Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (32)

Глава 32

Кармайн и Дездемона се ожениха в началото на май и избраха да прекарат медения си месец в Лос Анджелис на гости на Майрън Мендел Манделбаум. Домът му, копие на кралския дворец Хамптън Корт в Лондон, беше толкова огромен, че присъствието им не смущаваше Майрън и Сандра. Майрън беше на тяхно разположение, а Сандра се носеше в облаците в пълна забрава. За изненада на Кармайн и Майрън, София хареса Дездемона, която пък реши, че новата й доведена дъщеря одобрява деловия и откровен подход към нея. Държеше с нея като с отговорен и разумен възрастен човек. Знаците бяха много добри.

Но когато се върнаха в Холоуман, нещата не бяха толкова прекрасни. Сякаш „Хъг“ не преживя достатъчно сензации и скандали, ами предсмъртната му агония произведе още един. Госпожа Робин Форбс се оплака на полицията, че съпругът й се опитва да я отрови. Доктор Адисън Форбс беше разпитан от новопроизведените сержанти Ейб Голдбърг и Кори Маршал, но отрече обвиненията презрително и ги покани да вземат проби от всички храни и напитки в дома му, след което се оттегли в кулата си. След като анализите (включително на повръщаното, екскрементите и урината) не показаха нищо, Форбс опакова книгите и документите си, събра два куфара дрехи и замина за Форт Лодърдейл. Там стана част от печеливша практика по гериатрична неврология. Неща като мозъчни инсулти и сенилна деменция никога не го бяха интересували, но бяха далеч по за предпочитане от професор Франк Уотсън и госпожа Робин Форбс. Освен това подаде и молба за развод. Когато адвокатите на Кармайн се свързаха с него за покупка на къщата на „Ийст Съркъл“, той се съгласи на цена много по-ниска от реалната, за да си го върне на Робин, която искаше половината. След бурни скандали коя дъщеря се нуждае повече от нея, Робин се премести в Бостън при многообещаващата гинеколожка Роберта. Робина изпрати на сестра си картичка със съболезнования, но Роберта всъщност се зарадва, че ще има кой да се грижи за дома й.

Което означаваше, че Дездемона вече можеше да предложи на София да се нанесе в кулата.

— Доста е хубава — каза тя делово, защото не искаше да демонстрира прекален ентусиазъм. Горната стая има френски прозорци и тераса, можеш да я ползваш за всекидневна, а долната стая ще стане малка спалня, до която ще направим баня и кухненски бокс. С Кармайн си мислехме, че може да искаш да завършиш средното си образование в пансиона в Холоуман и после да си помислиш за добър университет. Кой знае, в „Чъб“ може момичетата и момчетата да започнат да учат заедно, преди да стане време за следването ти. Дали би се заинтригувала?

Умната тийнейджърка подскочи от радост и прегърна Дездемона.

— Разбира се!

 

 

Юли преминаваше и се задаваше август, когато Клеър Понсонби изпрати съобщение на Кармайн, че иска да се видят. Молбата й го изненада, но дори тя не можеше да му развали доброто настроение в този прекрасен ден сред цъфнали дървета и пеещи птички. София беше пристигнала от Лос Анджелис преди две седмици и все още се колебаеше между боя и тапети за ремонта на кулата си. Беше изненадан, че с Дездемона намериха толкова много теми, за които да си говорят, изобщо някога суховатата му съпруга не спираше да го учудва. Колко ли самотна е била, докато е живяла натясно и е пестяла, за да си купи живот, който, ако съдеше по начина, по който подходи към брака, никога нямаше да я направи щастлива? Може би част от промяната се дължеше на бременността й, за която разбраха малко преди сватбения им ден. Бебето трябваше да се роди през ноември и София нямаше търпение. Нищо чудно, че дори Клеър Понсонби не беше в състояние да помрачи малко късно настъпилото блаженство на Кармайн.

