Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (28)

ГЛАВА 28

Четвъртък, 3 март 1966 г.

Поради причини, върху които не му се искаше да се задълбочава, Уесли ле Клерк никога не можеше да мисли за себе си като за Али ел Кади в къщата на леля си. Затова не друг, а Уесли ле Клерк се измъкна от леглото в шест сутринта. Леля Селест настояваше за това. Разпери си килимчето, каза си молитвите и отиде в банята за така наречените „трите «и»-та“ — да се изкъпе, избръсне и изходи.

Митингът на Мохамед беше напълно подготвен, пък и Мохамед му каза, че трябва да бъде образцов служител на фабриката за хирургически инструменти „Парсън“, както и негов шпионин в „Хъг“. На работното си място Уесли беше преминал от правенето на екартьори към инструменти за микрохирургия и шефът му говореше за специално обучение, след което Уесли ще може да прави подобрения и дори да измисля инструменти. Федералното правителство много се стараеше да дава равен шанс на всички в трудовата заетост и един талантлив чернокож работник беше безценен по много повече причини, отколкото добрата си работа. Той също така беше част от статистика, с която можеше да бъде впечатлен Конгреса. Но нищо от това нямаше значение за гневния Уесли, който изгаряше от нетърпение да мъсти за своите хора сега, не в някакво необозримо бъдеще, когато ще има парче хартия, удостоверяващо, че е адвокат, с което можеше да си избърше задника.

Отис тъкмо тръгваше към „Хъг“, когато Уесли влезе в кухнята. Леля Селест си правеше маникюр, поддържаше ноктите си дълги, яркочервени и доста заострени, за да подчертават дългите й тънки пръсти. Радиото работеше силно. Тя го спря и стана да сервира закуска на Уесли от портокалов сок, корнфлейкс и препечена филийка.

— Арестували са Чудовището от Кънетикът — каза тя, докато мажеше маргарин на филийката.

Лъжицата на Уесли пльосна във воднистия корнфлейкс и опръска масата.

— Какво!? — попита и избърса млякото, преди тя да види какво е направил.

— Арестували са Чудовището от Кънетикът преди петнайсет минути. Само за това говорят по новините, още дори не са пуснали песен.

— Кой е той? От „Хъг“ ли е?

— Не казват.

Пресегна се и пусна радиото.

— Значи сега ще чуя за него?

— Предполагам — отвърна тя и се върна към ноктите си.

Уесли изслуша бюлетина със затаен дъх, не можеше да повярва на ушите си. Въпреки че не разкриха самоличността на Чудовището, радио WHMN имаше информация, че е високопоставен професионалист, лекар, който имал съучастничка. Двамата щели да застанат пред съдия Дъглъс Туейтис в Окръжния съд на Холоуман в девет сутринта, за да им бъде повдигнато обвинение и да бъде уточнена гаранцията им.

— Уес? Уес? Уес!

— Ъ? Да, лельо?

— Добре ли си? Нали няма да ми припаднеш сега? Едно болно сърце в семейството ни е достатъчно.

— Не, не, лельо, добре съм, честно. — Целуна я по бузата и отиде в стаята си, за да си сложи най-широкото яке, ръкавици и плетената шапка. Въпреки че денят беше слънчев, температурата не беше много над нулата.

Когато пристигна на Петнайсета улица №18, намери Мохамед и шестимата му най-приближени мъже доста паникьосани. Имаха само три дни да променят темата на митинга и да извлекат дивиденти от този неочакван обрат. Кой да си представи, че некомпетентните куки ще стигнат до арест?

Уесли мина покрай тях с угодническа извинителна усмивка и влезе в помещението, което Мохамед наричаше „стаята за медитация“. На Уесли му приличаше повече на барутен погреб. Стените бяха плътно покрити с полици, на които имаше пушки, автомати и карабини. Пистолетите бяха складирани в множество метални шкафове, взети от оръжеен магазин. Чекмеджетата им бяха специално направени за излагане на пистолети. По пода навсякъде имаше високи купчини кутии с амуниции.

