Зъбите му тракаха, тялото го болеше, пръстите на ръцете и краката му бяха изтръпнали. И защо не виждаше? Защо не виждаше?! Беше обгърнат от непрогледна тъмнина, такъв гъст мрак досега не познаваше. Когато напълно се събуди, осъзна, че е завит в нещо тясно, миризливо и противно. Увит съм в нещо! Обзе го паника, запищя и започна да дере като обезумял по това, което го стягаше. То се раздра и разкъса, но дори когато успя да се освободи, адският студ остана и го довеждаше до лудост. Около него имаше още нещо, пак някаква смрадлива опаковка и колкото и да пищеше, дращеше и късаше, не успяваше да излезе от нея, нито да види частица светлина или усети малко топлина. Затова продължи да пищи, дере и къса, а пулсът му блъскаше в ушите и той не чуваше нищо друго, освен собствените си писъци.

Отис Грийн и Сесил Потър дойдоха заедно на работа широко ухилени, след като се срещнаха на Единайсета улица. Точно в седем сутринта, но пък беше прекрасно, че не се налагаше да се регистрират кога са дошли. Работеха на цивилизовано място, дума да не става! Оставиха съдовете си за обяд в малкото шкафче от неръждаема стомана, което пазеха за лична употреба. Нямаше нужда от ключалки, тук крадци не идваха. И се заеха с работата си за деня.

Сесил чу бебчетата му да го викат. Отиде право към тяхната стая, отвори вратата и им заговори нежно:

— Здравейте, момчета! Как сте? Добре ли спахте?

Вратата все още се затваряше зад Сесил, когато Отис се зае с най-неприятната работа: изпразването на хладилника. Пластмасовата му кофа за боклук на колелца миришеше на чисто и свежо, той сложи нова найлонова торба в нея и я избута до вратата на хладилника. Тя беше стоманена и тежка, със самозаключваща се дръжка. Това, което се случи после му беше като в мъгла. Отвори вратата и нещо профуча покрай него с вампирски крясък.

— Сесил, ела веднага тук! — извика той. — Джими е още жив, трябва да го хванем!

Голямата маймуна беше напълно откачила, но след като Сесил му поговори малко и протегна ръце към него, Джими се втурна разтреперан в прегръдките му и крясъците постепенно замряха и се превърнаха в хлипане.

— Господи, Отис — каза Сесил и гушна животното, както баща детето си. — Как д-р Чандра е допуснал това? Бедничкият мъник е бил затворен в хладилника цяла нощ. Ето, Джими, ето! Татко е тук, бебче, вече всичко е наред!

И двамата мъже бяха шокирани, сърцето на Отис се беше свило, но последствията не бяха трагични. Д-р Чандра щеше да е много доволен, че в края на краищата Джими не е умрял, помисли си Отис, докато се връщаше при хладилника. Джими струваше колкото сто възрастни макака.

Дори маниак на тема чистота като Отис не можеше да премахне миризмата на смърт от хладилника, макар че непрекъснато го търкаше с дезинфектанти и ароматизатори. Вонята, която не беше на мърша, а на нещо по-рафинирано, обгърна Отис, когато той запали лампата и освети вътрешността на металната камера. О, боже, Джими беше сътворил вътре истинска бъркотия! Навсякъде бяха пръснати разкъсани хартиени торби, обезглавени трупове на плъхове, замръзнала бяла козина и неприлично оголени опашки. Зад десетината торби с плъхове се виждаха две по-големи, също скъсани. Отис въздъхна, отиде да донесе още торби от шкафа и започна да превръща сътворения от Джими хаос в ред. След като мъртвите плъхове бяха отново прилежно опаковани, той се пресегна навътре в хладилната камера и издърпа една от двете големи торби напред. Беше раздрана отгоре до долу, по-голямата част от съдържанието й се виждаше.

Отис отвори уста и изпищя пронизително като Джими. Продължи да вика, когато Сесил се втурна при него от стаята с маймуните. После без да забелязва Сесил, се обърна и хукна навън от отделението за животни, надолу по коридорите, профуча през фоайето и после през вратата. Тичаше като луд, преплиташе крака в изтощителен бяг надолу по Единайсета улица към дома си, който се намираше на втория етаж на порутена трифамилна къща.

Селест Грийн пиеше кафе с племенника си, когато Отис се втурна в кухнята. И двамата скочиха на крака. Страстната критика на престъпленията на белия човек се изпари от главата на Уесли. Селест отиде да вземе амоняка, докато Уесли слагаше Отис на стол. Върна се със солите и избута грубо Уесли от пътя си.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Уес? Непрекъснато се пречкаш! Ако не се пречкаше през цялото време и на Отис, той нямаше да ти вика, че си безполезно хлапе. Отис, Отис, скъпи, събуди се!

Кожата на Отис беше сменила обичайния си топъл тъмнокафяв цвят с нездрав сивкав нюанс, който не се промени, дори когато му пъхнаха амонячните соли под носа. Но се свести и дръпна глава настрани.

— Какво? Какво има? — попита Уесли.

— Част от жена — прошепна Отис.

— Какво? — намеси се рязко Селест.

— Част от жена. В хладилника в работата, при мъртвите плъхове. Вагина и корем. — И се разтрепери.

Уесли зададе единствения въпрос, който имаше значение за него.

— От бяла ли беше, или от черна?

— Не го тормози с такива работи, Уес! — извика Селест.

— Не беше от черна — отвърна Отис и ръцете му се качиха към гърдите. — Но не беше и бяла. Цветнокожа — добави, свлече се от стола и припадна.

— Извикай линейка! Тичай, Уес, извикай линейка!

Тя дойде много бързо поради два щастливи факта: първо, защото болницата на Холоуман беше на една пряка, и второ, че по това време на деня нямаха много работа. Пренесоха Отис Грийн в линейката, а жена му седна до него. Апартаментът им остана на разположение на Уесли ле Клерк.

Но той не се задържа там дълго, не и при такива новини. Мохамед ел Неср живееше на Петнайсета улица и трябваше да знае. Парче от жена! Не черна, но не и бяла. Цветнокожа. За Уесли, както и за всички членове на „Черната бригада“, това означаваше черна. Време беше да потърсят отговорност на белия човек за повече от двеста години потисничество, за отношението му към черните като към втора категория хора, като към животни, които не носят „безсмъртни“ души.

