Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (24)

Глава 24

Понеделник, 21 февруари 1966 г.

Последствията от затоплянето отвориха много работа на Кармайн и той успя да се види с госпожа Елиза Смит чак седмица, след като Дездемона му я препоръча. Освен това, дори животът му да зависеше от това, не можеше да разбере как госпожа Смит може да му помогне в разследването. Особено сега, когато тръгна слух, че професорът няма да се върне в „Хъг“.

Температурите се вдигнаха и вятърът най-накрая реши да утихне. От мразовито времето се превърна в идеално за демонстрации — хладно, но не неприятно. Стопи се и ледът, който замразяваше расовите напрежения и навсякъде избухна насилие.

Мохамед ел Неср строго забрани бунтовете в Холоуман, защото те не бяха част от плана му на този етап от развитието му, когато се страхуваше от арести и заповеди за обиск. За разлика от групичките недоволни чернокожи, които създаваха проблеми, „Черната бригада“ и нейният лидер разполагаха с невероятен арсенал от оръжия, а не просто с пушки и пистолети, купени спорадично от оръжейните магазини или завлечени от нечий дом. А сега не беше времето този арсенал да се разкрива. Но въпреки това Мохамед усилено организираше демонстрации. Не бе ясно на каква численост се е надявал, но събра достатъчно хора да викат и вдигат във въздуха свити юмруци пред общината, областната административна сграда, администрацията на „Чъб“, гарата, автогарата, официалната резиденция на М.М. и, разбира се, пред „Хъг“. Всички плакати бяха посветени на Чудовището от Кънетикът, неговата неприкосновеност и расизма при избора на жертви.

— В края на краищата — каза развълнуван Уесли-Али на Мохамед — искаме да подчертаем расовата дискриминация. Младите момичета на белия човек са в безопасност, но другите не са, а този факт не може да се оспори дори в абаносовата кула на губернатора. Всеки индустриален град в Кънетикът има поне осемдесет процента чернокожо население, а това ни дава предимство.

Мохамед ел Неср приличаше на орел, каквото значеше и името му — горд, с голям нос, впечатляващо висок и добре сложен. Късо подстриганата му коса беше скрита под шапка, чийто дизайн сам бе измислил. Приличаше малко на тюрбан, но отгоре беше плоска. Отначало носеше брада, после реши, че крие прекалено много от лицето му и пред камерите изглежда грозен и жесток като животно. Белият юмрук на черното му кожено яке беше избродиран, а не отпечатан с боя. Носеше военни панталони и имаше походка на бивш военен, какъвто и беше. Под името Питър Канбера се издигна до полковник в американската армия. Наистина беше орел. И то с две дипломи по право.

Щабквартирата му на Петнайсета улица №18 не беше пълна с матраци, а с книги, които той четеше ненаситно. Бяха юридически, за политика и история. Усилено изучаваше Корана и се смяташе за лидер. Но все още се опитваше да намери пътя, по който да извърши своята революция. Може в големите градове чернокожите да са мнозинство, но белият човек все още притежаваше цялата нация, която в по-голямата си част не се състоеше от граждани. Отначало се зае да привлича към своята „Черна бригада“ чернокожи военнослужещи, които бяха мнозинство в армията, но разбра, че много малко от тях имат желание да го последват, независимо какво си мислеха за белия човек. Когато го уволниха с почести, той се засели в Холоуман, защото смяташе, че един малък град е най-доброто място за ухажване на неспокойните чернокожи маси от гетата. Че камъкът, който ще хвърли в спокойното езеро Холоуман, ще направи вълни, които ще се разпрострат и в по-големи градове. Беше прекрасен оратор и често получаваше покани да държи речи на митинги в Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис. Но местните лидери винаги са ревниви към последователите си и не вземаха на сериозно Мохамед ел Неср. На петдесет и две години знаеше, че няма пари и национална организация, за да сплоти хората си така, както имаха нужда. Но чернокожите отказваха да ги води там, където той искаше, предпочитаха Мартин Лутър Кинг, който беше пацифист и християнин.

А ето сега този кльощав голтак от Луизиана му дава съвети. Как бе допуснал това да се случи?

— Мислих доста — каза Уесли-Али — за това, което каза преди два месеца, спомняш ли си? Каза, че движението ни се нуждае от мъченик. Е, работя по въпроса.

— Добре, Али, работи, човече. А междувременно се върни към основната си задача — „Хъг“. И на Единайсета улица.

— Как върви подготовката за митинга следващата неделя?

— Страхотно. Изглежда, че ще успеем да съберем петдесет хиляди чернокожи към обяд в парка. А сега се разкарай, Али, остави ме да си пиша речта.

Уесли-Али се разкара, както му наредиха, към Единайсета улица, за да разпространи вестта, че Мохамед ел Неср ще държи реч следващата неделя в парка на Холоуман. Не само че всички трябва да дойдат, ами да убедят и приятелите, и съседите си да дойдат. Мохамед беше прекрасен и харизматичен оратор, въодушевяваше последователите си и си струваше човек да го послуша. Елате, за да чуете как белият човек е прекарал тотално чернокожите. Никое черно момиче не е в безопасност, но Мохамед ел Неср има всички отговори.