Въпреки оръжията, а може би точно заради тях, това беше най-спокойното място в цялата къща и там имаше точно това, от което в момента Уесли се нуждаеше — маса, стол, бял картон, бои, писалки, четки, линийки, ножица и резачка за хартия. Уесли взе един картон 45 на 75 сантиметра и отцепи двайсетсантиметрова ивица, отряза я с макетно ножче, което плъзгаше по линийка. Нямаше много място за послание, но неговото щеше да бъде кратко. Черни букви на бял фон. И къде беше екипът за хокей на разглезения син на Мохамед? Беше го видял да се търкаля някъде, защото след като хлапето откри Аллах, вече не искаше да става хокейна звезда. Последният му каприз беше високият скок, искаше да бие някакъв шампион в гимназия „Травис“.

— Хей, Али? Работа ли имаш, човече? — попита Мохамед, когато влезе.

— Да. Заел съм се да ти правя мъченик, Мохамед.

— Имаш предвид да ме направиш мъченик?

— Не, да ти произведа мъченик от някого по-незначителен от теб.

— Шегуваш се.

— Не. Къде е хокейният екип на Абдула?

— През две стаи оттук. Кажи ми повече, Али.

— Сега нямам време, имам доста работа. Ти гледай да си пуснеш телевизора на Канал 6 в девет сутринта. — Уесли взе четка, но не я потопи в черната боя. — Имам нужда от спокойствие, Мохамед. След това няма да могат да докажат, че си знаел, човече.

— Добре, добре! — Мохамед се захили и разпери ръце, след това шеговито се поклони, излезе на заден ход от стаята за медитация и остави Уесли сам.

 

 

Когато Кармайн влезе в участъка, стотици полицаи се втурнаха към него да му стиснат ръката, да го потупат по рамото и да му се усмихнат глуповато. За пресата Чарлз Понсонби все още беше Чудовището от Кънетикът, но за полицаите беше Призрака.

Силвестри беше толкова доволен, че се домъкна до вратата му и целуна Кармайн звучно по бузата и след това го прегърна.

— Това е моето момче! — каза той умилително, а очите му блестяха от сълзи. — Ти ни спаси всичките.

— О, я стига, Джон! Остави преструвките, този случай се проточи толкова, че умря сам от старост — засрами се Кармайн.

— Ще те предложа за медал, дори ако трябва губернаторът да създаде нов, за да те награди с него.

— Къде са Понсонби и Клеър?

— Той е в килия с двама полицаи за компания, няма да оставим откачалката да се обеси. И няма капсула с цианид в ректума, уверихме се лично. Сестра му е в празен кабинет на този етаж с две полицайки. Кучето е с нея. В най-лошия случай е съучастничка. Нямаме доказателства, които да сочат, че тя е вторият Призрак, поне не такива, които биха впечатлили съмняващия се във всичко Дъг Туейтис, педантичния стар глупак. Килиите ни са чисти, Кармайн, но не са пригодени за дами, особено за слепи. Сметнах, че е добре да се отнасяме с нея така, че адвокатите й да няма за какво да се хванат, като се стигне до процес — ако въобще тя стигне до съда. Засега това е съмнително.

— Той проговори ли?

— Нито дума. От време на време изпада в истеричен смях, не е казал нищичко. Взира се в празното пространство, тананика си и се хили.

— Ще пледира невменяемост.

— Сигурен съм, както че две и две е четири. Но невменяемите според науката не планират до последната подробност зала за мъчения.

— А Клеър?

— Не спира да повтаря, че отказва да повярва, че брат й е сериен убиец и че самата тя не е извършила нищо нередно.

— Ако Патси и неговите хора не намерят следи от Клеър в залата за мъчения и в тунела, тя е свободна. Какво доказва фактът, че една сляпа жена, водена от кучето си, е занесла ведро със сухи листа в резервата за елени и ги разпростряла на земята? И студент по право може да докаже, че е смятала, че носи храна за животните, която е изсипала на мястото, където брат й е казал, че е направил хранилка. Разбира се, винаги можем да се надяваме на самопризнания.

— Как ли пък не! — каза Силвестри и изсумтя. — Нито един от двамата не ми прилича на човек, който ще направи самопризнания. — Примижа с едното око, а с другото продължи да се взира в Кармайн. — Мислиш ли, че тя е вторият Призрак?

— Честно казано, не знам, Джон. Няма да можем да го докажем.