Когато излезе от затвора в Луизиана, той реши да отиде на север при леля Селест в Кънетикът. Мечтаеше да си изгради авторитет на чернокож, с когото трябва да се съобразяват, а това можеше да стане по-лесно в онази част от страната, където не хвърляха черните в затвора, само като погледнат накриво, както правеха в Луизиана. Пък и в Кънетикът се намираха Мохамед ел Неср и неговата „Черна бригада“. Мохамед беше образован, доктор по право — наистина си знаеше правата! Но поради причини, които Уесли виждаше всеки път, щом погледнеше огледалото, Мохамед ел Неср го прогони като неблагонадежден. Чернокож от плантациите, човек без значение, нищожество. Това не угаси ентусиазма на Уесли. Той възнамеряваше да се докаже в Холоуман, Кънетикът! И то по такъв начин, че някой ден Мохамед да взима пример от него, Уесли ле Клерк, негъра от плантациите.

Сесил Потър скоро откри какво изстреля Отис с писъци от отделението за животни, но той не изпадаше лесно в паника. Не докосна съдържанието на хладилника. Нито повика полиция. Вдигна телефона и набра вътрешния номер на Професора, като много добре знаеше, че не си е в кабинета по това време. Винаги казваше, че постигал мир със себе си само в ранните сутрешни часове. Но не и тази сутрин, помисли си Сесил.

— Тъжен случай — каза лейтенант Кармайн Делмонико на униформените си колеги и шефа си, капитан Дани Марсиано. — Когато не можем да намерим други роднини, децата остават на грижите на държавата.

— Сигурен ли си, че той го е извършил?

— Напълно. Нещастникът се е опитал да го представи като влизане с взлом, обаче жена му и любовникът й били в леглото. Любовникът е порязан тук-там, но тя е на кайма. Той го е извършил. Предполагам, че по-късно днес сам ще си признае.

Марсиано се изправи.

— Тогава да отидем да закусим.

Телефонът му иззвъня. Марсиано смръщи вежди към Кармайн и вдигна. След три секунди капитанът стоеше като вкаменен, загубил и последната си капка спокойствие. „Силвестри“ — прошепна тихо към Кармайн и започна да кима.

— Разбира се, Джон. Веднага ще кажа на Кармайн и ще се погрижа Патси да пристигне възможно най-бързо.

— Проблеми?

— Големи. Току-що на Силвестри се обадил директорът на центъра „Хъглингс Джаксън“ — професор Робърт Смит. В хладилника с мъртвите животни намерили части от тяло на жена.

— Господи!

Сержантите Кори Маршал и Ейб Голдбърг закусваха в „Малволио“, заведението, в което полицаите често се хранеха, защото се намираше врата до врата с централата им в сградата на Областната администрация на улица „Седар“. Кармайн не си направи труда да влиза, а потропа на стъклото до сепарето, в което Ейб и Кори нагъваха палачинки с кленов сироп и ги преглъщаха с кафе в огромни чаши. Късметлии, помисли си. Те поне успяха да хапнат, а аз трябваше да докладвам на Дани и нямаше кога да ям. Старшинството е голяма досада.

Колата, която Кармайн смяташе за своя (всъщност беше на полицейския участък на Холоуман, но без обозначителни знаци), беше форд Фейрлайн със скапан осемцилиндров двигател, твърди амортисьори и укрепено окачване. Когато се качваха тримата заедно, винаги караше Ейб, Кори сядаше до него, а Кармайн се разполагаше заедно с книжата си на задната седалка. Трябваха му половин минута да съобщи на Кори и Ейб какво е станало и по-малко от пет да се придвижат от улица „Седар“ до „Хъглингс“.

Холоуман се намираше по средата на бреговата ивица на Кънетикът, огромното му пристанище гледаше през залива към Лонг Айлънд. Основан през 1632 от прогонени пуритани, градът винаги е бил проспериращ, и то не само заради многобройните фабрики в покрайнините му и река Пекът. Голяма част от 150-те хиляди жители на градчето бяха свързани с университета „Чъб“, един от осемте най-елитни университета в страната, който не се даваше на нито един от останалите седем, дори на „Харвард“ и „Принстън“. Градът и академичната общност бяха здраво свързани.

„Чъб“ се намираше до големия градски парк. Ранноколониалните му сгради в стил крал Джордж и готическите му постройки от деветнайсети век бяха размесени със стряскащи модерни съоръжения, толерирани само заради августейшите архитекти, подписали се под тях. На изток беше Сайънс Хил, хълм, върху който се мъдреха червените тухлени кули с големи стъклени прозорци на факултетите по природни науки, а от другата страна на града, на запад, беше Медицинският факултет.

Медицинските факултети обикновено изникват покрай болници, а от 1965 година се наложи тенденцията да се установяват в най-лошите градски квартали. И Холоуман не правеше изключение. Медицинският факултет на „Чъб“ и Градската болница се проточваха край улица „Оук“ по южната граница на по-голямото от двете негърски гета на Холоуман, наречено Холоу, защото беше построено върху някогашно пресъхнало блато. Още здравословни неволи си навлече градчето, когато през 1960 година нефтените резервоари на Източен Холоуман бяха преместени в края на улица „Оук“, на бунището между магистрала 95 и пристанището.

Центърът за неврологични изследвания „Хъглингс Джаксън“ също се намираше на улица „Оук“ точно срещу общежитието на студентите по медицина „Шейн Драйв“. До „Шейн Драйв“ пък беше разположена палатата за медицински изследвания „Паркинсън“. Тя гледаше към съседната на „Хъглингс Джаксън“ болница на Холоуман, дванайсететажна грамада, реконструирана основно през 1950, годината в която бе издигнат и „Хъг“.

— Защо го наричат „Хъг“? — попита Кори, когато фордът зави по алеята, разсичаща на две огромния паркинг.

— Предполагам, защото това са първите три букви от „Хъглингс“ — отвърна Кармайн.

— „Хъг“? Няма достойнство в това име. Защо не първите четири букви. Тогава ще е Хъгл.

— Питай професор Смит — предложи Кармайн и хвърли поглед към крайната точка на пътуването им.