 

 

Чакаше го заедно с кучето си на верандата. Край малка бяла масичка от ракита с кана с лимонада, две чаши и чиния бисквити върху нея бяха поставени два стола.

— Лейтенант — каза тя и стана от стъпалата.

— Сега съм капитан — отвърна той.

— Я виж ти! Капитан Делмонико. Добре звучи. Моля, седнете и си пийнете лимонада. По стара семейна рецепта е.

— Благодаря, ще седна, но не искам лимонада.

— Не бихте яли и пили нищо, приготвено от моите ръце, така ли, капитане? — попита тя кокетно.

— Честно казано — не бих.

— Прощавам ви. Тогава нека просто да поседнем.

— Защо искахте да ме видите, госпожице Понсонби?

— По две причини. Първата, че искам да се преместя и въпреки че разбрах от адвокатите си, че нищо не може да ме спре, смятам за учтиво да ви уведомя. Комбито на Чарлз е вече натоварено с нещата, които искам да взема със себе си и наех един студент от „Чъб“ да ме закара в Ню Йорк тази вечер. Продадох мустанга.

— Мислех, че ще останете на „Понсонби Лейн“ до смъртта си.

— Открих, че без скъпия Чарлз никъде няма да се чувствам като у дома си. Освен това получих за имота предложение, на което просто не можах да откажа. Ще ви простя, ако си мислите, че никой не би искал да го купи, но случаят не е такъв. Майор Ф. Шарп Минор ми плати доста добра сума за него и смята да го превърне в музей на ужасите. Няколко нюйоркски туристически агенции са се съгласили да предлагат двудневни пътувания дотук. През първия ден туристите ще пътуват с автобус през красивата природа на Кънетикът, ще вечерят и ще прекарат нощта в мотела на майор Минор, който той ремонтира в тон с новия си бизнес. На втория ден екскурзовод ще ги разведе из къщата на Чудовището от Кънетикът и през прословутия тунел. Ще хранят елените, за които им гарантират, че ще ги чакат на изхода му. Ще се върнат в бърлогата на Чудовището, за да видят четиринайсет имитации на главите в пластмасата, наредени на автентичните им места. Естествено това ще става на фона на записи на писъци и стенания. Майорът ще избие стените в старата ни всекидневна и ще я превърне в ресторант с трийсет места, а трапезарията ще преустрои в кухня. В края на краищата не може да иска готвачът да приготвя храна на лятата печка, защото хората ще влизат и излизат през прохода зад нея. След това автобус ще ги откарва обратно в Ню Йорк — каза Клеър безстрастно.

Господи, какъв сарказъм! Кармайн седеше и слушаше онемял и се радваше, че тя не може да види зяпналата му уста.

— Мислех, че не вярвате, че това е истина.

— Не вярвам. Но се забавлявам с такива атракции. Щом ги има, защо да не спечеля и аз от тях? Дават ми възможност да започна отначало някъде далеч от Кънетикът. Мисля си за Аризона или Ню Мексико.

— Желая ви късмет. А каква е втората причина?

— Да ви дам обяснение — каза тя и прозвуча по-мило отпреди, по-скоро като Клеър, на която някога беше съчувствал и която му беше харесвала. — Не ви обвинявам, че сте от типа брутални ченгета, капитане. Винаги сте ми изглеждали като човек, отдаден на работата си — искрен, дори алтруист. Разбирам защо и върху мен падна подозрението за тези ужасни престъпления, след като продължавате да настоявате, че брат ми е убиец. Моята собствена хипотеза е, че с Чарлз сме били измамени, че някой друг е направил всичките… подобрения в мазето ни. — Въздъхна. — Но както и да е, реших, че сте джентълмен и затова мога да ви позволя да ми зададете някои въпроси, но както правят джентълмените, с уважение и дискретност.

Най-накрая победа! Кармайн се наведе напред и сплете длани.

— Благодаря ви, госпожице Понсонби. Искам да започна със следния въпрос: какво знаете за смъртта на баща си?