Колко жалко, помисли си Уесли-Али в дъното на вечно заетия си мозък, че нито един бял няма да се сети да стреля по Мохамед ел Неср. Какъв мъченик щеше да излезе от него! Но това беше заспалият стар Кънетикът, а не Югът или Западът. Нямаше неонацисти, Ку Клукс Клан, нямаше дори обикновени бели шовинисти. Един от първите тринайсет щата, раят на свободното слово.

 

 

Каквото и да си мислеше Уесли-Али, Кармайн знаеше, че в Кънетикът има неонацисти, Ку Клукс Клан и бели шовинисти. Знаеше, че повечето от тях са такива само на думи, а дума дупка не прави. Но всеки, който мразеше чернокожите, беше под наблюдение, защото Кармайн искаше да е сигурен, че никой няма да извади оръжие срещу Мохамед ел Неср в неделя следобед. Докато Мохамед подготвяше митинга, Кармайн се подготвяше да го защити, планираше къде ще са снайперистите на полицията, колко цивилни може да отдели да охраняват митинга срещу белите. Няма да позволи Мохамед ел Неср да бъде застигнат от куршум и да се превърне в мъченик.

Но в нощта срещу неделя пак заваля сняг, изви се такава февруарска буря, че натрупа половин метър сняг за една нощ. Силен вятър понижи температурата под нулата и направи митинга в парка невъзможен. Зимата пак ги спаси.

 

 

Така че днес Кармайн беше свободен да поеме по шосе 133 и да се види дали госпожа Елиза Смит си у дома. Там беше.

— Момчетата отидоха на училище много разочаровани. Ако снегът беше изчакал до снощи, днес нямаше да са на училище.

— Съжалявам за тях, но за мен това е добра новина, госпожо Смит.

— Митингът на чернокожите в парка?

— Точно така.

— Бог обича мира — каза тя простичко.

— Тогава защо Той не ни прати повече? — попита ветеранът от армията и от полицията.

— Защото, като ни е създал, Той се е преместил някъде другаде в безкрайната вселена. Може би наистина сме негово творение и ни е сложил някакъв чарк, който да ни кара да обичаме мира, но после този чарк се износил и сега е прекалено късно за Бог да се връща.

— Интересна теория — отбеляза той.

— Правя сладкиши пеперуди — каза Елиза и го поведе към изкуствено състарената си кухня. — Какво ще кажете да направя кана свежо кафе и да ви почерпя?

Кармайн разбра, че сладкишите пеперуди са малки жълти кексчета, на които Елиза беше отрязала горната част и ги бе запълнила със сладък бит крем, след това беше разрязала капака на две и беше поставила двете половини върху крема, така че да приличат на дебели пеперудени крила. Освен това бяха вкусни.

— Махнете ги, моля ви — каза той, след като излапа четири. — Ако не го направите, ще ги изям всичките.

— Добре — съгласи се тя и ги занесе на кухненския плот. После седна. — Е, какво ви води насам, лейтенант?

— Дездемона Дюпре. Тя ми каза, че трябва да говоря с вас за хората в „Хъг“, защото вие най-добре ги познавате. Ще ми съдействате ли, или ще ме изгоните?

— Преди три месеца щях да ви изгоня, но сега нещата са различни. — Тя повъртя чашата си с кафе в ръце. — Знаете ли, че Боб няма да се върне в „Хъг“?

— Да. Изглежда, всички там го знаят.

— Това е трагедия, лейтенант. Той е съсипан. Винаги си е имал тъмна страна, знам за нея, откакто го познавам, а аз го познавам, откакто се помня.

— Какво имате предвид под тъмна страна, госпожо Смит?

— Дълбока депресия, бездънна яма, апатия. Нарича го „едно от моите състояния“. За първи път му се случи след смъртта на дъщеря ни, Нанси. Почина от левкемия.

— Много съжалявам.

— Ние също — каза тя и премигна, за да прогони сълзите. — Нанси беше най-голямата, почина на седем години. Сега щеше да е на шестнайсет.

— Имате ли нейна снимка?

— Стотици, но съм ги прибрала заради склонността на Боб да изпада в депресии. Изчакайте за момент. — Излезе и се върна със снимка на прекрасно момиченце, очевидно правена преди болестта да я изтощи. Къдрава руса коса, големи сини очи и тънките устни на майка си.

— Благодаря ви — и остави снимката с лицето надолу върху масата. — Предполагам, че се е възстановил от депресията?

— Да, благодарение на „Хъг“. Създаването на центъра го съхрани. Но сега е различно. Ще си остане завинаги при влакчетата.

— Как ще се справите финансово? — попита той и осъзна с какъв копнеж гледа сладкишите пеперуди.

