Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (4)

Глава 4

Понеделник, 11 октомври 1965 г.

Денят на Колумб не беше официален празник и нямаше никакви пречки пред борда на Центъра за неврологични изследвания „Хъглингс Джаксън“ да се събере в единайсет преди обед в конферентната зала на четвъртия етаж. Въпреки че не беше поканен, Кармайн нямаше никакво намерение да изпуска събитието. Дойде по-рано, занесе фина порцеланова чаша до кафеварката в залата, взе си и две понички с желе от изящния порцеланов поднос и имаше наглостта да седне на стол в далечния край на масата, който обърна към прозореца.

Поведението му беше изключително нахално според госпожица Дездемона Дюпре, която влезе с бързи стъпки и го завари да се радва на приготвените за борда благини.

— Да знаете, че имате късмет — беше отговорът на Кармайн. — Ако архитектите на болницата на Холоуман не бяха решили да сложат паркинга пред сградата, нямаше да имате никаква гледка от прозореца. А сега можете да видите Лонг Айлънд. Прекрасен ден, нали? Най-прекрасната част на есента. И въпреки, че ми липсват листата на брястовете, не мога да спра да се дивя на красотата на кленовете. Листата им сякаш създават нови нюанси в топлия край на спектъра.

— Нямах представа, че имате речник и познания да се изразявате така! — каза тя иронично, но очите й останаха леденостудени. — Седите на стола на председателя на борда, черпите се с кафе и закуски, на които нямате право! Много ви моля да си съберете нещата и да излезете!

Точно в този миг влезе професорът, видя лейтенант Делмонико и въздъхна дълбоко.

— О, боже, бях ви забравил — каза той на Кармайн.

— Независимо дали ви харесва, или не, професоре, аз трябва да остана.

Ректорът на Университета „Чъб“ Мосън Макинтош влезе, преди професорът да успее да отговори, усмихна се на Кармайн и се здрависа радушно с него.

— Кармайн! Трябваше да се досетя, че Силвестри ще даде този случай на теб — каза М.М., както му викаха всички. — Много се радвам. Ела, седни до мен. И не си разваляй вкуса с поничките — прошепна му заговорнически. — Опитай щрудела.

Госпожица Дездемона Дюпре показа потиснатия си гняв с тихо сумтене, излезе от стаята и се присъедини към декана Даулинг и професора от неговия факултет Франк Уотсън. Авторът на „Хъг“ и хъгърите.

М.М., когото Кармайн познаваше от няколко твърде неудобни и деликатни вътрешни случая в „Чъб“, изглеждаше по-внушително дори от президента на Съединените щати. М.М. беше висок, стилно облечен, с добра фигура, красивото му лице бе увенчано с буйна коса, чийто някогашен кестеняв цвят сега бе избледнял до прекрасен рижав нюанс. Американски аристократ до мозъка на костите си. Въпреки височината си Линдън Бейнс Джонсън винаги бледнееше и изглеждаше незначителен до М.М, а се случваше двамата да застават един до друг. Но личности с благородното потекло на М.М. предпочитаха да управляват някой от големите университети вместо недисциплинирана сбирщина като Конгреса.

Декан Уилбър Даулинг приличаше досущ на психиатър, какъвто си и беше. Облечен бе в безразборна комбинация от туид, трикотаж и розова папионка на точки. Кестенявата му брада беше като храст, който компенсираше липсата на окосмяване по голата като яйце глава. Гледаше света през бифокални очила с рогови рамки.

Всеки път, когато Кармайн виждаше Франк Уотсън, го оприличаваше на Борис от „Приключенията на Роки и Булуинкъл“. Уотсън се обличаше в черно, лицето му беше издължено и изпито, на горната му устна имаше тънък мустак. Лъскавата черна коса и неслизащото от лицето му подигравателно изражение завършваха приликата с Борис. Да, Франк Уотсън изглеждаше като човек, който редовно си пийва сярна киселина. Но какво правеше при борда на „Хъг“?

Не беше негов член. Уотсън довърши разговора си с декана и се изниза с въображаемо махване на черната мантия, която не носеше. „Интересен човек — помисли си Кармайн. — Ще трябва да си поговоря с него.“

Петимата членове на борда от семейство Парсън влязоха в група и не се опитаха да подлагат на съмнение присъствието на Кармайн, когото М.М. представи възторжено.

— Ако някой може да стигне до дъното на тази афера, това е само Кармайн Делмонико — завърши М.М.

— Тогава предлагам — каза Роджър Парсън младши, докато сядаше на председателското място — да бъдем изцяло на разположение на лейтенант Делмонико. Разбира се, след като той ни каже какво точно се е случило и какво възнамерява да прави в бъдеще.