„Хъг“ беше по-нисък и по-малък близнак на биологическия факултет „Бърк“ и центъра по природни науки „Съскинд“ на Сайънс Хил. Грозната четвъртита и схлупена купчина тъмни тухли с множество големи прозорци беше разположена върху три акра, на които някога е имало бедняшки квартал, разрушен, за да направи място на този паметник, увековечаващ името на тайнствен човек, който никога не е имал нищо общо с изграждането му. Цял Холоуман се питаше — кой, да му се не види, беше този Хъглингс Джаксън? По-правилно би било да нарекат „Хъг“ на името на неговия спонсор, неприлично богатия и вече покоен господин Уилям Парсън.

Тъй като нямаше пропуск за паркинга, Ейб паркира на улица „Оук“ точно пред сградата, която нямаше изход към улицата. Тримата мъже поеха по чакълена пътека покрай северната стена към един самотен вход, на който ги чакаше много висока жена.

Прилича на постройка от детски конструктор насред огромна стая, помисли си Кармайн. Три акра са огромна площ за куб със страна не повече от трийсет и пет метра. И по дяволите, тя държи клипборд. Канцеларски, не медицински. Умът му автоматично регистрираше всеки детайл на хората, които плуваха в личното му човешко море, и не спря да работи, докато се приближаваше към нея: към един и осемдесет и пет без токчета, между трийсет и трийсет и пет годишна, торбести тъмносини панталони, ниски обувки с връзки, кестенява коса с миши цвят, лице с възголемичък нос и издадена брадичка. Преди десет години не би имала никакви шансове на конкурса за Мис Холоуман, да не говорим за Мис Кънетикът. Когато обаче спря до нея, забеляза, че има нежни, интересни кристали о — сини очи, които винаги бе смятал за много красиви.

— Сержанти Маршал и Голдбърг. Аз съм лейтенант Кармайн Делмонико — каза той делово.

— Дездемона Дюпре, икономически директор — представи се тя и ги поведе през малкото фоайе, чиято единствена функция очевидно беше да приюти двата асансьора. Но вместо да натисне копчето за нагоре, отвори една врата на срещуположната стена и ги поведе през широк коридор.

— Това е първият ни етаж, на който се намират отделението за животни и работилниците — обясни с акцент, който говореше за произход отвъд Атлантика. Завиха и закрачиха по друг коридор. Тя посочи две врати по-надолу. — Пристигнахме, отделението за животни.

— Благодаря — каза Кармайн. — Нататък ще се оправим сами. Моля ви, изчакайте ме при асансьорите.

Тя смръщи вежди, но все пак се завъртя на пета и изчезна, без да каже дума.

Кармайн се озова в огромна зала, пълна с шкафове и контейнери. На стената срещу служебния асансьор, който беше многократно по-голям от двата във фоайето, бяха наредени високи полици с чистички клетки, колкото да поберат куче или котка. На други етажерки имаше пластмасови кутии с мрежести капаци. В стаята се носеше приятен резлив аромат като в борова гора, под който съвсем леко се долавяше някаква по-неприятна миризма.

Сесил Потър беше привлекателен добре поддържан мъж, висок и строен, с изгладен бял гащеризон и платнени чехли. Кармайн си представи как изглеждат очите му, когато се усмихва, въпреки че сега гледаше сериозно.

През последната година на брожения в обществения транспорт една от най-важните тактики, които Кармайн си бе наложил да спазва, е да е любезен с чернокожите, които среща по работа или в личния си живот. Протегна ръка, здрависа се енергично със Сесил и представи себе си и колегите си, без да се държи обвинително и грубо. Кори и Ейб му бяха верни и в добро, и в зло, затова показаха същата любезност.

— Ето тук — каза Сесил и се приближи до врата от неръждаема стомана с автоматична ключалка. — Не съм пипал нищо, само затворих вратата. — Поколеба се, но реши да рискува. — Ъ-ъ, лейтенант, имате ли нещо против, ако се върна при моите бебчета?

— Бебчета?

— Маймуните. Макаци. Резус говори ли ви нещо? Е, това са те. Те са там вътре и са много неспокойни. Джими не спира да им разказва къде е бил и ги разстройва.

— Джими?

— Маймуната, която д-р Чандра помисли за мъртва и сложи в чувал в хладилника снощи. Всъщност Джими я намери — разкъсал всичко вътре, след като се събудил в тъмнината и усетил, че му е замръзнал задника. Когато Отис — той ми е асистент и момче за всичко — отиде да изпразни хладилника, Джими изскочи и започна да пищи. Тогава Отис я намери и запищя по-силно и от Джими. Погледнах и повиках професора. Предполагам, че той ви се е обадил.

— Къде е Отис сега? — попита Кармайн.

— Доколкото го познавам, сигурно е изтичал у дома при Селест. Тя му е като майка, макар че му е жена.

Вече си бяха сложили ръкавиците. Ейб отмести кофата за боклук далеч от вратата, която Кармайн отвори, а Сесил влезе в стаята на маймуните с напевно къткане.

Една от големите торби все още лежеше в дъното на камерата. Другата беше раздрана точно там, където горната част прилежно бе сгъната върху долната, и разкриваше половин женски торс. Когато Кармайн забеляза размера му и липсата на окосмяване, сърцето му се сви — невръстно дете? О, Боже, само не това! Той не помръдна и не докосна нищо, само облегна рамене на стената.

— Ще изчакаме Патрик — каза.

— Никога не бях помирисвал такова нещо — вони на мърша, която обаче не се разлага — каза Ейб, който умираше за цигара.

— Ейб, отиди да намериш госпожа Дюпре и й кажи, че може да се качи веднага щом униформените пристигнат — нареди делово Кармайн. — Постави ги на всички входове и аварийни изходи. — Като остана насаме с Кори, извърна очи.

— Защо тук? — попита.

Патрик О’Донъл ги осветли.

Носеше модерната титла „криминален патоанатом“ в град, който преди винаги бе имал съдебен лекар без отношение към разследването. Беше се отдал на патоанатомията, защото не обичаше пациенти, които му създават проблеми, и предпочиташе да е криминален патоанатом заради случаите на внезапна или мистериозна смърт. Нищо не можеше да го спре в усилията му да въведе Холоуман във втората половина на XX век и беше успял да прехвърли повечето от задълженията на съдебния лекар на заместника си и да изгради малка империя, разпростираща се на много по-широка територия от обикновените аутопсии. Вярваше в новите достижения на криминалната наука и играеше активна роля във всеки случай, който го заинтригуваше, дори в него да нямаше замесен труп.