— Предполагах, че ще ме питате това. — Тя изпъна дългите си жилави крака и ги кръстоса в глезените, едното й стъпало си играеше с козината на Биди. — Бяхме много богати преди Голямата депресия и живеехме добре. Семейство Понсонби винаги са се радвали на охолство — хубава музика, добра храна, отбрани вина, красиви вещи. Майка ни беше от известен род, беше от Шейкър Хайтс. Но бракът между родителите ми не е бил по любов, трябвало е да се оженят, защото Чарлз бил на път. Майка ми е била готова на всичко, за да впримчи татко, който не я искал. Но когато станало неизбежно, той изпълнил дълга си. Чарлз се родил шест месеца по-късно. След две години дошъл и Мортън, а след още две и аз.

Стъпалото й спря да се движи, Биди изръмжа, докато не започна пак, тогава легна със затворени очи и муцуна върху предните лапи. Клеър продължи:

— Винаги сме имали икономка, освен чистачка. Имам предвид слугиня, която живее в къщата и върши лека домакинска работа с изключение на готвенето. Мама обичаше да готви, но мразеше да мие чинии и да бели картофи. Не мисля, че беше много тиранична, но един ден икономката ни напусна. И татко доведе вкъщи госпожа Катон — Луиза Катон. Мама побесня. Направо откачи! Как се осмелявал да й обсебва функциите и така нататък. Но и татко, също като мама, обичаше да прави каквото си иска, така че госпожа Катон остана. Беше истинско съкровище, което допълнително изнервяше мама. Предполагам, че тя от самото начало е знаела, че госпожа Катон е любовница на татко, но за известно време нещата бяха спокойни. Но стана ужасен скандал, просто невъобразим! Мама настояваше госпожа Катон да напусне, татко беше категоричен, че трябва да остане.

— Госпожа Катон имаше ли дете? — попита Кармайн.

— Да, малко момиченце на име Ема. Няколко месеца по-голямо от мен — каза замечтано Клеър и се усмихна. — Играехме си заедно, хранехме се заедно. Зрението ми не беше много добро и още тогава Ема донякъде ми служеше като куче водач. Чарлз и Мортън я ненавиждаха. Скандалът стана, защото мама разбра, че Ема е дъщеря на татко, наша полусестра. Чарлз намери акта й за раждане.

Млъкна, но стъпалото й още поглаждаше козината на Биди.

— И какъв беше изходът от скандала? — подсказа й Кармайн.

— Изненадващ, но и не съвсем. Повикаха татко спешно по работа на следващия ден и госпожа Катон си тръгна с Ема.

— Колко време преди смъртта на баща ви стана това?

— Чакайте да видя… Бях почти на шест, когато го убиха, значи предната година. Предната зима.

— Колко време работи при вас госпожа Катон, преди да напусне?

— Година и половина. Беше невероятно красива жена, Ема й беше одрала кожата. Тъмна, със смесена кръв, но повече бяла, отколкото тъмнокожа. Гласът й беше прекрасен — напевен и сладък. Жалко, че думите, които произнасяше, бяха винаги толкова банални.

— Значи майка ви я уволни, когато баща ви замина по работа?

— Да, но аз мисля, че не беше само това. Ако ние децата бяхме по-големи, може би щях да ви кажа повече или пък ако аз бях първото дете, момчетата не са толкова наблюдателни, когато става въпрос за емоции. Мама плашеше хората понякога. Беше властна. С Чарлз много пъти сме говорили за това и стигнахме до извода, че мама е заплашила да убие Ема, ако двете не изчезнат от живота ни завинаги. И госпожа Катон й е повярвала.

— Как реагира баща ви, когато се прибра?

— Стана невероятен скандал. Татко удари мама и избяга навън. Не се върна дни, а може би седмици. Дълго го нямаше. Мама крачеше с часове из къщата, това си го спомням. После татко се върна. Изглеждаше изпит, дори не проговори на мама и когато тя се опита да го докосне, той пак я удари и я отблъсна. Такава омраза струеше от него! И плачеше непрекъснато, поне на нас ни струваше, че никога не спира. Смея да твърдя, че се върна заради нас, но за него това беше истинско мъчение.