Тя стана да му налее още кафе и сложи два сладкиша на чинийката до чашата му.

— Ето, изяжте ги. Това е заповед. — Устните й изглеждаха изсъхнали и тя ги облиза. — Нямаме финансови тревоги. И двете семейства са ни оставили състояния, което означава, че и на двамата не ни се налага да работим. Каква ужасна перспектива за едно американско семейство! Трудовият морал е неизкореним.

— Ами синовете ви?

— Ще ни наследят. Те са добри момчета.

— Защо професорът ги бие?

Не се опита да го отрече.

— Заради тъмната си страна. Но честно казано, не се случва често. Само когато наистина го дразнят, както само децата могат — не искат да спрат да говорят по неподходяща тема или не приемат отказ. Типични деца.

— Чудех се дали сега вече момчетата ще се присъединят към неговите занимания с влакчетата?

— Предполагам, че и двамата ми синове по-скоро биха умрели, отколкото да слязат в мазето. Боб е… егоист.

— Забелязах — каза той внимателно.

— Мрази да споделя заниманията си с влакчетата. Точно затова момчетата се опитаха да ги изпочупят. Каза ли ви, че щетите бяха ужасни?

— Да, и че му отнело четири години, да ги възстанови.

— Това просто не е вярно. Глупости, лейтенант! Две малки момчета на пет и на седем само пипат и местят разни неща, не правят нищо друго. Тогава той ги би безмилостно, трябваше да му изтръгна пръчката от ръцете. И му казах, че ако пак ги нарани така, ще се оплача в полицията. И той знаеше, че не се шегувам. Макар че още ги бие от време на време. Но никога така лошо, както когато му пипаха влакчетата. Вече няма садистични наказания. Обича да ги критикува, защото не са толкова добри, колкото сестра им, която е превърнал в светица. — Усмихна се, но в извивката на устните й нямаше радост. — Макар че ви уверявам, че Нанси беше същата като Боби и Сам, не беше светица.

— Не ви е лесно, госпожо Смит.

— Може би, но не е нещо, с което не мога да се справя. Докато успявам да се справям с живота, всичко е наред.

Той изяде сладкишите.

— Прекрасни са — каза с въздишка. — Разкажете ми за Уолтър Полоновски и жена му.

— Те са безнадеждно обременени от религията — каза Елиза и поклати глава, сякаш се чудеше над огромната им глупост. — Тя си мислела, че той няма да одобри противозачатъчните средства, той си мислел, че тя няма са се съгласи да ги ползва. И така се сдобили с четири деца, като всъщност никой от тях не искал ни едно, особено в началото на брака си, когато още не са се опознали. Адаптирането към живот с непознат е трудна работа, но става още по-трудна, когато този непознат се променя пред очите ти — вика, чупи, оплаква се, обичайните неща. Паола е доста по-млада от Уолт. Беше такова красиво момиче! Също като Мариан, новата му любов. Когато Паола разбра за Мариан, трябваше да си замълчи и да продължи да живее с Уолт като източник на средства. А сега ще отглежда четири деца с мизерна издръжка, защото не може да работи. Уолт няма да й даде и цент повече от това, което е длъжен и ще продаде къщата. И тъй като тя е ипотекирана, делът на Паола ще е пак трохи. Но проблемите на Уолт са още по-големи, защото Мариан е бременна. Това означава, че Уолт ще се сдобие с две семейства, които трябва да издържа. Ще се наложи да започне частна практика, което е наистина жалко. Той е добър учен.

— Прагматична сте, госпожо Смит.

— Все някой в семейството трябва да е.

— Чух слухове от няколко души — започна той бавно, като не я изпускаше от очи, — че „Хъг“ ще бъде закрит, поне в сегашния си вид.

— Сигурна съм, че тези слухове са верни, което ще улесни някои служители да вземат решение. Например Уолт Полоновски. Мори Финч също. След опита за самоубийство на Шилер и намирането на тялото на бедното момиче, Морис Финч също се срина. Не като Боб, но пак не е добре. — Тя въздъхна. — Но този, за когото най-много ми е жал, е Чък Понсонби.

— Защо? — попита той, изненадан от този нов поглед към Понсонби, за когото бе приел, че е съперникът на професора. Смяташе, че Понсонби ще оцелее най-добре от всички, независимо какво ще се случи с „Хъг“.

— Чък не е брилянтен учен — каза Елиза Смит с внимателно подбран неутрален тон. — Боб го носи на гърба си от основаването на „Хъг“. Боб направлява работата на Чък и двамата много добре го знаят. Това си е тяхната конспирация. Мисля, че освен тях двамата никой друг няма ни най-малка представа за това.

— И защо му е на професора да го прави?

— Стари връзки, лейтенант, много стари. Ние сме от едно и също потекло на първозаселници — семействата Понсонби, Смит и Кортни, моето семейство. Дружбата между тях е от поколения и Боб наблюдаваше как повратите на съдбата унищожават семейство Понсонби, аз също.

