMN. Най-големите национални вестници изпратиха кореспонденти. Макар че имаше огромен интерес от пресата към Чудовището от Кънетикът, всеки по-умен редактор знаеше, че това полицейско мероприятие няма да произведе новини. Щеше да послужи единствено за повод да се напишат убийствени коментари за некомпетентността на полицията.

Но Силвестри много хладнокръвно се справяше с такива публични събития, особено когато се налагаше да се прави на глупак. „Никой друг не може да се прави така изискано и с такова удоволствие на глупак“ — мислеше си Кармайн, докато го слушаше.

— Въпреки ужасните студове, полицаи от различни участъци на щата държаха под двайсет и четири часово наблюдение деветдесет и шест заподозрени от миналия четвъртък до деня, в който беше отвлечена Фейт Хоури. Трийсет и двама от тях живеят в или около Холоуман. Никой от тях не може да бъде обвинен, което значи, че все още не знаем самоличността на човека, когото вие наричате Чудовището от Кънетикът. Ние обаче вече му викаме Призрака.

— Добро прозвище — каза криминалният репортер на „Холоуман Поуст“. — Имате ли доказателства да обвините някого? Поне един?

— Току-що отговорих на този въпрос, госпожо Лонгфорд.

— Убиецът или Призрака, това ми харесва, сигурно има специално място, в което държи жертвите си. Не е ли време да започнете да го търсите по-сериозно? Като например да претърсвате сгради?

— Не можем да правим обиски в обитаеми сгради без съдебна заповед, госпожо, и вие го знаете много добре. Даже нещо повече, вие ще сте първите, които ще скочите, ако го направим.

— При нормални обстоятелства — да. Но това е различно.

— Колко различно? Заради ужасния характер на престъпленията? Като човек съм съгласен, но като служител на закона — не мога да го приема. Полицията е блюстител на закона, но в демократично общество като нашето, тя е ограничена от същия този закон, на който служи. Американските граждани имат конституционни права, които ние, полицаите, сме длъжни да уважаваме. Неоснователно подозрение не ни дава правото да се втурваме в нечий дом и да търсим улики, които не сме успели да намерим преди това. Първо идва уликата. Трябва представим улики на съда, за да получим съдебно разрешение да правим обиск. Дори да се обясняваме с часове, няма да убедим никой съдия да ни издаде заповед, ако не представим конкретни факти. А ние нямаме конкретни факти, госпожо Лонгфорд.

Останалите журналисти бяха доволни, че госпожа Даян Лонгфорд им вършеше черната работа. И без това нищо нямаше да излезе от въпросите й, а те вече помирисваха кафето и пресните понички в дъното на залата.

— Защо нямате конкретни факти, господин комисар? Не ми го побира ума как, след като толкова опитни полицаи са разследвали тези убийства, от началото на миналия октомври досега не са успели да открият конкретни факти! Или пък искате да кажете, че убиецът е истински призрак?

Язвителната ирония не действаше на Силвестри, както не му действаха агресията и чарът. Той продължи, без да й обръща внимание.

— Не е истински призрак, госпожо. Той е много по-опасен и смъртоносен. Представете си го като много силна хищна котка в разцвета на силите си — да кажем, леопард. Лежи си спокойно скрит на дърво в края на джунглата и гледа как стадо антилопи кротко си пасат трева и все повече се приближават до гората и дървото му. За птичката на това дърво всички антилопи изглеждат еднакви. Но за леопарда те са различни и той се прицелва точно в една. За него тя е по-вкусна и сочна от другите. О, той е много търпелив! Друга антилопа минава под него, но хищникът не помръдва. Тя нито го вижда, нито го помирисва. Тогава неговата антилопа минава под дървото. Ударът му е толкова бърз, че още преди другите антилопи да побягнат, той е вече се е качил на дървото с плячката, която е със счупен врат и краката й висят безпомощно.

Силвестри се пое дъх. Беше им привлякъл вниманието.