— Както и да е, официално ще им бъдат повдигнати обвинения в девет пред съдия Туейтис. Щеше ми се да е на по-скрито място и не чак толкова публично, но Дъг държи на своето. Ама че цирк! Понсонби е само по дъждобран и отказва да си облече каквото и да било друго. Ако го принудим и получи и най-малката драскотина, или синина, ще ни обвинят в полицейски произвол. Така че ще се яви в съда по дъждобран. Дани му стегна много белезниците и това никак не е добре. Умникът му е направил рани на китките.

— Предполагам, че всеки журналист, който успее да пристигне навреме в Холоуман, ще чака пред съда, включително и водещите на Канал 6 — каза Кармайн с въздишка.

— Няма начин. Това е голяма новина от малък град.

— Не можем ли да повдигнем обвиненията срещу Клеър отделно?

— Бихме могли, ако Туейтис е склонен на компромис, а той не е. Иска и двамата да се изправят едновременно пред него. Мисля, че е любопитен.

— Не, иска да получи повече информация, за да реши за съучастничеството на Клеър.

— Ял ли си, Кармайн?

— Не.

— Тогава да си запазим сепаре в „Малволио“, преди да е започнала навалицата.

— Как са Ейб и Кори? Отърваха ли се от миризмата на скункс?

— Да, и са бесни. Искали са да слязат заедно с теб в убежището.

— Съжалявам, но трябваше да махнат миризмата. Предлагам ти да притиснеш губернатора за още няколко медала, Джон. И за голяма церемония.

 

 

Съдът на Холоуман се намираше на улица „Седар“, до парка до областната административна сграда, но братът и сестрата Понсонби не можеха да го извървят пеша. Няколко прозорливи журналисти и фотографи стояха пред входа на участъка, когато изведоха Понсонби с кърпа на главата, със закопчан отгоре до долу дъждобран. Някой му беше сложил предвидливо безопасна игла при последното копче на коленете, за да е сигурен, че няма да се разтвори случайно. Щом стъпи на тротоара, Понсонби започна да се дърпа от ескортиращите го полицаи, но не за да избяга, а за да си свали кърпата от главата. Най-накрая успяха да го вкарат в полицейската кола с решетката, но с открито лице. Последва канонада от светкавици. Когато колата замина, се появи Биди, която водеше Клеър. Тя също като брат си не позволи да й покрият главата. Придружаващите я полицаи бяха подчертано любезни с нея, а превозното средство, което я откара до съседната улица, където се намираше съдът, беше голям линкълн, официалната кола на Силвестри.

Хората около съдебната палата бяха толкова много, че се наложи да отклонят движението от улица „Седар“. Кордон от полицаи с пушки се огъваше под напора на тълпата, която се опитваха да удържат, после пак се връщаха напред. Може би половината от насъбралите се бяха чернокожи, но и останалата половина беше също толкова гневна като тях. Журналистите стояха зад кордона. Операторите бяха вдигнали камерите на рамо, фотографите щракаха автоматичните си апарати, радиорепортери говореха бързо на микрофоните, същото правеше и водещият на новините по Канал 6. Един от журналистите беше дребен чернокож с огромно яке. Той си проправяше път, като се усмихваше и се извиняваше, а ръцете му бяха под якето, за да се предпазват от студа.

Когато изведоха Чарлз Понсонби от полицейската кола, репортерите се завтекоха към него, дребничкият чернокож беше най-отпред. Извади тънката си черна ръка изпод якето, вдигна я към главата си и сложи на нея странна шапка с бяла картонена лента, на която пишеше с черни букви: „Страдахме достатъчно“. Всички очи се обърнаха към шапката му, дори тези на Чарлз Понсонби. Никой не видя другата ръка на Уесли ле Клерк, в която стискаше черен евтин пистолет. Пусна четири куршума в гърдите и корема на Чарлз Понсонби, преди най-близките полицаи да успеят да извадят оръжията си. Но не беше покосен от стрелбата им, защото Кармайн скочи и го скри с тялото си, като крещеше:

— Не стреляйте!

И всичко това се предаваше по телевизията, всяка секунда от събитието излезе в ефир — от слагането на шапката с надпис „Страдахме достатъчно“ до учудения поглед на Чарлз Понсонби и самоубийствения скок на Кармайн. Мохамед ел Неср и другарите му гледаха всичко от екрана онемели. След това Мохамед се сви в креслото си и вдигна екзалтирано ръка.