Роднините от семейство Парсън толкова си приличаха, че някой би могъл да ги вземе за братя или бащи и синове. Дори трийсетгодишната възрастова разлика между тримата най-стари и двамата по-млади нямаше кой знае какво значение. Бяха малко над среден ръст, стройни, с дълги шии, орлови носове, ясно изразени скули, увиснали ъгълчета на устните и редки коси с неустановен кафеникав цвят. Очите им бяха сиво-сини. До тях М.М. изглеждаше царствен като магнат, а семейство Парсън — като академични бедняци. Кармайн бе прекарал част от уикенда си в проучвания за тях и за компаниите им. Уилям Парсън, основателят (и чичо на сегашния председател на борда), започнал бизнес с резервни части, който развивал, докато се разпрострял върху територия, която обхващаше двигатели, турбини, хирургически инструменти, пишещи машини, та чак до артилерията. Банката „Парсън“ се появила в най-подходящия момент, когато империята ставала все по-силна. Уилям Парсън се оженил доста късно. Жена му родила едно дете, Уилям младши, който бил с вродена умствена изостаналост и епилепсия. Синът умрял на седемнайсет години през 1945, майка му го последвала през 1946. Така Уилям Парсън останал сам. Сестра му Юджиния се омъжила, но също имала само едно дете, Ричард Спейт, който сега беше начело на банка „Парсън“ и член на борда на „Хъг“.

Братът на Уилям Парсън, Роджър, от млад си бил пияница. През 1943 изоставил жена си и двете си деца и забягнал в Калифорния със солиден дял от печалбите на компанията. Аферата била потулена, загубите възстановени, а двете момчета на Роджър се оказали лоялни, отдадени и много способни наследници на Уилям. Техните синове били същите, а резултатът от това е, че акциите на „Парсън Продъктс“ от десетилетия бяха сред най-стабилните и се котираха високо. Депресия? Глупости! Хората никога нямаше да спрат да карат коли, които имат нужда от мотори, „Парсън Търбинс“ произвеждаше дизелови турбини и генератори доста преди да се появят реактивните самолети, момичетата все така пишеха на пишещи машини, хирургическите операции се увеличаваха, държавите продължаваха да се плашат с малки, средни и големи пушки, гаубици и минохвъргачки, произведени от „Парсън“.

Интересно развитие претърпял и Роджър, черната овца на семейството. Кармайн откри, че след като изтрезнял в Калифорния, основал своя верига заведения, оженил се за старлетка от киното, живял си доста добре и умрял върху проститутка в съмнителен мотел.

„Хъг“ възниквал заради желанието на Уилям Парсън да направи нещо в памет на мъртвия си син, но създаването му не било лесно. Съвсем естествено от университета „Чъб“ оказали натиск да оглавят и ръководят центъра, но не такова било намерението на Парсън. Искал „Хъг“ да е свързан с „Чъб“, но отказал да им предаде ръководството. Накрая след като получил ужасен ултиматум, университетът се предал. Уилям Парсън им заявил, че ако се наложи, може да асоциира центъра си с някое загубено второкласно и незначително учебно заведение извън щата. А когато възпитаник на „Чъб“ като Уилям Парсън кажел такова нещо, в „Чъб“ нямало как да не се признаят за победени. Не че и „Чъб“ не получил дял от кацата с мед: 25 процента от годишния бюджет се изплаща на университета за правото да са асоциирани с него.

Кармайн знаеше, че бордът се събира на всеки три месеца. Четиримата Парсън и братовчед им Спейт пристигаха от домовете си в Ню Йорк с лимузини и през нощта, след заседанието, отсядаха в луксозни апартаменти в хотел „Кливланд“ срещу театър „Шуман“. Това се налагаше, защото М.М. винаги даваше вечеря в тяхна чест с надеждата, че ще успее да ги убеди да дарят сграда, в която някой ден да се помещава колекцията от произведения на изобразителното изкуство на Уилям Парсън. Това беше една от най-значимите американски колекции и Уилям Парсън я бе завещал на „Чъб“, но датата на предаването й беше оставил да определят наследниците му, които засега не пускаха и най-малкото платно на Леонардо.

Когато професорът посегна, за да включи магнетофона, Кармайн вдигна ръка.

— Извинете, професоре, но тази среща е напълно конфиденциална.

— Но… но… протоколът! Мислех си, че щом госпожица Вилич е изключена от срещата, то тя може да свали протокола от лентата.

— Никакъв протокол — Кармайн беше непоколебим. — Възнамерявам да съм откровен и да ви кажа подробности, което значи, че нищо от казаното от мен, не може да напуска тази стая.

— Ясно — каза рязко Роджър Парсън младши. — Продължете, лейтенант Делмонико.

Когато той спря да говори, беше толкова тихо, че внезапен порив на вятъра навън прозвуча като грохот. Бяха побледнели, треперещи и със зяпнали усти. Никога досега при срещите си с М.М. Кармайн не го бе виждал така развълнуван, но след този разказ, дори косата му бе загубила блясъка си. Може би само декан Даулинг, психиатър, известен с интереса си към вродените психози, разбираше напълно за какво става въпрос.