— Признавам, че метафората не е много добра, но с нея исках да ви илюстрирам срещу колко сериозен противник сме се изправили. За нас той е невидим. На антилопата не й хрумва да вдигне глава към дървото, защото вятърът носи миризмата до ноздрите й само на нейното ниво, а не духа от горе на долу. Така е и с нас. Не ни е хрумнало да погледнем или подушим къде е, защото нямаме представа къде е скривалището му и какво точно използва за скривалище. Може би всеки ден го подминаваме на улицата, вие също вероятно се срещате с него на улицата всеки ден, госпожо Лонгфорд. Но той има обикновено лице, върви като всички други, не се отличава с нищо. На пръв поглед е най-обикновена улична котка, а не леопард. Но отвътре е като Дориан Грей или мистър Хайд, ангелско лице, под което се крие самият Сатана.

— И как да се предпази населението от него?

— Бих посъветвал всички да внимават, но повишеното внимание не предотврати отвличанията на момиче от определен тип, дори след като наводнихме Кънетикът с листовки и предупреждения. Обаче знам, че сме го уплашили, принудихме го да се откаже да отвлича на светло и да започне да търси прикритието на тъмнината. Това засега не го е забавило. Но все пак е лъч надежда. Ако е по-уплашен от нас и ако продължим да го притискаме, той ще започне да прави грешки. Имате думата ми, дами и господа журналисти, че няма да пропуснем грешките му. Те ще ни направят леопардът на дървото, а него — антилопата жертва.

 

 

— Той се справи добре — каза Кармайн на Дездемона същата вечер. — Кореспондентът на „Асошиейтед Прес“ го попита дали смята да се кандидатира за губернатор на следващите избори. „Не, господин Долби — и се захили от ухо до ухо — в сравнение с политиката полицейската работа е песен, гоним само призраци“.

— Въздейства на хората. Когато го видях по новините в шест ми напомни за опърпано плюшено мече.

— Губернаторът го харесва, което е по-важно. Героите от войната никога не се уволняват като некомпетентни кретени.

— Сигурно е бил доста възрастен герой от войната.

— Така е.

— Струва ми се, че говориш с носа си, Кармайн. Да не си настинал? — попита тя и си взе още едно парче пица. О, колко й беше хубаво, че отново бяха в добри отношения!

— След като седяхме в неотоплени коли на минус трийсет градуса, всички сме настинали.

— Е, поне не се наложи да следиш мен.

— Но те следим, Дездемона.

— Каква организация! — възкликна тя. Като мениджър беше впечатлена. — Деветдесет и шест човека!

— Да.

— На теб кой ти се падна?

— Поверително е, не можеш да ме питаш такива неща. Какво става в „Хъг“, откакто Фейт изчезна?

— Професорът още е в лудницата. Когато разбере, че Нур Чандра е приел предложение за работа в „Харвард“, пак ще изпадне в амок. Не толкова, защото ще изгуби звездата на института, а защото в договора на Нур пише, че маймуните си тръгват с него. Разбрах, че е поканил и Сесил да се премести с него в Масачузетс. Сесил не може да си намери място от щастие, защото повече няма да живее в гето. Семейство Чандра са купили лъскаво имение и Сесил ще си има къщичка в него. Радвам се за него, но съжалявам, че си тръгва заради професора.

— Звучи ми странно. Какъв е този договор, който ти позволява да си тръгнеш с нещо, което някой друг е купил? Все едно някой конгресмен да си откачи „Ремингтън“-а от стената в кабинета си и да го вземе вкъщи, ако не го преизберат?

 

 

— Когато Нур дойде в „Хъг“, професорът имаше всички основания да не допуска такова развитие на нещата. Знаеше, че Нур никога няма да намери по-подходящо място за проучванията си от „Хъг“. И така беше, докато не се появи този звяр, убиецът.

— Да, кой би могъл да го предвиди? Станал съм толкова параноичен, че подозирам и друг мотив. Тук е заложена Нобелова награда все пак.