— Уесли, мой човек, ти ни даде нашия мъченик! А този тъпак Делмонико те спаси и сега ще те пратят на съд. Леле, какъв процес ни чака!

— Искаш да кажеш — Али — каза Хасан, който нищо не разбираше.

— Не, отсега нататък той е Уесли ле Клерк. Трябва да изглежда все едно е действал от името на всички чернокожи, не само от името на „Черната бригада“. И ние ще се постараем да е точно така.

 

 

Това се случи две минути преди момента, в който се очакваше да пристигне колата с Клеър Понсонби, така че тя не стана свидетел на смъртта на брат си. Отначало бе притисната сред движещо се море от тела, после полицията успя да разчисти място за линкълна да обърне по улица „Седар“ и се върне в сградата на Областната администрация.

— Господи, Кармайн, да не си се побъркал? — попита Дани Марсиано с пребледняло лице и целия разтреперан. — Моите момчета са с автоматични пистолети, могат да застрелят и папата!

— Е, имах късмет, че не застреляха мен. А което е по-важно, Дани, никой заблуден куршум не улучи някой оператор и не уби Дай Джоунс — какво щеше да прави Холоуман без нейната неделна клюкарска колонка?

— Да, знам защо го направи, те също — поне това им признай. Трябва да отида да разпръсна тълпата.

Патрик беше коленичил до отметнатата назад, глава на Чарлз Понсонби. На изпитото лице с изострени черти се беше запечатало изражение на силен гняв. Под тялото му се разливаше кръв, но струйката постепенно изтъняваше.

— Мъртъв ли е? — попита Кармайн, като се наведе.

— Да. — Патрик прокара ръката си над изцъклените, невярващи очи и ги затвори. — Така поне е сигурно, че няма да излезе на свобода, а съм сигурен, че адът го чака.

Уесли ле Клерк стоеше между двама униформени полицаи и изглеждаше безобиден и незначителен. Всички фотоапарати и камери бяха все още насочени към него, човека, който екзекутира Чудовището от Кънетикът. Улична справедливост, но все пак някаква справедливост. На никого не минаваше и през ум, че Понсонби не е осъден и може и да е бил невинен.

Силвестри слезе по стъпалата пред съда и си обърса челото.

— На съдията никак не му е забавно — каза той на Кармайн. — Господи, какъв ужасен провал! Махнете го оттук! — извика на мъжете, които държаха Уесли. — Водете го и го арестувайте!

Кармайн последва Уесли в полицейската кола с решетката, седна на изцапаната и вмирисана седалка и извърна поглед встрани. Уесли все още носеше нелепата шапка със сърцераздирателния надпис „Страдахме достатъчно“. Но Кармайн първо обясни на Уесли положението, в което се намира, и то достатъчно високо, за да чуят и полицаите на предните седалки. След това му свали шапката и я запремята в ръцете си. Твърд пластмасов шлем за хокей, който той бе разрязал на места, за да прилепне плътно върху ушите му. Слагаш го и той остава, без да помръдне достатъчно дълго за да го видят всички.

— Сигурно си мислеше, че ще паднеш в дъжда от куршуми, с който си очаквал полицаите да те повалят, но си остана до самия горчив край. Дори оцеля, докато те вкарват и в тази барака. Даже самият ти нямаш представа колко си сръчен, Уес.

— Извърших велико дело — каза Уесли звънливо — и ще върша още по-велики неща в бъдеще!

— Не забравяй, че всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб.

— Не ми пука, лейтенант Делмонико! Аз съм отмъстителят на моя народ, застрелях човека, който изнасилваше и убиваше нашите момичета. Аз съм герой и настоявам на мен да се гледа по този начин.

— О, Уес, ти си пропиля живота, не го ли осъзнаваш? Откъде ти хрумна тази идея — от Джак Руби? Да не мислиш, че щях да те оставя да умреш като него? Ти си толкова способен! И което е по-жалко, ако наистина ме беше послушал, тогава наистина можеше да промениш съдбата на твоя народ. Но не, ти не можеш да чакаш. Да се убива е лесно, Уес. Всеки може да убива. За мен това значи интелигентност малко над тази на растенията. Чарлз Понсонби сигурно щеше да влезе в затвора до края на живота си. А ти само го освободи.