Не само фамилията, но и външният му вид бяха ирландски — от червената коса до ясносините очи. Всъщност с Кармайн бяха първи братовчеди, синове на две сестри от италиански произход. Едната се омъжила за мъж от семейство Делмонико, а другата — от семейство О’Донъл. Патрик беше десет години по-възрастен от Кармайн и щастливо женен с шест деца, но не позволяваше тези различия да попречат на искреното им приятелство.

— Не знам много, но ето какво знам със сигурност — каза Кармайн и го въведе във случая. — Защо точно тук? — повтори накрая.

— Защото ако маймуната Джими не се беше върнала към живота и не беше избягала панически, тези две недокоснати от никого кафяви торби без обозначителни знаци щяха да бъдат изхвърлени в някакъв контейнер и закарани до инсинератора^[1] — обясни Патрик и направи гримаса. — Това е идеален начин да се отървеш от човешки труп. Пуф! И се превръща в дим.

Ейб се върна точно навреме, за да го чуе, и побледня.

— Боже! — възкликна ужасен.

Патрик направи снимки, извади първата торба, сложи я на една носилка и я опакова в чувал за трупове. След това разгледа каквото може, без да докосва разкъсаната кафява хартия.

— Няма окосмяване — каза Кармайн. — Патси, ако ме обичаш, ми кажи, че това не е дете.

— Окосмяването е… не, не е обръснато, а е оскубано, което значи, че е след пубертета. Но е младо момиче. Сякаш нашият убиец наистина е искал дете, но не му е стискало да задоволи всичките си отвратителни желания. — Вдигна втората торба, която беше в доста по-добър вид, и я постави до първата. — Отивам в моргата, сигурно искаш доклада ми възможно най-бързо. — Главният му асистент Пол вече се канеше да вземе проба от вътрешността на камерата. След това щеше да вземе и отпечатъци от пръсти. — Дай ми Ейб и Кори, Кармайн, така ще можем да оставим Сесил да си върши работата. Сигурно държат тук маймуните, а другите опитни животни са някъде другаде. Тези клетки са почистени и готови за отнасяне.

— Претършувайте всичко, момчета — каза Кармайн и последва братовчед си и зловещия товар на носилката навън.

Дездемона Дюпре — ама че име! — чакаше във фоайето и ровичкаше книжата в клипборда си.

— Госпожо Дюпре, това е доктор Патрик О’Донъл — каза Кармайн.

При тези думи жената настръхна.

— Не съм госпожа, а госпожица! — сопна се тя със странния си акцент. — Ще се качите ли с мен, лейтенант, или ме пускате да си ходя? Чака ме работа.

— Ще се чуем по-късно, Патси — каза Кармайн и последва госпожица Дюпре към асансьора.

— Да не би да сте от, ъъъ, Англия? — попита, докато се изкачваха.

— Точно така.

— И от кога сте в „Хъг“?

— От пет години.

Слязоха от асансьора на четвъртия, последен етаж, макар че на най-горното копче пишеше „покрив“. Тук особеностите в интериора на „Хъг“ се открояваха по-ясно. Имаше известни разлики с първия етаж: стените бяха боядисани в неутрално кремаво, дървенията беше от тъмен дъб, на тавана бяха закачени редици от флуоресцентни лампи под пластмасови абажури. В дъното тръгваше коридор като този на първия етаж и водеше до врата, от която под прав ъгъл излизаше друг коридор.

Госпожица Дюпре почука, чу покана и без да влиза, въведе Кармайн в личния кабинет на проф. Смит.

Кармайн се озова лице в лице с един от най-красивите мъже, които някога беше виждал. Робърт Мордънт Смит, хабилитиран професор в Центъра за неврологични изследвания „Хъглингс Джаксън“, беше строен, висок към метър и деветдесет и притежаваше незабравимо лице: прекрасни скули, черни вежди и мигли, ясни сини очи и буйна чуплива бяла коса. И тъй като беше все още млад, за да има бръчки, косата му придаваше направо съвършен вид. Усмивката му разкри още по-бели зъби, макар че тази сутрин красивите му очи не се усмихваха. И нищо чудно.

— Кафе? — попита и покани с ръка Кармайн да седне на големия, скъп стол срещу голямото му скъпо бюро.

— Да, благодаря. Без сметана и захар.

Докато професорът поръчваше две кафета по интеркома, гостът разгледа стаята. Беше голяма, шест на седем и половина метра, с огромни прозорци на двете стени. Кабинетът на професора се намираше в североизточния ъгъл на етажа, така че от него се разкриваше изглед към Холоу, общежитието „Шейн Драйв“ и паркинга. Обзавеждането беше луксозно, мебелите — от орех, дамаските — от кретон, а килимът — ръчно тъкан. На облепената с тапети на зелени райета стена зад бюрото на професора беше окачена впечатляваща колекция от дипломи, удостоверения и грамоти, както и отлично копие на пейзаж на Вато.

— Не е копие — каза професорът, след като проследи погледа на Кармайн. — Взех го на изплащане от колекцията на Уилям Парсън, най-голямата и най-добрата колекция от европейско изкуство в Америка.

— Охо! — възкликна Кармайн, докато си мислеше за евтината репродукция на букет ириси от Ван Гог зад неговото собствено бюро.

В стаята влезе жена на около трийсет и пет години със сребърен поднос с термос, две изящни чаши върху чинийки, две кристални чаши и кристална гарафа с вода с лед. Добре си живееха в „Хъг“!

Добре поддържана красавица, помисли си Кармайн, докато я оглеждаше: черна коса, вдигната на кок, широко, гладко и малко плоско лице с лешникови очи и перфектна фигура. Носеше добре скроен костюм от сако и пола и ниски обувки на „Ферагамо“. Кармайн разбираше от тези неща заради дългата си кариера в професия, изискваща задълбочени познания във всички аспекти от човешкото поведение. Тази жена беше от типа, който майка му наричаше „мъжемелачки“, макар че не показваше никакъв апетит към професора.