— Поврати на съдбата?

— Лен Понсонби, бащата на Чък и Клеър, беше невероятно богат, също като предците си. Айда, майка им, е от богато семейство от Охайо. После Лен Понсонби беше убит. Трябва да е станало през 1930 година и не след дълго Уол Стрийт се срина. Беше пребит до смърт на гарата на Холоуман от група пияни работници-надничари. Бяха пребили още двама души. Разбира се, обвиниха Голямата депресия, незаконния алкохол, какво ли не! Един дори беше заловен. Но богатството на Лен се било стопило в тежката криза и бедната Айда остана без пукната пара. Издържаше се, като продаваше фамилната земя. Смела жена!

— Откъде познавате Чък и Клеър? — попита Кармайн, учуден какво може да се крие зад човешката фасада.

— Всички учехме в пансиона заедно. Чък и Боб бяха четири класа преди мен и Клеър.

— Клеър? Но тя е сляпа!

— Ослепя на четиринайсет. През 1939, точно когато избухна войната в Европа. Зрението й винаги е било слабо, но тогава получи отлепване на ретините и на двете очи заради ретинална пигментоза. Ослепя напълно буквално за един ден. Беше ужасно! Сякаш на бедната жена и трите й деца нещастията не им бяха достатъчно.

— Три деца?

— Да, две момчета и Клеър. Чък е най-големият, след това следва Мортън и накрая Клеър. Мортън беше умствено изостанал, не говореше и сякаш не забелязваше, че на света живееха и други хора. Никога не гасеше лампата си, лейтенант. И имаше пристъпи на насилие. Боб казва, че по онова време не са знаели за диагнозата аутизъм. Така че Мортън не ходеше на училище.

— Виждали ли сте го?

— Понякога, макар че Айда Понсонби се боеше, че може да изпадне в някое от онези негови състояния на бяс и го заключваше, когато ходехме да си играем с другите й деца. Но не ходехме често. Чък и Клеър идваха у нас или у Боб.

Умът му работеше на пълни обороти и Кармайн се мъчеше да запази спокойствие и да не смесва нишките на тази удивителна история. Сега пък умствено изостанал брат! Защо не беше усетил, че у Понсонби има нещо нередно? Защото на повърхността не личеше абсолютно нищо! Но в мига, в който Елиза Смит спомена за три деца, той разбра. Всичко започна да се подрежда. Чък в „Хъг“ и лудият брат някъде другаде… Осъзна, че Елиза Смит го гледа с любопитство и се насили да зададе разумен въпрос.

— Как изглежда Мортън? И къде е сега?

— Как изглеждаше, лейтенант. Минало време. Всичко им се струпа изведнъж, е, може да е имало интервал от няколко дни или седмица. Клеър ослепя и Айда я прати в училище за слепи в Кливланд, където все още имаше роднини. Имаше и връзка с училището за слепи, май семейството беше правило дарение. Тогава беше трудно да се запише дете в такова място. Както и да е. Точно Клеър замина за Кливланд и Мортън почина, мисля че от мозъчен кръвоизлив. Разбира се, ние бяхме на погребението. Какво са причинявали на децата по онова време! Трябваше да минем покрай отворения ковчег, да се наведем и да целунем Мортън по бузата. Беше мека и мазна. — Тя потръпна. — Тогава за първи път в живота си помирисах смъртта. Бедничкият, най-накрая намери покой. Как изглеждаше ли? Като Чък и Клеър. Погребан е в семейния парцел в старото гробище във Вали.

Хипотезата на Кармайн беше разбита на парчета. Нямаше начин Елиза Смит да си измисля. Историята на рода Понсонби беше истинска и доказваше един добре известен факт: че някои семейства по неизвестни причини понасяха низ от страдания и нещастия. Не родени без късмет, ами направо родени за трагедии.

— От думите ви разбирам, че семейството има наследствена обремененост — каза той.

— О, да. Боб го забеляза, докато учеше медицина по време на курса по генетика. Лудостта и слепотата са чести в рода на Айда, но не и в семейство Понсонби. Айда също полудя малко по-късно. Мисля, че за последен път я видях на погребението на Мортън. След като Клеър замина за Кливланд, вече не ходех у тях.

— Кога Клеър се върна вкъщи?

— Когато Айда полудя напълно, не беше много след Пърл Харбър. Чък и Боб не ги повикаха в армията, по време на войната следваха медицина. Клеър прекара в Охайо две години, достатъчно, за да научи брайловата азбука и да може да се движи с бастун. Тя е една от първите, които си взеха куче водач. Биди й е четвъртата.

Кармайн стана, потиснат от огромното си разочарование. В един миг наистина си бе помислил, че всичко е свършило, че е направил невъзможното и е намерил Призраците. Но сега разбираше, че отговорът е толкова далеч, колкото винаги е бил.