— Мислите, че баща ви е отишъл да търси госпожа Катон, но не е успял да я намери?

Воднистите сини очи се взираха в безкрайната си слепота.

— Това е логичното обяснение, нали? Тогава разводът е бил немислим и татко е предпочитал да държи госпожа Катон като прислужница вкъщи. Мама за пред хората и госпожа Катон за удоволствие. Брак с мулатка от карибски произход щеше да съсипе репутацията му, а татко се интересуваше от социалния си статус. В края на краищата беше от семейство Понсонби от Холоуман.

„Какво безразличие“ — помисли си Кармайн.

— Майка ви знаеше ли, че е изгубил парите си по време на срива на „Уол Стрийт“?

— Не и преди татко да умре.

— Тя ли го уби?

— О, да. В онзи следобед се скараха ужасно, чувахме ги чак от горния етаж. Не разбирахме точно какво си крещят, но доловихме достатъчно думи, за да разберем, че татко е намерил госпожа Катон и Ема. И че възнамерява да напусне мама. Облече си официалния костюм и замина с колата. Мама ни заключи и тримата в стаята на Чарлз и замина с другата ни кола. Започваше да вали сняг. — Гласът й звучеше детински, сякаш се пренасяше във времето под напора на спомените. — Снежинките се завихряха също като в стъклено преспапие. Чакахме много дълго. Тогава чухме колата на мама и започнахме да удряме по вратата. Мама ни отвори и ние изскочихме, не можехме повече да стискаме и искахме да отидем до тоалетната. Момчетата ме пуснаха да мина първа. Когато излязох, мама стоеше в коридора с бейзболна бухалка в дясната си ръка. Беше покрита с кръв, както и мама. Чарлз и Мортън излязоха от тоалетната, видяха я и я отведоха. Съблякоха я и я изкъпаха, но аз бях толкова гладна, че слязох в кухнята. Чарлз и Мортън напалиха огън в старата пещ, където сега е лятата печка, и изгориха бухалката и дрехите й. Колко тъжно! Мортън вече никога не беше същият.

— Искате да кажете, че дотогава е бил… нормален?

— Съвсем нормален, капитане, макар че още не беше тръгнал на училище, мама не ни позволяваше да ходим, преди да навършим осем години. Но след този ден Мортън повече не проговори и дума. Нито пък признаваше, че светът съществува. И изпадаше в такива яростни пристъпи! Мама не се страхуваше от нищо и от никого освен от яростта на Мортън. Беше буен и неконтролируем.

— Полицията дойде ли?

— Разбира се. Казахме, че мама е била вкъщи с нас, легнала си е, защото имала мигрена. Когато ни съобщиха, че татко е мъртъв, тя изпадна в истерия. Майката на Боб Смит дойде у нас, хранеше ни и стоеше при мама. Няколко дни по-късно разбрахме, че парите ни са потънали по време на борсовия срив.

Кармайн го боляха коленете, столът беше прекалено нисък. Той стана и се разходи из верандата. С периферното си зрение видя, че Клеър Понсонби наистина е готова за път. Багажникът на комбито, паркирано на алеята, беше претъпкан с чанти, сандъци и малки кутии от времето, когато се е пътувало с повече стил и удоволствие. Не му се сядаше, затова се облегна на перилото.

— Знаехте ли, че госпожа Катон и Ема също са загинали в онази нощ? — попита той. — Майка ви е развъртяла бухалката срещу тримата.

Лицето на Клеър замръзна от искрен неподправен шок.

Стъпалото, с което галеше кучето, рязко подскочи, сякаш получи конвулсия. Кармайн наля лимонада в чашата и се зачуди дали да не се опита да й намери нещо по-силно. Но Клеър изпи съдържанието на чашата жадно и си възвърна спокойствието.