— Знаеш ли — каза тя замислено, — винаги съм имала странното предчувствие, че Нур Чандра няма да спечели Нобелова награда. Изглежда някак си много лесно. Юстас е единствената маймуна, която е показала някакви признаци, че може да получава предизвикани епилептични припадъци. А в науката е много опасно да вложиш всичките си надежди на една-единствена карта. Ами ако Юстас винаги е имал склонност към епилепсия и друг фактор, който няма нищо общо със стимулациите на Нур, просто се е отключил? И по-странни неща са се случвали.

— Ти си много по-умна от всички останали, взети заедно — каза Кармайн възхитен.

— Е, поне достатъчно, за да знам, че няма да спечеля Нобелова награда!

Преместиха се на креслата. Обикновено Кармайн сядаше до Дездемона, но тази вечер седна срещу нея под предлог, че ще се разведри малко като гледа нейното интелигентното и разумно лице.

Предния ден беше ходил до Еротън да се види с Едуард Бюли, човек интелигентен и разумен като Дездемона. Но разговорът им не успя да разбули никакви мистерии.

— Ета беше погълната от мисълта да стане известна рокзвезда — беше му казал господин Бюли. — Имаше прекрасен глас и танцуваше добре.

Танцувала е добре. Дали това не е привлякло Призраците?

Върна се в настоящето, към интелигентното разумно лице на Дездемона.

— Някакви други новини от „Хъг“? — попита.

— Чък Понсонби замества професора. Не е сред любимците ми, но поне идва при мен, когато има проблеми, а не при Тамара. Тя очевидно се е опитала да се види с Кийт Кинетон и той й затръшнал вратата на кабинета си в лицето. И сега Хилда ходи като победител. Външността й доста се подобри — купила си е хубав черен костюм, доматеночервена копринена риза, италиански обувки, направила си е нова прическа, боядисала се е и се гримира. И няма да повярваш, но носи контактни лещи вместо очила! Изглежда като идеалната съпруга на виден неврохирург.

— Готова е за Ню Йорк — усмихна се Кармайн. — Приятно ми е, че това, което казах на Кинетон е пробило мъглата в мозъка му. — Извъртя креслото си. — Из блока се носи слух, че Сатсума и Ейдо няма да подновят договорите си за наем.

— Възможно е. Той се колебае между предложения от „Станфорд“, щата Вашингтон и Джорджия. Което най-вероятно означава, че ще отиде в Колумбийския университет.

— Откъде знаеш?

— Хидеки е градски човек и ако отиде в Ню Йорк няма да се наложи да се откаже от къщата си на Кейп Код. По-далече ще му е, но не чак толкова. Щеше да отиде в Бостън, ако Нур Чандра не го беше изпреварил. Всеки университет, различен от „Харвард“ би бил голямо падение. Но аз бих заложила на Хидеки, че ще спечели Нобелова награда. Показните учени са много обичани от пресата, но рядко стигат до края. — Тя пъргаво скочи на крака. — Време е да си лягам. Благодаря за пицата, Кармайн.

Не знаеше какво да отговори, затова я изпрати два етажа по-надолу до металната й врата, подсигурена със здрави резета и код. Увери се, че се е заключила добре и се върна в апартамента си странно потиснат. На върха на езика му беше да я попита дали има някакъв шанс връзката им да се превърне в по-интимна, но тогава тя го пресече с атлетичния си скок и бързото си делово сбогуване.

 

 

Истината беше, че Дездемона не долавяше сигналите, които й изпращаше Кармайн, и тъй като самата тя копнееше за него, не смееше да остане в компанията му, след като си бяха казали обичайните неща за „Хъг“ и други злободневни теми. Най-много се страхуваше между тях да не настане неловко мълчание, защото не беше сигурна, че може да се справи с него.

Освен това беше много уморена. След разгорещени спорове беше получила разрешение отново да ходи на съботно-неделните си походи, при положение, че я откарват до началната точка с полицейска кола, уверят се, че никой не я следи и я вземат обратно от крайната точка. Този уикенд ходи до северозападния край на щата и сега имаше мускулна треска, защото беше излязла от форма. Маршрутът Апалачи си имаше своята красота и през зимата, но на моменти тя съжаляваше, че не си е взела обувките за сняг.