— Госпожица Тамара Вилич, моята секретарка — представи я професорът.

Никакъв апетит и към Кармайн Делмонико! Усмихна се, кимна и излезе, без да се помайва.

— Две зрели госпожици във вашия екип — отбеляза Кармайн.

— Те са прекрасни, но трудно се намират — каза професорът, който изглежда се опитваше да отложи споменаването на причината за срещата им. — Омъжената жена има семейни отговорности, които понякога изяждат работното й време. А неомъжените се отдават изцяло на работата — например нямат нищо против да останат да работят до късно, без да са предупредени навреме.

— Приятно е да се работи с тях, виждам — каза Кармайн. Отпи от кафето, което беше отвратително. Не че очакваше да е хубаво. Забеляза, че професорът пиеше вода от прекрасната гарафа, въпреки че наля кафе на Кармайн.

— Професоре, слизали ли сте в отделението за животни, за да видите какво откриха там?

Професорът пребледня и заклати драматично глава.

— Не, не, разбира се, че не съм! Сесил ми се обади да ми каже какво е намерил Отис и аз веднага позвъних на комисар Силвестри. Но си спомням, че казах на Сесил да не пуска никого в отделението, докато не пристигне полицията.

— А намерихте ли Отис… Как му е фамилията?

— Грийн. Отис Грийн. Изглежда е получил лека сърдечна криза. В момента е в болницата. Но кардиологът каза, че не е сериозно и ще бъде изписан след два-три дни.

Кармайн остави чашата си с кафе, облегна се на облицования с кретон стол и скръсти ръце в скута си.

— Разкажете ми за хладилника за умрели животни, професоре.

Смит изглеждаше малко объркан и очевидно трябваше да събере цялата си смелост. Може пък тя да не включва справяне с убийство, помисли си Кармайн, а се проявява само при обсъждания на бюджети и работа с разсеяни учени. На колко приема в „Чъб“ ми се е налагало да изслушвам такива екземпляри?

— Ами във всеки изследователски институт има от тях. По-малките ползват тези на най-близките лаборатории. Ние сме изследователи и като се има предвид, че по етични съображения не можем да използваме човешки същества за експерименти, използваме видове, намиращи се по-ниско в еволюционната стълбица от нас. Какво ще е животното зависи от опита — морски свинчета за тестове на кожата, зайци за опити върху белите дробове и така нататък. Тъй като нашите интереси засягат епилепсията и умственото изоставане, а за тях е отговорен мозъка, нашите опитни животни са плъховете, котките и приматите, специално ние използваме макаци. В края на всеки изследователски проект животните се умъртвяват, но изключително хуманно и внимателно, бързам да добавя. Труповете се поставят в специални чували и се прибират в хладилника, където остават до седем часа на следващия работен ден. В този час Отис изпразва съдържанието му в кофа за боклук и го откарва през тунела към Палатата „Паркинсън“, където се намира главното отделение за животни на факултета. Инсинераторът, в който се изгарят всички животински трупове, е част от това отделение, но също така се ползва от болницата, която изпраща там ампутирани крайници и подобни неща.

Начинът му на говорене е много официален, помисли си Кармайн, обяснява сякаш диктува важно писмо.

— Каза ли ви Сесил как са открити човешките останки? — попита.

— Да. — Лицето на професора ставаше все по-изпито.

— Кой има достъп до хладилника?

— Всеки, който влезе в „Хъг“, макар че се съмнявам външен човек да го е ползвал. Малко хора идват тук и всичките се проверяват.

— Защо?

— Драги ми лейтенанте, ние сме на края на редицата на улица „Оук“, на която се намират болницата и медицинският факултет! След нас са Единайсета улица и Холоу. Нелицеприятен квартал, както впрочем съм сигурен, че знаете.

— Забелязвам, че и вие, професоре, наричате института „Хъг“. Защо?

Драматично извитата уста на професора трепна.

— Франк Уотсън е виновен — каза той през зъби. — Професор по неврология в медицинския факултет. Когато откриват „Хъг“ през 1950 година, той се натискал да го оглави, но нашият спонсор, покойният Уилям Парсън, беше категоричен, че иска да хабилитира човек с опит в изследването на епилепсията и умственото изоставане. Областта, в която работи Уотсън, е болести вследствие на дефицит на миелин и естествено не беше подходящ. Казвал съм на господин Парсън, че може да избере по-просто име от „Хъглингс Джаксън“, но той беше непреклонен. О, напълно непреклонен, както винаги! Нормално е да се потърси съкращение, но аз все си мислех, че ще му викат „Хъглингс“ или „Хъгл“. Но Франк Уотсън получи малкото си отмъщение. Стори му се много хитро да го нарече „Хъг“ и името просто залепна. Залепна!

— А кой е бил или е Хъглингс Джаксън, господине?

— Един от първите британски невролози, лейтенант. Съпругата му имала бавно нарастващ тумор в моторния център на мозъка — на кората до браздата на Роландо, която отговаря за несъзнателните движения на мускулите.

Не разбрах и дума от това, помисли си Кармайн, докато продължаваше да слуша равния му глас. Ама на него пука ли му? Не.

— Епилептичните гърчове на госпожа Джаксън били много странни — продължи професорът. — Били ограничени в едната половина на тялото й, започвали от дясната половина на лицето й, движели се надолу по ръката и дланта от същата страна и накрая включвали и крака. Все още тези гърчове са известни като „десностранен моторен Джаксън“. От тях Джаксън извел първата хипотеза за моторната функция, че всяка част на тялото има свой собствен фиксиран център в мозъчната кора. Но това, което най-много впечатлява хората е как неотлъчно стоял до смъртното легло на жена си час след час, водел си бележки за припадъците й с точност до минута. Изследовател парекселанс.

— Доста безсърдечен, ако питате мен — каза Кармайн.

— Предпочитам да го нарека отдаден — отвърна ледено Смит.

Кармайн се надигна.

— Никой не може да напуска тази сграда без мое разрешение. Това се отнася и за вас, господине. На входовете има полицаи, включително и към тунела. Съветвам ви да не говорите с никого за това, което се случва тук.

— Но ние нямаме стол! — възпротиви се смутено професорът. — Какво да ядат служителите, ако не си носят от вкъщи?