— Той ли беше? Доктор Чък Понсонби? Виж ти! Значи все пак човек от „Хъг“. Нищо не разбирате, лейтенант. Той беше само средство за постигане на крайната ми цел. Даде ми възможност да се превърна в мъченик. Не ми пука дали щеше да живее, или да умре. Аз съм този, който трябва да страда и така ще стане.

 

 

Когато отведоха Уесли ле Клерк към ареста, долетя Силвестри, който ядно дъвчеше пурата си.

— Още един човек, когото непрекъснато трябва да наблюдаваме — изръмжа. — Ако го оставим да се самоубие, тогава ще загазим.

— Той е много интелигентен, освен това е изключително сръчен. Няма да е достатъчно да му вземем колана и всичко, което може да нареже на ленти, за да не го направи, ако го е решил. Но аз не мисля, че има такова намерение. Уесли иска публичност.

Влязоха в асансьора.

— Какво ще правим с госпожица Клеър Понсонби? — попита Кармайн.

— Сваляме обвиненията и я освобождаваме. Така каза прокурорът. Ведро със сухи листа не е достатъчно доказателство да я арестуваме, да не говорим за обвинение. Единственото, което можем да направим, е да й забраним да напуска окръг Холоуман за известно време. — Бузестото му лице се изкриви като бебе, което има колики. — Този случай е мъчение от началото до края! Толкова красиви и непорочни млади момичета умряха, а няма кой да донесе възмездие. И какво да кажа на семействата за главите?

— Главите поне ще накарат семействата да спрат да се надяват, Джон. Да не знаеш, е по-страшно и от най-страшната истина — каза Кармайн, когато излизаха от асансьора. — Къде е Клеър?

— Върнахме я в същия кабинет, в който беше и преди.

— Имаш ли нещо против да поговоря с нея?

— Дали имам нещо против!? Моля! Не искам да виждам тази кучка!

Беше се настанила в едно кресло, а Биди лежеше в краката й и не обръщаше внимание на двете смутени млади жени, на които бе наредено да не отделят очи от Клеър. Тъй като не виждаше, това изглеждаше като непростима намеса в личното й пространство.

— А, лейтенант Делмонико! — възкликна тя и се изправи на креслото, когато той влезе.

— Този път моторът на колата не ме издаде. Как ме познахте, госпожице Понсонби?

На лицето й се появи неискрена усмивка, която я направи да изглежда стара, лукава, превзета и достойна за съжаление. Нещо в изражението й предизвика едно от онези внезапни прозрения, които бяха жизненоважни за полицейската му кариера. То му подсказваше, че тя е вторият Призрак. О, Патси, Патси, намери ми нещо, което да я свърже със залата за мъчения! Намери ми снимка или филмче, на което двамата с Чък изнасилват и убиват. Дръж се като зрял човек, Кармайн! Няма нищо такова. Единственото, което пазят за спомен са главите. За какво му е на сляп човек снимка или филмова лента? Но пък от друга страна, за какво му е и глава?

— Лейтенант — измърка тя като котка, — вие си носите двигателя навсякъде със себе си. Той не е в колата ви, а във вас.

— Казаха ли ви, че брат ви Чарлз е мъртъв?

— Да. Освен това знам, че не е извършил нищо от това, в което го обвинявате. Брат ми беше истински интелектуалец, много изтънчен и мил човек. Онзи селянин Марсиано ме обвини, че съм му била любовница — ха! Вместо мозък има помийна яма.

— Длъжни сме да обмислим всяка възможност. Но вие сте свободна, госпожице Понсонби. Всичките ви обвинения са свалени.

— И аз смятах, че така ще стане. — Тя подръпна повода на Биди.

— Къде ще отседнете? Къщата ви все още е запечатана, защото се проверява от полицията и ще остане така известно време. Искате ли да се обадя по телефона на госпожа Елиза Смит?

— Разбира се, че не! — сопна се тя. — Ако тази жена не се беше раздрънкала, нищо от това нямаше да се случи. Надявам се да умре от рак на езика!

— Тогава къде ще отидете?