След дълъг престой в гореща вана тя се подсуши добре и облече обичайните дрехи, с които си лягаше — мъжка памучна пижама и дебели вълнени чорапи. Дездемона не признаваше термостатите! В което много си приличаше с Кармайн Делмонико, но тя не го знаеше.

Заспа веднага, щом си легна. Не помнеше какво сънува, знаеше само, че я събуди странен шум, когато часовникът на нощното й шкафче показваше четири сутринта. Чу престъргване и леко поскърцване.

Седна рязко в леглото и започна да си мисли, че не шумът я е събудил, а някакъв животински инстинкт за надвиснала опасност. Вратата на спалнята беше отворена към потъналата в мрак малка всекидневна. Спалнята също беше тъмна. В съня на Дездемона нямаше демони, заради които да пали лампи, докато спи. Но от коридора вън просветна сребрист лъч, а в него се видя сянка с височина и форма на мъж. Тя изчезна веднага, щом външната врата се затвори. В апартамента ми има някого. Дошъл е да ме убие.

На стола до леглото лежаха дребни неща за пране, които не й стигна време да оправи — бельо, сутиен, чорапи и чифт вълнени ръкавици. Дездемона стана, без да издаде звук, отиде до стола и пръстите й заопипваха за ръкавиците. Сложи по една на всяка ръка и като внимаваше да не попада в осветени от уличните лампи участъци, се придвижи до плъзгащата се врата на терасата, която беше заключена и запречена с железен прът ниско долу. Наведе се, махна пръта, отключи и плъзна вратата съвсем малко, колкото да мине през нея и да излезе на балкона, представляващ бетонна плоча, обградена от парапет с еднометрови метални пръчки.

Кармайн беше два етажа над нея на североизточната част на „Натмег Иншурънс“, почти на противоположната на нейната страна. За да стигне до него, трябва да се качи два етажа нагоре и да мине покрай дузината апартаменти, които ги деляха странично. Дали първо да се качи два етажа, или да премине покрай дванайсетте апартамента на собствения си етаж? Не, първо се качи, Дездемона! Махай се от този етаж, колкото може по-скоро. Но как?

Всеки етаж беше три метра висок, вътре таванът беше на два метра и седемдесет и пет сантиметра от пода, оставаха двайсет и пет сантиметра за бетонната плоча, канализацията и електрическата инсталация. Прекалено високо…

Вятърът свиреше, но след като затвори плъзгащата се врата, вече не можеше да проникне през двойното стъкло. Беше ужасно мразовито, студът проникваше през пижамата, все едно беше от тензух. Само едно нещо можеше да направи. Вдигна дългите си крака и се качи на парапета, олюля се десет етажа над земята, докато вятърът я брулеше, и започна да опипва двайсет и пет сантиметровата плоча над себе си, за да намери основата на парапета на горния балкон. Ето го! Само човек с нейната височина и гимнастически умения можеше да го направи, но тя имаше и височината, и уменията. Хвана се с две ръце за напречните железа на горния парапет, вдигна краката си, залюля се във въздуха, докато тялото й застана перпендикулярно, после прибра краката си към гърдите и обхвана с коленете си долната част на парапета. Още едно последно усилие и вече беше на горната тераса.

Един качи, оставаше още един. Зъбите й тракаха, чувстваше тялото си като ледена висулка, която топлината, генерирана от усилията, размразяваше. Не спря да си почине, а се покатери на перилото и се протегна към следващия парапет на етажа на Кармайн. Направи го, Дездемона, направи го, преди да те е хванал! Набра се нагоре и се качи на терасата, два етажа над нейния.

Сега й оставаше само да се придвижва по наредените на едно ниво балкони. Лесно беше да се каже, но между тях имаше по три метра разстояние. Реши пак да се качи на парапета и да скача с всички сили. Колко такива скока трябваше да направи? Дванайсет. А вече не си чувстваше краката от студа, ръцете в ръкавиците бяха станали напълно безчувствени. Но не беше невъзможно, трябваше да се справи — знаеше какво я чака долу, ако се забави. Откъде можеше да е сигурна, че е не в такава добра форма като нея?