— Един от полицаите може да приема поръчките и да им носи храна отвън. — Спря се на вратата и се обърна. — Трябва да вземем отпечатъци от пръстите на всички тук. Това е по-неприятно от липсата на обяд, но се надявам да ме разберете.

Кабинетите, лабораториите и моргата на криминалния патоанатом на Холоуман се помещаваха в сградата на Областната администрация.

Когато Кармайн влезе в моргата, видя две парчета от женски торс да лежат съединени на стоманената маса за аутопсии.

— Пълничка цветнокожа жена на около шестнайсет години — каза Патрик. — Оскубал й е венериния хълм, преди да я почне с играчките си — може да е дилдо или пък изкуствени пениси, трудно ми е да определя. Изнасилвана е многократно с все по-големи предмети, но се съмнявам да е умряла от това. В малкото, с което разполагаме от тялото й, има такова нищожно количество кръв, че според мен е оставена да й изтече кръвта така, както се прави със закланите домашни животни. Няма ръце, крака, стъпала и глава. Тези две парчета са прилежно измити. Досега не съм открил следи от сперма, но има толкова контузии и подутини — изнасилена е и анално — че ще ми трябва микроскоп. Но предполагам, че и с него няма да открия сперма. Носил е ръкавици и вероятно е използвал изкуствените пениси като кондоми. Ако изобщо е свършвал.

Макар и побледняла от обезкървяването, кожата на момичето имаше онзи прекрасен цвят, който наричаха „мляко с кафе“. Ханшът й беше закръглен, талията — малка, а гърдите — красиви. Доколкото Кармайн можеше да види, не е наранявана никъде другаде, освен в гениталиите — нямаше синини, разрези, пробождания, ухапвания и изгаряния. Но без ръцете и краката не можеше да се разбере дали е била връзвана и как точно.

— За мен си е дете — каза. — Не е едра.

— Бих казал, че е най-много метър и петдесет и пет. Второ. Най-интересното е — продължи Патрик, — че разчленяването е направено от истински професионалист. Един срез с нещо като нож за филетиране или анатомичен скалпел и ставите на таза и раменете са отделени без сила и травмиране. — Раздели двете части на торса. — Напречният срез е направен точно под диафрагмата. Горната част на стомаха е лигирана, за да не изтече от него съдържимото, хранопроводът също е лигиран. Разчленяването на гръбначния стълб е също толкова професионално, колкото и на ставите. Няма кръв в аортата или кухата вена. Обаче — каза той, като посочи към шията, — гърлото й е прерязано няколко часа, преди да й отреже главата. Югуларните вени са срязани, но сънната артерия — не. Така кръвта й е изтичала бавно, без да блика на тласъци. Естествено била е увесена с главата надолу. Когато й е рязал главата, е минал през четвърти и пети прешлен, като така е отрязал малка част от врата и е оставил черепа цял.

— Ще ми се поне да имахме ръцете и краката, Патси.

— На мен също, но подозирам, че те са заминали в хладилника вчера заедно с главата.

Кармайн беше толкова сигурен в това, което му каза в отговор, че Патрик подскочи.

— А, не! Главата й все още е у него. Не би се разделил с нея.

— Кармайн! Такива неща не се случват или ако се случат, става въпрос за маниак на запад от Скалистите планини. Та това тук е Кънетикът!

— Няма значение откъде е, главата още е у него.

— А аз смятам, че работи в „Хъг“, ако не в „Хъг“, то в някоя друга част от медицинския факултет — отвърна Патрик.

— А може ли да е месар?

— Възможно е.

— Каза, че това е второто най-важно нещо, Патси. А какво е първото?

— Ето. — Патрик обърна долната половина на торса и посочи десния бут, където имаше рана във формата на сърце около два-три сантиметра дълга. Беше тъмна, със засъхнала коричка и се открояваше върху безупречната кожа. — Отначало си помислих, че я е нарязал там нарочно — сърце, любов, такива работи. Но после забелязах, че раната няма ръбове по краищата. Получила се е от едно-единствено напречно рязване, както съм виждал мъж да реже зърното на жена. Затова се чудех дали не е имала там бенка, някакъв израстък по рождение, който се е издигал над повърхността на кожата.

— Нещо, което му се е сторило обидно, защото е нарушавало съвършенството й — каза замислено Кармайн. — Кой знае? Може би не е знаел за съществуването му, докато не я завел там, където е извършил пъкленото си дело. Зависи дали я е забърсал някъде, или са се познавали отпреди. Някаква идея за расовата й принадлежност?

— Никаква. Освен че е по-скоро бяла, отколкото цветнокожа. Може би има и малко негърска или монголоидна кръв, а може би и от двете.

— Смяташ ли, че е била проститутка?

— Без ръце, по които да търся следи от игли, Кармайн, ми е трудно да кажа, но това момиче, как да се изразя, изглежда здраво. Ще прегледам базата данни с обявените за изчезнали.

— И аз смятам да направя същото — каза Кармайн и се върна в „Хъг“.

Откъде да започне, като се има предвид, че Отис Грийн може да бъде разпитан най-рано утре? Ами тогава от Сесил Потър.

— Работата наистина е много хубава — каза Сесил, седнал на метален стол с Джими на коленете си, напълно безразличен към факта, че макакът го пощеше, впил съсредоточено и ентусиазирано тънките си пръсти в гъстата му четина. Както вече обясни, Джими все още бил разстроен от изпитанието, на което беше подложен. Кармайн щеше да преглътне по-лесно цялата странна гледка, ако върху главата на голямата маймуна нямаше срязана топка за тенис. Според Сесил тя предпазвала електродите, имплантирани в мозъка му, и яркозеления контакт, залепен с розов стоматологичен цимент на черепа. Срязаната топка за тенис изобщо не притесняваше Джими, той не й обръщаше никакво внимание.

— И какво й е толкова хубавото на тази работа? — попита Кармайн и усети, че червата му къркорят. Всички в „Хъг“ се бяха нахранили, а Кармайн вече пропусна и закуската, и обяда.