— Ето значи какво се е случило с тях — каза тя бавно, — а ние с Чарлз не спирахме да се чудим. Така и не ни казаха кои са били другите две жертви, само говореха за банда развилнели се хулигани. Предположихме, че мама се е възползвала от техните деяния, за да потули престъплението си и че другите двама са били от бандата.

Изведнъж се наведе напред, както си седеше на стола, и протегна умолително ръка към Кармайн.

— Разкажете ми всичко, капитане! Какво? Как?

— Сигурен съм, че правилно сте разбрали, че баща ви се кани да напусне майка ви и да започне нов живот. Определено е намерил госпожа Катон и Ема, но ги е видял за първи път на гарата, защото двете са били в крайна мизерия. Нямали са дрехи, нито храна. Двете хиляди долара, които е носил със себе си, сигурно са били всичко, което е успял да събере, за да започне отначало — каза Кармайн. — Те са се криели навън на снега, което ме кара да мисля, че майка ви наистина е плашела хората. Горкият човек. Вижте колко малко й е казал, а тя оставя трупове след себе си.

— През всичките тези години никога не съм знаела… дори не съм подозирала… — Очите й, блеснали от напиращите емоции, се обърнаха към лицето му, сякаш можеше да вижда. — Не е ли ироничен животът?

— Искате ли да ви донеса питие, госпожице?

— Не, благодаря. Добре съм — прибра краката си и ги пъхна под стола.

— Можете ли да ми разкажете за живота си след това?

Едното й рамо се вдигна, а ъгълчетата на устата й увиснаха.

— Какво искате да знаете? Мама вече не беше същата.

— Никой ли не се опита да ви помогне?

— Имате предвид хора като семейство Смит и семейство Кортни? Според мама те си пъхаха носа, където не им е работата. Няколко грубости от нейна страна подействаха добре. Престанаха да се опитват да контактуват с нас и ни оставиха на мира. Ние се справяхме, капитане. Да, справяхме се. Имахме малки доходи от продажбата на земи. Роднините на мама също ни помагаха. С Чарлз учехме в пансиона и тя ни плащаше таксите редовно.

— Ами Мортън?

— Посетиха го няколко служители от общината, погледнаха го и не се върнаха повече. Чарлз разказваше на всички, че е аутист, но го правеше най-вече заради любопитните. Човек не се разболява от аутизъм в деня, в който майка му убие баща му. Това е съвсем различно психическо състояние. Ние го обичахме. Яростта му никога не бе насочена към мен или към Чарлз, само към мама и всеки непознат, който се появеше в къщата.

— Изненадахте ли се, когато почина така неочаквано?

— По-правилно е да кажете, че изпаднах в тотален шок. И без това 1939 година беше най-лошата в живота ми. Седя и си уча уроците и изведнъж пред очите ми пада черна пелена, просто ей така, изневиделица! И ослепявам за цял живот. Едно посещение при очния лекар и после ме качват на влака за Кливланд. Едвам съм стигнала в училището за слепи и ми звъни Чарлз да ми каже, че Мортън е мъртъв. Просто ей така паднал и умрял! — Тя потрепери.

— От думите ви разбирам, че майка ви не е била много стабилна психически преди 1930, но очевидно добре го е прикривала. Какво се случи в края на 1941 година, за да отключи истинската деменция?

Лицето на Клеър се сгърчи.

— Какво се случи веднага след Пърл Харбър? Чарлз каза, че ще се жени. Беше на двайсет, но скоро щеше да стане пълнолетен. Следваше медицина в „Чъб“. Срещнал някакво момиче от „Смит“ на танци и се влюбил от пръв поглед. Единственият начин за мама да предотврати това, беше да отпусне всички спирачки. Тя направо побесня и откачи в пълния смисъл на тази дума. Момичето избяга. Аз сама пожелах да се върна вкъщи и да се грижа за нея и така двайсет и две години. Не че не бих направила и други жертви за Чарлз, освен да се заема с тази досадна задача. Не мислете, че съм била робиня на майка си — научих се да я контролирам. Но докато беше жива, с Чарлз не можехме да се наслаждаваме на любовта си към храната, виното и музиката, както ние си знаем. Честно казано, капитане, мама и вие ми съсипахте живота. Трите безценни години, в които Чарлз беше само мой, са единствените ми хубави спомени. Три безценни години…

Кармайн беше поразен и започна да се чуди дали пък Дани Марсиано не беше прав? Може би братът и сестрата наистина са били любовници?