— Ще отседна в „Майор Минор“, докато мога да се върна у дома. Предупреждавам ви, че смятам да наема адвокати, които да следят за спазване на интересите ми като собственик на „Понсонби Лейн“ №6 и ви съветвам да не нанасяте никакви щети. Къщата не е извършила никакво престъпление.

И излезе гневно. Победителят взима всичко, Кармайн. Призрак или не, беше опасна жена.

Той се върна в къщата, която не беше извършила никакво престъпление, но не предложи на Клеър Понсонби да я откара до „Майор Минор“. Силвестри й беше преотстъпил линкълна си за тази цел. Сега влизаха в най-тъжната част от всяко разследвате — скучните и некриещи никакви изненади последствия.

 

 

Когато всички пристигнаха в „Хъг“, новината за залавянето на Чудовището от Кънетикът вече беше остаряла, както казваха новинарите. Лицата на всички изглеждаха по-ведри и по-млади, очите им светеха. О, какво облекчение! Може би сега „Хъг“ щеше да се върне към нормалния си живот, защото очевидно Чудовището не беше един от тях.

Дездемона не беше виждала Кармайн, откакто се бе върнала от похода си. Не очакваше и да го види, тъй като знаеше, че няма да се прибере заради наблюдението на Призрака. Но когато се канеше да тръгне с полицейската кола към „Хъг“ в сряда сутринта, телефонът иззвъня и тя чу в слушалката гласа на Кармайн, който звучеше необичайно безстрастно.

— Доколкото си спомням в конферентната зала на „Хъг“ има телевизор — каза той. — Пусни го и гледай Канал 6, разбра ли? — И затвори.

Посърнала се завлече в конферентната зала и натисна копчето на телевизора точно когато часовникът на стената показваше девет сутринта. О, как не й се искаше да вижда това! Още не беше влязла в „Хъг“ и всички в един глас започнаха да се надпреварват да говорят за ареста на Чудовището. Сякаш не чу достатъчно от полицаите в колата, която я докара! Сега щеше да види с какво се е занимавал Кармайн по време на нощното дежурство, а се боеше от истината. Да предположим, че е невредим, но три нощи подред я разяждаше силен страх, дори ужас. Какво ще стане с нея, ако той не се върне? Откъде й хрумна да утвърждава независимостта си с поход точно в уикенда, преди да тръгне на лов за Призрака? Как не й мина през ум, че може и да не се върне в неделя вечерта? Докато се разхождаше през вълшебно красивите гори, всичките й надежди се крепяха на това: как ще го прегърне и ще му каже, че не може да живее без него. Но Кармайн го нямаше. Само празния, кънтящ, богато декориран в червено апартамент.

На екрана на телевизора се появи картина. Видя се съдът, обграден от стотици хора, имаше журналисти и полицаи навсякъде. Оператор на Канал 6 си беше намерил удобно местенце на покрива на микробус и хващаше цялата сцена. Друг се беше смесил с тълпата, а трети бе застанал на тротоара близо до пристигащата полицейска кола. Забеляза Кармайн до едър униформен капитан, в когото разпозна Дани Марсиано. Комисар Силвестри бе застанал на върха на стълбите към съдебната палата и изглеждаше много официален в униформата си със сребристи нашивки. След това от задната седалка на полицейската кола слезе доктор Чарлз Понсонби. Сърцето й се сви. Дездемона гледаше със зяпнала уста. Господи, Чарлз Понсонби! Човек от „Хъг“. Най-старият и най-добрият приятел на Боб Смит. Ставам свидетел на унищожението на „Хъг“, помисли си тя. Дали членовете на борда от семейство Парсън гледат това в Ню Йорк? Разбира се, че гледат! Нашият канал е част от националната телевизионна мрежа. Дали семейство Парсън са намерили спасителната клауза? Ако не са, след тази бомба ще я търсят с още по-голям ентусиазъм.

След това всичко се случи толкова бързо, че сякаш свърши, преди да е започнало. Дребният чернокож с шапка с надпис: „Страдахме достатъчно“, четирите изстрела, падането на Чарлз Понсонби и Кармайн, който нарочно застана пред дребния чернокож, в чиято ръка все още имаше гаден пистолет. Когато Кармайн го направи, всички полицаи се хванаха за кобурите, а на Дездемона й се стори, че умира.