Накрая го направи, застана на балкона на Кармайн и започна да блъска по плъзгащата се врата на спалнята.

— Кармайн, Кармайн, пусни ме да вляза! — викаше тя.

Вратата се отвори рязко и той застана пред нея само по боксерки. Позна я за част от секундата и я дръпна вътре.

В следващия миг вече беше взел пухения юрган от леглото и го загърна около нея.

— Той е в апартамента ми — успя да каже тя.

— Стой тук и гледай да се стоплиш — отвърна й той, усили отоплението, навлече някакви панталони и изчезна.

 

 

— Вижте това — каза на Ейб и Кори двайсет минути по-късно пред отворената врата на апартамента на Дездемона.

Здравото метално резе беше прерязано. Малка купчинка стружки лежеше на пода под мястото, където стоеше резето в затворено положение.

— Господи! — възкликна Ейб.

— Имаме много да учим — констатира мрачно Кармайн. — Ако това доказва нещо, то е, че нашите представи за сигурност са пълни глупости. За да не му позволим да влезе, трябваше вратата да се застъпва с касата отвън, но ние не се погрижихме за това. О, той си е тръгнал, предполагам, в мига, в който е видял, че Дездемона я няма. Изпарил се е като призрак.

— Как по дяволите е успяла да му се измъкне? — попита Кори.

— Излязла на балкона, изкачила се два етажа по-нагоре и след това преминала през дванайсет тераси до моята. Събудих се от блъскането й по вратата ми.

— Значи е премръзнала в това време — метал, парапети, вятър.

— Не и тя! — каза Кармайн с нотка гордост в гласа. — Сложила си е ръкавици и е имала чорапи на краката.

— Ама че жена! — отбеляза Ейб почтително.

— Трябва да се върна при нея. Вие задействайте нещата, момчета. Претърсете всичко от мазетата до тавана. Но той си е тръгнал.

 

 

Намери Дездемона все още увита в юргана му, който той разгърна.

— По-добре ли си?

— Имам чувството, че раменните ми стави са разместени, но иначе, Кармайн, успях да му избягам! Бил е вътре, нали? Не съм си го въобразила?

— Бил е вътре, но отдавна си е тръгнал. Прерязал е резето с нещо като пила с диамантено острие — тънка, фина, реже всичко, ако се използва от професионалист. Така че вече знаем, че е експерт. Не се е опитвал да го направи прекалено бързо, защото така е можел да счупи пилата. Копеле! Изплю се на мерките ни за сигурност. — Кармайн коленичи, за да свали подгизналите й чорапи и да прегледа кожата на краката й. — Тук всичко е наред. Дай да видя ръцете. — И на тях им нямаше нищо. — Невероятна жена си, Дездемона.

Вече напълно стоплена, тя засия.

— Много мил комплимент, Кармайн. — После потрепери. — Изпитах истински ужас! Видях сянката му, когато отваряше входната врата, и знаех, че идва да ме убие. Но защо? Защо мен?

— Може би за да отмъсти на мен. На полицията. Да докаже, че когато реши да направи нещо, никой и нищо не може да го спре. Бедата е, че ние сме свикнали с обикновени убийци, които нито са умни, нито имат търпението да опитат нещо такова като да прережат петсантиметрово резе. Независимо от диаманта, това му е отнело няколко часа.

Изведнъж той се пресегна към нея, придърпа я към себе си и трескаво я прегърна.

— Дездемона, Дездемона, за малко да те загубя! Трябвало е да се спасяваш сама, докато аз съм хъркал! О, боже, щях да умра, ако те бях загубил! — въздъхна и притисна главата й към рамото си, а устните й намериха шията му.

— Няма да ме загубиш, Кармайн — промълви тя. — Бях ужасена, така е, но и за миг не си помислих да отида някъде другаде, а не при теб. Знаех, че при теб ще съм в безопасност.

— Обичам те.

— И аз те обичам. Но ще се чувствам в още по-голяма безопасност, ако ме вземеш в леглото си. Някои части от тялото ми не са стопляни с години.