— Аз съм шефът — отвърна Сесил. — Когато работех в Палатата „Паркинсън“, бях един от работниците, които рипат лайна. А в „Хъг“ отделението за животни е мое. Харесва ми най-вече заради маймуните. Те са на д-р Чандра, но той знае, че на източното крайбрежие няма човек, който да се справя с тях по-добре от мен, затова ми ги е поверил. Дори ги слагам на столовете за сеансите. А те си умират за тези сеанси.

— Не харесват ли д-р Чандра? — попита Кармайн.

— О, разбира се, че го харесват. Но мен ме обичат.

— Случва ли се да изпразваш хладилника, Сесил?

— Понякога, но не често. Ако Отис е в отпуск, наемаме човек от отделението за растения в Палатата „Паркинсън“. Отис не работи с мен много на този етаж, той стои горе. Сменя крушките и изхвърля опасните отпадъци. И аз се оправям с отделението на животни на този етаж сам, само дето не разнасям чистите клетки нагоре-надолу по етажите. Нашите животни получават чисти клетки всеки работен ден от понеделник до петък.

— Сигурно мразят уикендите — каза сериозно Кармайн. — Щом Отис не работи много-много с теб, как чистиш клетките?

— Виждате ли онази врата там, лейтенант? Води към миялнята за клетки. Напълно автоматична като лъскава автомивка, даже по-добра. В „Хъг“ има всичко, човече, абсолютно всичко.

— Да се върнем към хладилника. В колко големи торби го изпразваш? Дали е необичайно тук да има торби големи колкото за…

Сесил се замисли, наклонил хубавата си глава на една страна, в което Джими видя възможност да го прегледа зад ухото.

— Не е необичайно, лейтенант, но най-добре си питайте Отис, той е експертът.

— Да си забелязал вчера да оставя торби в хладилника някой, който обикновено не го прави?

— Не. Учените сами си носят торбите, когато с Отис си тръгнем за вкъщи. И асистентите на лекарите носят торби, но малки. За плъхове. Само един асистент носи големи торби, госпожица Либман от операционната. Но вчера не е идвала.

— Благодаря ти, Сесил, много ми помогна. — Кармайн протегна ръка към маймуната. — Чао, Джими.

Джими подаде ръка и се ръкува с Кармайн, без да променя сериозното си изражение. Кръглите му, черни като въглен, очи бяха толкова умни, че Кармайн настръхна. Приличаха на човешки.

— Това е, защото сте мъж — каза Сесил, докато изпращаше Кармайн до вратата с Джими на ръце.

— Какво искаш да кажеш?

— Всичките ми шест бебчета са мъжки и мразят жените! Не могат да стоят в една стая с жена, човече.

Дон Хънтър и Били Хоу работеха заедно върху нещо като машина на Руб Голдбърг, която сглобяваха от различни електронни компоненти, пресован плексиглас и помпа, проектирана да поема малки стъклени спринцовки. Наблизо имаше две големи чаши със старо кафе — изстинало и покрито с прах.

Че двамата са обучени в армията стана ясно веднага, щом Кармайн произнесе думата „лейтенант“. Те се дръпнаха от машинарията си и застинаха, целите във внимание. Били беше от китайски произход. Станал електронен инженер във Военновъздушните сили на Съединените щати. Дон беше англичанин и произхождаше, както той се изразяваше, от Севера. Беше служил в Кралските въоръжени сили.

— Каква е тази джаджа? — попита Кармайн.

— Помпа, на която правим настройки, така че да изпомпва само една десета от хиляда и петстотин единици вещество на всеки трийсет минути — отвърна Били.

Кармайн вдигна чашите с кафе.

— Ще ви донеса прясно кафе от кафеварката в коридора, ако ми дадете едната чаша и ми позволите да си сложа много захар.

— Благодаря, лейтенант. Вземете цялата захарница.

Ако не вкараше малко захар в организма си, Кармайн знаеше, че ще започне да се разсейва. Мразеше много сладко кафе, но то щеше да накара червата му да спрат да къркорят. Освен това можеше да се отдаде на приятен разговор. Двамата мъже бяха словоохотливи и нямаха търпение да му обяснят с какво се занимават и колко е хубаво в „Хъг“. Били беше електронен инженер, а Дон — машинен. Нарисуваха пред Кармайн прекрасната картина на живота си. През по-голямата част от времето си проектираха и сглобяваха неща, които никой нормален човек не можеше да си представи. Защото учените, установи Кармайн, не са нормални хора. Те си бяха истински досадни маниаци.

— Учен може да ти потроши и цял камион със стоманени топузи — каза Били. — Може да имат мозъци колкото Медисън Скуеър Гардън и да са спечелили Нобелова награда, обаче колко тъпи са понякога! Знаете ли какъв им е най-големият проблем?

— Ще е полезно да науча — отвърна Кармайн.

— Здравият разум. Здравият им разум е напълно спечен.

— Били е прав — каза Дон. — Или поне за това, което излезе от устата му.

Когато си тръгна, Кармайн беше убеден, че нито Били Хоу, нито Дон Хънтър са оставили двете парчета от женски труп в хладилника с мъртвите животни. Защото този, който го беше направил, не страдаше от липса на здрав разум.

Неврофизиологията се намираше на втория етаж. Ръководеше се от доктор Адисън Форбс, който имаше двама колеги — доктор Нур Чандра и доктор Морис Финч. Всеки един от тях имаше просторна лаборатория и огромен кабинет. До отделението на Чандра се намираше Операционната и нейното преддверие.

Залата за животни беше голяма и в нея се намираха клетки с две дузини големи мъжки котки и кафези с няколкостотин плъха. Започна оттам. Забеляза, че всяка котка се помещаваше в безупречно чиста клетка, хранеха се с консерви и гранули и ходеха по нужда в дълбоки сандъчета, пълни с ароматизирани кедрови стърготини. Бяха дружелюбни животинчета, нито подплашени, нито тъжни, и сякаш не забелязваха срязаните тенис топки на главите си. Плъховете живееха в дълбоки пластмасови контейнери с още по-фини стърготини, в които се гмуркаха като делфини в море. Вътре, вън, в кръг и обратно, свиваха около металните решетки на контейнерите приличните си на ръце лапички и изглеждаха доста по-доволни от хората затворници, които стискаха металните пръчки пред прозорците на килиите. Кармайн видя, че плъховете са щастливи.

Неговият гид в тази обиколка, доктор Адисън Форбс, обаче не беше щастлив.