Чакаше застинала да чуе десетки изстрели, произведени инстинктивно, които да го повалят. Викът му „Не стреляйте!“ се чу ясно по телевизора. Кармайн като по чудо остана невредим, а полицаите прибраха пистолетите и се хвърлиха да сграбчат дребния чернокож, който не направи никакъв опит да им се изплъзне. Тя седеше и трепереше, притиснала длани върху устата си, а очите й щяха да изскочат от орбитите си. Кармайн, глупак такъв! Идиот! Ти, проклет войник! Този път оцеля. Но съм обречена да бъда винаги жена на войник.

На кого да каже най-напред? Не, най-добре да каже на всички едновременно, и то веднага. „Хъг“ имаше радиоуредба. През нея Дездемона повика всички служители в лекционната зала.

Отиде в кабинета на Тамара. Някой трябваше да вдига телефоните. Горката Тамара! Беше се превърнала в сянка на старото си „аз“, след като Кийт Кинетон затръшна вратата в лицето й. Дори косата й изглеждаше оредяла, без блясък и рошава. Тя не реагира, само кимна и продължи да седи и гледа в една точка.

 

 

Вестта за тайния живот на Чарлз Понсонби подейства на всички в лекционната зала като гръм от ясно небе: въздишки, възклицания и неверие.

За Адисън Понсонби това беше божи знак: след като Понсонби и Смит вече не стояха на пътя му, „Хъг“ ставаше негов. Защо ще им е на членовете на борда да търсят другаде, когато той беше напълно подходящ? Имаше клиничен опит, който го правеше продуктивен учен, славата му бе международна. Бордът го харесваше. След като Смит и Понсонби вече ги нямаше, под ръководството на професор Адисън Форбс „Хъг“ можеше да се заеме с велики дела! И на кого беше притрябвал надменният махараджа от Индия? Светът беше пълен с претенденти за Нобелова награда.

Уолтър Полоновски, прекалено депресиран, слушаше с едно ухо дрезгавата стегната реч на Дездемона. Четири деца от Паола и нето на път от Мариан. Като й замириса на сватба, Мариан свали кожата на любовница и навлече нова на съпруга. Всичките са змии, а ние сме техни жертви.

Новините натъжиха Морис Финч, но по един светъл начин. Отказът от медицината винаги му се бе струвал като смъртна присъда, но събитията от последните няколко месеца му показаха, че това не задължително така. И растенията му бяха като пациенти. Вещите му любящи ръце можеха да се грижат и за тях, да ги лекуват и да им помагат да се размножават. Да, животът с Кати в птицефермата изглеждаше много привлекателен. А той ще пробие с гъбите.

Кърт Шилер не беше изненадан. Никога не беше харесвал Чарлз Понсонби, когото подозираше в скрита хомосексуалност. Поведението на Чък беше прекалено високомерно, а изкуството, което харесваше, говореше за свят на кошмари, скрит под анонимна външност. Не толкова тематиката на картините, колкото излъчването на самия Чък. Бе слязъл доста надолу в личната класация на Кърт, който го смяташе за любител на бичовете и веригите, възбуждащ се от болка. Но Шилер винаги бе смятал, че Чък обича да му я причиняват. Че е пасивен тип, който тайно служеше на жесток господар. Е, очевидно беше сгрешил. Чарлз е бил истински садист, нямаше как да не е, след като е извършил всички тези неща с бедните деца. А що се отнася до него самия, Кърт не очакваше нищо. Репутацията му щеше да му осигури работа, независимо какво ще се случи с „Хъг“. От известно време го гризеше една идея да прекрачи видовите граници на болестите, а тя би хвърлила в екстаз всеки шеф на научно звено. След като снимката на баща му с Адолф Хитлер се превърна на пепел в камината, а хомосексуалността му не беше тайна за никого, се чувстваше готов за новия живот, който смяташе да води. Не в Холоуман. В Ню Йорк, сред неговите сродни души.

— Отис — извика Тамара от вратата, — викат те у дома, тръгвай веднага! Нищо не разбрах от думите на Селест, но случаят е спешен.

Дон Хънтър и Били Хоу хванаха Отис за двете ръце и му помогнаха да си проправи път през седалките.

— Ние ще го заведем, Дездемона — каза Дон. — Не можем да го оставим слабото му сърце пак да му погоди номер.