— Благодаря ви за подробната информация, госпожо Смит. Има ли някой друг служител на „Хъг“, за когото трябва да знам нещо? Тамара? — Пое дъх. — Дездемона?

— Те не са убийци, лейтенант, както Чък и Уолт не са. Тамара е една нещастна жена, която не може да си намери добър мъж, а Дездемона… — Тя се засмя. — Дездемона е британка.

— И това, че е британка, казва всичко за нея?

— За мен да. Когато е била малка са я изсушили като скумрия.

Раздели се с Елиза на вратата на дома й и закрачи към форда си.

 

 

Имаше още нещо, което можеше да направи или по-точно трябваше да направи — да се види с Клеър Понсонби и да разбере защо го излъга, че е била винаги сляпа. Или пък просто искаше да погледа лицето й, което олицетворяваше истинска, неподправена трагедия. Загубила е баща си, когато е била на пет, по същото време семейството обеднява, остава сляпа на четиринайсет, загубва свободата си на шестнайсет, защото трябва да се върне да се грижи за лудата си майка и го прави в продължение на двайсет и една години. Но не усети и най-малък знак за самосъжаление. Каква жена беше Клеър Понсонби! Само че защо го излъга?

Биди залая в мига, в който фордът зави по алеята на „Понсонби Лейн“ 6. Което означаваше, че Клеър си е у дома.

— Лейтенант Делмонико — каза тя, когато отвори вратата, държейки Биди за каишката.

— Как разбрахте, че съм аз? — попита той, докато влизаше.

— По звука на колата ви. Сигурно има мощен мотор, защото вдига много шум, когато спира. Заповядайте в кухнята.

Мина през къщата, без да закачи и една мебел, и влезе в прекалено затоплената кухня с лятата печка.

Биди легна в ъгъла, впила очи в Кармайн.

— Не ме харесва — отбеляза той.

— Тя харесва много малко хора. Какво мога да направя за вас?

— Кажете ми истината. Току-що бях при госпожа Елиза Смит, която ми каза, че не сте сляпа по рождение. Защо ме излъгахте?

Клеър въздъхна и се плесна по бедрата.

— Е, казват, че греховете рано или късно те застигат. Излъгах, защото мразя въпросите, които следват, когато кажа истината, като например: как се почувства, като изгуби зрението си? И все от този род. Е, мога да ви кажа, че се почувствах като осъдена на смърт и бях съсипана и че това е най-ужасното нещо, което ми се е случвало. Току-що разчоплихте раната ми, лейтенант, и от нея потече кръв. Надявам се, да сте доволен. — И му обърна гръб.

— Съжалявам, но бях длъжен да попитам.

— Да, виждам! — Изведнъж се обърна към него и се усмихна. — Сега е мой ред да ви се извиня. Да започнем отначало.

— Госпожа Смит ми каза, че с Чарлз сте имали брат Мортън, който е починал внезапно горе-долу по същото време, когато вие сте ослепяла.

— Господи, Елиза си е развързала езика тази сутрин! Сигурно си ви бива на външен вид, тя винаги е имала слабост към хубавци. Извинете, че иззлобявам, но Елиза получи това, което искаше, а аз — не.

— Извинена сте, госпожице Понсонби.

— И вече няма да ме наричате Клеър?

— Мисля, че след като ви нараних, нямам право да ви наричам Клеър.

— Питахте ме за Мортън. Той почина точно след като ме изпратиха в Кливланд. Не си направиха труда да ме върнат за погребението, макар че аз исках да се сбогувам с него. Почина толкова внезапно, че трябваше да му направят аутопсия и е имало време да ме доведат, докато върнат тялото за погребението. Въпреки че беше умствено изостанал, той беше добро момче. Тъжно, много тъжно…

„Махай се от тук, Кармайн! Вече злоупотреби с гостоприемството й.“

— Благодаря ви, госпожице Понсонби. Наистина ви благодаря и извинете, че ви разстроих.

 

 

Аутопсия… Това означава, че смъртта на Мортън Понсонби е документирана на улица „Кейтърби“. Ще прати някой униформен да търси книжата.

По пътя към Холоуман той се отби до старото гробище във Вали. Парцелите му бяха свършили преди деветдесет години. В него имаше много надгробни плочи с името Понсонби, някои по-стари и от най-старите снимки в кухнята на Чък и Клеър. Най-скорошният гроб беше на Айда Понсонби, починала през ноември 1963. Преди нея беше Мортън Понсонби, починал през октомври 1939. А още преди това, Ленард Понсонби, умрял пред януари 1930. Три трагедии, за които бъдещите археолози никога няма да се досетят по скромните епитафии. Семейство Понсонби не обичаха да показват болката си. Също като семейство Смит, помисли си той, когато намери гроба на Нанси. Обикновена плоча, нищо за причината за смъртта й.