— Май никак не харесвате майка си — отбеляза.

— Ненавиждам я! Ненавиждам я! Знаете ли — продължи тя внезапно настървена, — че от тринайсетата до осемнайсетата си година Чарлз живееше в килера под стълбите? — Гневът й се изпари, в очите е проблесна искра на страх, но и тя изчезна, когато вдигна ръка към лицето си и се плесна през устата. — О, не исках да го казвам. Не, това нямах намерение да ви споделям. Просто ми се изплъзна. Изплъзна ми се!

— По-добре да го споделите, отколкото да го таите в себе си — каза спокойно Кармайн. — Продължете, така и така започнахте.

— Преди години Чарлз ми каза, че го хванала да мастурбира. И изпаднала в ярост. Викала, пищяла, плюла, хапала и деряла. Той никога не й отвръщаше. Аз непрекъснато й се противопоставях, но Чарлз беше като заек, омагьосан от кобра. Повече не му проговорила, това го наранило право в сърцето. Когато се прибираше от училище или от къщата на Боб Смит, влизаше в килера. Беше голям и имаше крушка вътре. О, мама беше толкова грижовна! Чарлз си имаше вътре дюшек и твърд стол, както и една полица, която използваше като маса. Тя му приготвяше поднос храна, който отнасяше, след се нахранеше. Той ходеше по голяма и малка нужда в една кофа, която трябваше да изхвърля и мие всяка сутрин. Докато замина за Кливланд, мое задължение беше да му нося храна, но не ми беше позволено да говоря с него.

Кармайн не можеше да си поеме дъх.

— Това е нелепо! — извика той. — Той е ходел в много добро училище, там е имало психолози, директор, трябвало е само да каже на някого! Щели са веднага да му помогнат.

— Чарлз не беше от хората, които споделят — отвърна Клеър с вдигната брадичка. — Той обожаваше мама и обвиняваше татко за всичко. Трябваше само да й се противопостави, но той не го направи. Килерът беше неговото наказание за ужасен грях и той избра да го понесе. В деня, в който навърши осемнайсет, тя го освободи от затвора му. Но така и не му проговори. — Сви рамене. — Чарлз си беше такъв. Може би сега разбирате защо все още отказвам да повярвам, че е извършил онези ужасни неща. Чарлз никога не би изнасилил или убил, беше прекалено пасивен.

Кармайн се изправи и разкърши пръстите на ръцете си, който бяха изтръпнали от силното стискане на перилото.

— Бог ми е свидетел, че не искам да увеличавам страданията ви, госпожице Понсонби, но ви уверявам, че Чарлз е Чудовището от Кънетикът. Ако не беше така, новото ви начало в Аризона или Ню Мексико нямаше да бъде финансирано от майор Ф. Шарп Минор. — Той тръгна към стъпалата. — Трябва да вървя. Не, не ставайте. Благодаря ви за всичко, което ми разказахте, така подредихте пъзела, който ме тормози от месеци. Имената им са Луиза и Ема Катон, нали? Добре. Знам къде са погребани. Сега вече ще мога да им направя паметни плочи. Знаете ли каква религия е изповядвала госпожа Катон?

— Говорите като истински полицай, капитане. Да, тя беше католичка. Предполагам, че трябва да ви помогна за паметните плочи, тъй като Ема ми е полусестра, но мисля, че ще ме разберете, ако не го направя. Ариведерчи.