 

 

Сесил Потър гледаше повторението на директното излъчване на Канал 6 по Си Би Ес в Масачузетс сложил Джими на коленете си.

— Гледай, човече! — каза той на маймуната. — Охоо! Хе! Толкова се радвам, че се махнах оттам!

 

 

Когато Кармайн отвори същата вечер вратата, Дездемона се хвърли върху него, плачейки с глас, и го заудря силно с юмруци по гърдите. Носът й течеше и очите й бяха пълни със сълзи.

Щастлив, той я сложи нежно на новия диван, който бе купил, защото креслата бяха много удобни и идеални за разговори, но нямаше нищо по-добро от диван, когато двама души искаха да се целуват. Остави бурята от сълзи и гняв да затихне, като я люлееше и й шепнеше, след това избърса лицето й с носната си кърпа.

— За какво беше всичко това? — попита той, но знаеше отговора.

— Заради теб! — извика тя, като се задавяше от стонове. — Защо се правиш на герой?

— Не се правя, и не съм герой.

— Правиш се на герой! Заставаш пред куршумите! Можеха да те убият!

— И аз се радвам да те видя — каза той и се засмя. — Вдигни си краката, а аз ще налея на двама ни по един отлежал коняк.

— Знаех, че те обичам — каза тя по-късно, като се успокои, — но не исках да научавам по такъв начин колко много! Кармайн, не искам да живея в свят, в който теб те няма.

— А това означава ли, че предпочиташ да станеш госпожа Кармайн Делмонико, отколкото да живееш в Лондон?

— Да, означава.

Целуна я с любов, благодарност и смирение.

— Ще се опитам да ти бъда добър съпруг, Дездемона, но ти вече видя по телевизията как изглежда животът на полицая. И занапред няма да е по-различно — работа до късно, отсъствия, заблудени куршуми. Но предполагам, че Бог ме пази. Все още съм цял.

— Стига да си наясно, че когато вършиш глупости, няма да ти прощавам.

— Гладен съм — отговори той. — Какво ще кажеш за китайска храна?

Тя въздъхна облекчено.

— Току-що осъзнах, че вече не ме грози опасност. — В гласа й се прокрадна безпокойство. — Нали?

— Вече нищо не те грози, мога да си заложа кариерата. Но няма нужда да си търсиш жилище. Не те пускам. Ще живеем в грях.

 

 

— Проблемът е — каза й той в леглото, — че по-голямата част от нещата са обвити в мистерия. Съмнявам се, че Понсонби щеше да проговори, но с него умря и надеждата за това. Уесли ле Клерк! Ето ти още един бъдещ проблем.

— Имаш предвид убийството на Ленард Понсонби? Самоличността на жената и детето? — Беше й разказал всичко.

— Да. И кой е прокопал тунела, как Понсонби се е сдобил с всичките принадлежности в залата за мъчения, като се започне от генератора и се свърши с вратата за банков сейф? Кой е прокарал водопровода? Изключително изпълнение! Подът на залата е на девет метра под земята. Повечето мазета в къщите се наводняват на три — четири метра дълбочина, а това е съвсем сухо. Инженерите от общината са впечатлени и нямат търпение да разгледат дренажната система.

— А мислиш ли, че Клеър е вторият Призрак?

— „Мисля“ не е точната дума. Интуицията ми подсказва, че е, но разумът ми смята, че не е възможно. — Въздъхна. — Ако тя е вторият Призрак, значи е успяла да се отърве, без да остави следи.

— Няма значение — успокои го тя и го погали по косата. — Поне с убийствата се приключи. Няма да има повече отвлечени момичета. Клеър не би могла да се справи сама, жена е и има недъг. Така че радвай се на успеха си, Кармайн.

— Искаш да кажеш на глупостта си. Оплесках случая от начало до край.

— Само защото това е нов вид престъпление, извършено от нов тип престъпник, любов моя. Ти си изключително компетентен и много интелигентен полицай. Гледай на случая с Понсонби като на опит, от който можеш да се поучиш. Следващия път ще се справиш по-добре.

Той потрепери.

— Ако зависи от мен, следващ път няма да има, Дездемона. Призраците са единствени по рода си.

Тя не каза нищо, само се зачуди.