Когато се върна в колата, се зачуди, какво ще прави Чък Понсонби, ако закрият „Хъг“? И без насоките от професора? Ще стане семеен лекар? Не, Чарлз Понсонби не беше такъв човек. Прекалено е надменен, студен и елитарен. Възможно беше след това Чарлз Понсонби никога повече да не работи като лекар и затова нямаше никакъв интерес да съсипе „Хъг“, помисли си Кармайн.

 

 

Влезе при Патрик, изсумтя и се отпусна в креслото в ъгъла.

— Как върви? — попита Патрик.

— Не питай. Знаеш ли какво ще ми се отрази добре сега, Патси?

— Не, какво?

— Една хубава стрелба на паркинга на „Чъб Боул“, за предпочитане с автомати. Или обир на най-голямата банка на Холоуман от десетина маскирани. Трябва ми нещо освежаващо.

— Така говорят киселите ченгета, които нищо не вършат.

— Нямаш представа колко си прав. Това е разследване на думи, само думи, думи, думи. Няма престрелки, няма обири.

— Предполагам, че няма резултат и от портрета, който Джил Мензайс направи по описанието на жената от „Тинкър Бел“?

— Нищо. — Кармайн се изправи и застава нащрек. — Патси, ти си десет години повече на тази грешна земя от мен, спомняш ли си убийството на гарата през 1930 година? Трима души са били пребити до смърт от банда хулигани. Питам, защото единият от тях е бил бащата на Чарлз и Клеър Понсонби. И сякаш това не им било достатъчно, ами загубили и парите си при срива на борсовия пазар.

Патрик се замисли дълбоко, после поклати глава.

— Не, не си спомням. Майка ми цензурираше цялата информация, която стигаше до мен, като бях дете. Но сигурно някъде в архивите има доклад. Нали познаваш Силвестри, не би изхвърлил и употребявана салфетка, а предшествениците му са били същите.

— Канех се да пратя някого на улица „Кейтърби“ да вземе едни други документи, но тъй като нямам какво да правя, може да се разходя дотам и сам да проверя. Трагедиите на семейство Понсонби ме заинтригуваха. Възможно ли е те да са дело на Призраците?

 

 

Оставаше по-малко от седмица преди следващия удар на Призраците. Февруари беше кратък месец, затова може би бяха насрочили отвличането за началото на март. Кармайн все повече се сковаваше от ужас и би отишъл чак в Мейн дори по това време на годината, за да провери незначителна улика, но улица „Кейтърби“ бе доста по-близо. Архивите бяха кошмарът на всеки държавен служител, независимо дали ставаше въпрос за полицейски, медицински, пенсионни, имуществени, за нивото на водните басейни, данъчни или която и да била от стотиците категории. Когато болницата на Холоуман беше възстановена през 1950 година, архивите й заеха цяло отделно помещение, така че не се пречкаха. Джон Силвестри беше комисар от 1960 и се бе борил яростно да се запази всяко листче хартия, с което полицията разполагаше, включително и от времената, когато Холоуман е имал само един полицай и кражбата на кон се е наказвала с обесване. Когато местен производител на бетон фалира, Силвестри не остави на мира по-висшестоящите от него, докато не му отпуснаха пари и не му позволиха да купи сградата на банкрутиралото предприятие, разположена върху три акра на улица „Кейтърби“ в индустриалната зона, известна с прахоляка и шума, заради които и имотите там не струваха скъпо. Трите акра и това върху тях бяха пуснати на търг за дванайсет хиляди долара и полицията на Холоуман ги спечели.

Върху имота имаше огромно хале, в което производителят на бетон бе държал камионите и резервните си части, както и всякакъв вид оборудване. След като изчистиха праха и мръсотията и оправиха терена, в халето върху метални полици се настани целият архив на полицията. Покривът не течеше, което беше едно от най-важните неща, а два големи вентилатора в двата края под покрива осигуряваха добра циркулация на въздуха и държаха в минимални граници мухъла през лятото.

Двамата архивари си живееха живота в усамотената каравана, поставена до входа на халето. По-неквалифицираният от двамата от време на време премиташе пода на архива и ходеше до близкия магазин за деликатеси да купува кафе и храна, а по-квалифицираната пишеше докторска дисертация за развитието на криминалните тенденции в Холоуман от 1650 година насам. Нито един от тях не прояви и най-малък интерес защо този странен лейтенант е дошъл на крака до улица „Кейтърби“. Докторантката просто му каза къде да търси и се върна към дисертацията си, а колегата й изчезна с един полицейски пикап.

Архивите от 1930 заемаха деветнайсет големи кутии, а докладите на съдебния лекар от 1939 — още толкова. Престъпността се бе увеличила силно по време на Голямата депресия. Кармайн намери досието на Мортън Понсонби от октомври 1939, след това потърси това на Ленард Понсонсби от 1930. Формулярите не се бяха променили много оттогава. Листове А4, поставени в кафяви книжни папки, някои закопчани с кламери, други — хвърчащи. През 1930 листовете не са се перфорирали, за да се закрепват в папките. Нито пък е имало достатъчно хора да се занимават с делата, които се затварят и се изваждат от „текущите“ чекмеджета.