— Не може да е някой от „Хъг“ — каза Роджър Парсън младши, докато си попиваше устните със салфетка.

— Това предстои да се изясни — отвърна Кармайн. — Нямаме конкретни заподозрени, което означава, че всички служители на „Хъг“ са под подозрение. Освен това не можем да изключим и никого от медицинския факултет.

— Кармайн, наистина ли вярваш, че поне десет от тези изчезнали момичета, са изгорени в инсинератора? — попита М.М.

— Да, вярвам.

— Но не ни представи никакво солидно доказателство.

— Не, не съм. Всички улики са косвени, но съвпадат с това, което знаем — че ако нямахме късмет и Мерседес Алварес щеше да бъде напълно изгорена до миналата сряда.

— Това е потресаващо — прошепна Ричард Спейт.

— Шилер е! — извика Роджър Парсън III. — Той е достатъчно възрастен, бил е нацист. — И се надвеси над професора. — Казах ви да не наемате германци!

Роджър Парсън младши удари рязко по масата.

— Роджър, достатъчно! Доктор Шилер не е достатъчно възрастен, за да е бил нацист и не е работа на този борд да гради хипотези. Настоявам да подкрепим професор Смит, не да го хокаме. — Обърна към Кармайн очи, в които все още се четеше раздразнение от избухването на сина му. — Лейтенант Делмонико, много ви благодаря за откровеността, колкото и тя да ни е неприятна. Съветвам всички ви да бъдете дискретни за подробностите на тази трагедия. Макар че — добави той малко патетично — предполагам, че част от тях ще изтекат към пресата.

— Това е неизбежно, господин Парсън, рано или късно и това ще стане. Разследването се разпростря върху целия щат. С всеки ден посветените в него стават все повече.

— А ФБР? — попита Хенри Парсън Младши.

— Засега не участват. Границата между изчезнал и жертва на отвличане е много тънка, но от никое от семействата на тези момичета не е искан откуп, така че засега разследването се ограничава само в Кънектикът. Бъдете спокойни, ще се консултираме с всички институции, които могат да ни помогнат — увери ги Кармайн.

— Кой ръководи разследването? — попита М.М.

— Поради липса на по-подходящ, господине, засега аз, но това може да се промени. В него, както виждате, са включени много полицейски участъци.

— Искаш ли ти да ръководиш разследването, Кармайн?

— Да, господине.

— Тогава ще се обадя на губернатора — каза М.М., уверен във влиятелността си, а и защо не?

— Ще помогне ли, ако „Парсън Продукт“ предложат голямо възнаграждение? — попита Ричард Спейт. — Половин милион? Милион?

Кармайн зяпна.

— Не, господин Спейт, всичко друго, но не и това! Най-малкото защото ще съсредоточи вниманието на пресата върху „Хъг“, а освен това големите възнаграждения правят работата на полицията още по-трудна. Изведнъж ни се изсипват всички откачалки и маниаци — но не отричам, че възнаграждението може да ни донесе добра следа, шансовете за това са толкова малки, че не си струва да впрегнем целия полицейски ресурс да проверява до изтощение хиляди сигнали за нищо. Ако зациклим обаче, тогава може да предложите награда от 25 хиляди. Повярвайте ми, това е предостатъчно.

— Тогава — каза Роджър Парсън младши и стана за още кафе — предлагам да разпуснем събранието, докато лейтенант Делмонико се сдобие с нови факти. Професор Смит, вие и вашите хора трябва изцяло да съдействате на лейтенанта. — Започна да си налива кафе, но спря озадачен. — Няма кафе! Имам нужда от кафе!

Докато професорът се суетеше да се извинява и да обяснява, че госпожица Вилич обикновено прави кафе към края на срещата, Кармайн включи няколкото кафеварки и захапа парче щрудел. М.М. беше прав. Вкусно.

Преди Кармайн да излезе от кабинета си този следобед, комисар Джон Силвестри се появи с гръм и трясък на вратата му, за да му съобщи, че получил нареждане от столицата на щата Хартфорд за съставянето на специален полицейски отряд, който да работи в Холоуман, тъй като тук били най-добрите лаборатории в Кънетикът. Лейтенант Кармайн Делмонико ставал негов шеф.

— Имаш неограничен бюджет — каза Силвестри и заприлича повече от обикновено на голям черен котарак. — Можеш да поискаш да включиш в екипа си всеки полицай от кой да е участък в щата.

Благодаря ти, М.М., помисли си Кармайн. Имам карт-бланш, но съм готов да си заложа значката, че пресата ще е научила всичко, още преди да съм излязъл от кабинета си. Щом се включеха държавните служители, езиците се развързваха. А що се отнася до губернатора — масовите убийства, особено на примерни граждани, означаваха повече политическа ненавист.

Но на Силвестри каза:

— Лично ще посетя всички полицейски участъци в щата, за да ги осведомя, но засега ще съм доволен, ако специалният отряд продължи да се състои само от мен, Патрик, Ейб и Кори.