Но всичко си беше на мястото. Понсонби, Ленард Синклер. Бизнесмен. „Понсонби Лейн“ №6, Холоуман, Кънетикът. Възраст — трийсет и пет години. Женен, с три деца.

Някой беше сложил маса и стол под прозорците на халето. Кармайн занесе там двете досиета на Понсонби и още две тънки папки с подробностите за другите двама убити на гарата.

Първо отвори досието на Мортън Понсонби. Тъй като смъртта му била толкова внезапна и неочаквана, семейният лекар беше отказал да издаде смъртен акт. Нямало нищо, което да подсказва насилие, той просто искал да се направи аутопсия, за да види дали не е пропуснал нещо през годините, когато било почти невъзможно да се доближи до Мортън Понсонби, да не говорим да го лекува. Типичен доклад, който започваше с клишето от онова време: „Това е тялото на добре охранен и очевидно здрав индивид от мъжки пол в пубертета“. Оказа се, че причината за смъртта му не е бил мозъчен кръвоизлив, както му каза Елиза Смит. Аутопсията не била категорична от какво е умрял и патоанатомът написал стандартното спиране на сърцето, вероятно причинено от проблеми с вагусния нерв. Човекът не беше от класата на Патси, но беше направил всички тестове за отрови, не бе намерил такива и беше отбелязал вроденото психическо заболяване в анамнезата. В мозъка не се наблюдавали промени, които да са причинили умственото изоставане. Направи му впечатление, че пенисът на момчето не бил обрязан и много голям, а тестисите му били само частично паднали в торбичките. Добра работа за 1939 година. Кармайн остана с усещането, че Мортън Понсонби не е бил нищо друго, освен нещастна жертва на склонността на семейството към трагедии. Или пък докладът казваше, че генетичният принос на Айда Понсонби към развитието на отрочето й е бил незадоволителен.

Така, а сега Ленард Понсонби. Престъплението е извършено в средата на януари 1930 между два снеговалежа. Зимата е била студена и е имало януарски бури. Влакът с начална гара Вашингтон пристигнал в Холоуман от Ню Йорк с два часа закъснение заради замръзнали релси и свличане на сняг от стръмен склон по линията. Вместо да останат вътре и да загинат, пътниците решили да разчистят релсите от снега. В един от вагоните имало двайсетина пияници, безработни мъже, които се надявали да намерят работа в Бостън, където била последната спирка на влака. Те били най-мързеливите, докато ринели снега — пияни, агресивни, гневни, работели само за да се сгреят. В Холоуман влакът имал четвърт час престой, през който пътниците можели да си купят закуски от гаровото кафе, а те били по-евтини от порциите в неугледния вагон-ресторант.

Тук следва най-интересното! Ленард Понсонби не смятал да свърши пътуването си тук! Пътувал за Бостън или поне така показвал билетът му. Решил да почака в студа навън и според друг пътник очевидец, изглеждал нервен и сякаш се криел. Криел се? Понсонби изглежда нямал никакво намерение да влезе на топло в чакалнята, нито се качил на влака. Не, останал навън на снега.

Било девет вечерта и този влак бил последният за Бостън за деня. Той потеглил, а гаровият персонал започнал да заключва чакалните и тоалетните заради множеството скитници, които обикаляли страната в търсене на работа или подаяния, макар че двайсетината пияници не били слезли от влака на гара Холоуман. Някъде между Хартфорд и границата с Масачузетс те скочили от влака в тъмното и точно затова попаднали под подозрение и накрая след множество разпити били обвинени.

Ленард Понсонби лежал в снега, а главата му била смачкана на пихтия. До него лежали жена и момиченце, техните глави също били премазани. Идентифицирали Понсонби по съдържанието на портфейла му, но в жената и детето нямало нищо, по което да ги разпознаят. В старата й евтина дамска чанта имало един долар и деветдесет цента на монети, смачкана носна кърпичка и две бисквити. В брезентовата й пътна торба намерили чисто, но много евтино бельо за нея и детето, дълги и къси чорапи, два шала и рокля за момиченцето. Жената била доста млада, а детето на около шест. Понсонби беше описан като добре облечен и богат, в портфейла му имало банкноти на стойност 2000 долара, носел диамантена игла на вратовръзката си и по четири диаманта на всяко от копчетата на ръкавелите си. А жената и детето бяха описани доста категорично с една дума: бедняци.

Трите убийства раздразниха чувствителния нюх на Кармайн. Богат сам мъж, плюс бедстващи жена и дете, които нямат връзка с него. Мотивът не е грабеж. И тримата стоят на студа, когато се предполага, че ще влязат на топло в чакалнята да си сгреят ръцете на парния радиатор. В едно беше сигурен: бандата от влака нямаше нищо общо с убийствата.

Истинският въпрос беше коя е набелязаната жертва? Другите двама са били убити, защото са видели кой е държал тъпия предмет, размазал и тримата с такава жестокост, която беше накарала полицаите да напишат доста коментари в иначе стегнатия доклад. Ези, набелязаната жертва е бил Ленард Понсонби. Тура, била е жената. Ако монетата застане права, било е момиченцето.

Нямаше никакви снимки. Информацията за жената и дъщеря й или нейно роднинско дете се съдържаше в тънките папки, поставени до дебелото досие на Понсонби в кутия №2 от януарските архиви. И тримата бяха умрели след удари с тъп предмет в черепите, които бяха направени на пихтия, но детективите не са забелязали, че Понсонби трябва да е бил убит пръв. Жената и детето гледали, парализирани от страх, докато дошъл първо нейния ред, а после и на момиченцето. Ако Понсонби не е бил убит пръв, той е щял да се бори. Така че човекът, държал тъпия предмет, който според опитното око на Кармайн беше бейзболна бухалка, се е промъкнал по снега и е ударил Понсонби, преди той да го забележи. Още един призрак, колко странно.

Когато излезе, за да говори с архиварите, видя, че караваната им е заключена, и то половин час преди края на работния ден. Време беше Джон Силвестри да се погрижи вътрешният отдел да обърне яркия си прожектор към полицейските архиви на улица „Кейтърби“. Кармайн си тръгна с трите папки в ръка. Тези хлебарки няма да разберат, че липсват архивни единици, докато не реши да ги върне. Два нагли, дребни бюрократични плъха, които се чувстваха сигурни, защото ако архивите не се запалят, никой не би се заинтересувал от съществуването им. Лошо, много лошо.

По обратния път към областната административна сграда той се отби в архива на „Холоуман Поуст“, за да види дали странната и ужасна смърт на Ленард Понсонби е отразена на първа страница. Безумно насилие извън семейството е било нещо нечувано през 1930. Когато се е случвало, вестниците веднага са пропищявали, че има избягали от лудницата. Имаше доста за мафиотски убийства по време на Сухия режим, но те не попадаха в категорията „безумно насилие“. Дори когато се установяло, че никой не е избягал от лудницата, „Холоуман Поуст“ продължавал да твърди, че убиецът е изпуснат от лекарите психопат.

 

 

От едно нещо на друго и накрая закъсня за срещата с Дездемона в „Малволио“.

— Извинявай — каза и седна срещу нея. — Сега вече имаш представа какво ще представлява животът ти, ако приятелят ти е ченге. Хиляди пропуснати срещи, много изстинали вечери. Радвам се, че не обичаш да готвиш. Яденето в ресторант е най-добрата алтернатива, а никъде не е по-вкусно от „Малволио“, където готвят като за полицаи. Ще ти опаковат всичко от цяла вечеря до лъжичка ябълков пай, стига само да им почукаш на витрината.

— Харесва ми да имам приятел полицай — каза тя и се усмихна. — Поръчах, но помолих Луиджи да изчака малко. Ти си прекалено щедър и никога не ме оставяш да си платя поне своя дял от сметката.

— В моето семейство се линчуват мъжете, които оставят жени да плащат сметките.

— Струва ми се, че днес, за разлика от друг път, си имал добър ден.

— Да, открих доста неща. Проблемът е, че според мен всички водят по погрешни следи. Но все пак ми беше забавно да ги науча. — Пресегна се през масата, хвана дланта й и я обърна. — И теб ми беше интересно да открия.

Тя стисна пръстите му.

— Ditto^[1], Кармайн.

— Въпреки ужасното разследване, Дездемона, животът ми стана по-хубав през последните дни. И ти си част от причините, прекрасна моя.

Никой досега не я беше наричал „прекрасна“. Усети едновременно прилив на объркване и благодарност, стана яркочервена и не знаеше накъде да гледа.

Преди шест години в Линкълн си мислеше, че е влюбена в прекрасен човек, един лекар. Докато веднъж, когато минаваше покрай вратата му, не го чу да казва: „Кой, Дездемона Дюпре? Драги мой, грозните винаги са толкова благодарни, че си струва да ги поухажваш. Те стават добри майки и няма нужда са притесняваш, че ще съгрешат с млекаря, нали? В края на краищата, не те интересува как изглежда камината, като разпалваш огъня, затова ще се оженя за Дездемона. Ползата ми ще е, че децата ни ще са умни. И високи освен това.“

Започна да прави планове да емигрира на следващия ден, като се закле, че никога повече няма да позволи да стане уязвима за подобна прагматична жестокост.

А сега, благодарение на едно безлико чудовище, живееше с Кармайн в неговия апартамент и може да приема за даденост, че той я обича, колкото го обичаше тя. Думите бяха измамни, нима докторът от Линкълн не го доказа? Колко от това, което й казваше беше заради работата му, заради желанието му да я защити, заради шока от това, което за малко да й се случи? О, моля те, Кармайн, не ме разочаровай!