— Котките са на доктор Финч и доктор Чандра. Плъховете са на доктор Финч. Аз нямам животни, защото съм клиничен лекар — обясни. — Условията ни са отлични — продължи да ломоти, като поведе госта си по коридора между залата за животни и асансьорите. — На всеки етаж има мъжка и женска стая за почивка — отбеляза — и кафеварка, за която се грижи нашата миячка Алодис. Бутилките с газове под налягане се намират в този шкаф, но кислородът се движи по тръби, както и газа за осветление и компресираният въздух. Четвъртата линия тръби е за изпомпване на мръсния въздух. Специално внимание е обърнато на заземяването и медните екрани — работим с милионни части от волта, а това значи усилващи фактори, които правят интерференцията истински кошмар. Сградата има климатична инсталация, която филтрира непрекъснато въздуха, затова не е позволено да се пуши.

Форбс спря да дудне и на лицето му се изписа изненада.

— Я, термостатите работели. — Отвори една врата. — Залата за четене и конференции. И с това етажът се изчерпва. Да отидем в моя кабинет.

Само за секунди Кармайн бе разбрал, че Адисън Форбс е пълен невротик. Беше строен, но жилав и изпит, а това предполагаше вманиачаване по фитнеса с известни вегетариански уклони. Беше на около четиридесет и пет години, колкото професора, но не би хванал окото на филмов режисьор, който търси нова звезда. Разговорът с него се натоварваше от тикове на лицето и резки безсмислени ръкомахания.

— Получих много сериозен инфаркт точно преди три години — каза — и е цяло чудо, че оживях. — Очевидно се бе превърнал в негова фикс идея, често срещано явление при докторите, които — както му беше казал Патрик — не вярваха, че ще умрат и ставаха вманиачени пациенти, когато мисълта за собствената им смърт ги обсебваше. — Сега бягам по осем километра всяка вечер от „Хъг“ до вкъщи. Жена ми ме кара дотук всяка сутрин и прибира екипа ми от предишния ден. Вече нямаме нужда от две коли, а тази икономия ни е добре дошла. Ям зеленчуци, плодове, ядки и от време на време по някое парче риба на пара, ако жена ми успее да открие наистина прясна риба. И трябва да ви кажа, че се чувствам прекрасно. — Потупа се по корема, който беше толкова плосък, та чак вдлъбнат. — В добра форма съм за още петдесет години, ха-ха!

„Господи! — помисли си Кармайн. По-добре да умра, отколкото да се откажа от мазнотиите в «Малволио». Но пък всякакви ги има.“

— Колко често вие или асистентите ви носите мъртви животни в хладилника на първия етаж? — попита той.

Форбс премигна, лицето му стана безизразно.

— Лейтенант, вече ви казах, че съм клиничен лекар! Изследванията ми са клинични, не използвам експериментални животни. — Веждите му се стрелнаха в противоположни посоки. — Простете нескромността ми, но имам талант да предписвам най-точното антиконвулсивно лекарство. А в тази област доста се злоупотребява. Можете ли да си представите нахалството, с което малоумните джипита предписват антиконвулсанти? Решават, че някой нещастен пациент страда от неизвестна болест и го натъпкват с дилатин и фенобарбитал, а в същото време в електроенцефалограмата му има толкова рязко отклонение нагоре, че можеш да се обесиш на него. Пфу! Ръководя клиниката за лечение на епилепсия в болницата на Холоуман, както и на няколко други болници, отговарям за отделението по електроенцефалография в болницата на Холоуман, която е част от клиниката за лечение на епилепсията. Както разбирате, не се занимавам с обикновени ЕЕГ — изследвания. Има друго отделение за Франк Уотсън и неговите неврологични и неврохирургични домашни любимци. Аз се интересувам от големите отклонения, не от делта-вълни.

— Аха — каза Кармайн, който по средата на тази тирада беше изцъклил очи. — Значи определено не изхвърляте умрели животни?

— Никога!

Асистентката на Форбс, приятно момиче на име Вети, потвърди.

— Работата му тук е свързана с нивата на антиконвулсивните лекарства в кръвообращението — опита се да обясни по-разбираемо. — Повечето доктори прекаляват с дозите, защото не отчитат нивата на медикаментите в кръвообращението при дълготрайни заболявания като епилепсията. Той е и човекът, към когото се обръщат фармацевтичните компании, когато искат да изпитат нови лекарства. Има непогрешим инстинкт от какво се нуждае всеки пациент. — Бети се усмихна. — Наистина е малко странен. Неговото е изкуство, не наука.

Докато търсеше доктор Морис Финч, Кармайн се зачуди как да се спаси от лавината неразбираема медицинска терминология.

Но доктор Финч не беше от хората, които те затрупват със сложни думи. Обясни накратко, че неговите изследвания се отнасят до движението на натриевите и калиевите йони през стените на нервните клетки по време на епилептичен припадък.

— Аз работя с котки — каза. — След като имплантираме електродите и капковите канюли в мозъка им при пълна анестезия, те повече не са подложени на никакви травми. Дори чакат с нетърпение експерименталните си сеанси.

„Нежна душа“, беше присъдата на Кармайн. Това не изваждаше Финч от списъка със заподозрени, разбира се. При първа среща някои от най-бруталните убийци изглеждат като най-милите хора на света. Беше на петдесет и една, попрехвърлил години, по-възрастен от повечето учени, както беше казал и професорът: „Изследователската работа е игра за млади хора“. Беше вярващ евреин, с жена му Катрин живееха в птицеферма. Катрин отглеждаше пилета и винаги спазваше кашер. Пилетата изпълвали ежедневието й, обясни Финч, тъй като така и не успели да си родят деца.

— Значи не живеете в Холоуман? — попита Кармайн.

— На границата на окръга, лейтенант. Имаме двайсет акра земя. Е, не всичките използваме за отглеждане на пилета! Аз съм запален производител на зеленчуци и цветя. Имам ябълкова градина и няколко парника.

— Вие сам ли отнасяте умрелите животни долу, доктор Финч, или асистентката ви Патриша го прави?

— Понякога аз го правя, понякога Пати — каза Финч, а големите му сиви очи гледаха Кармайн без следа от вина или притеснение. — Но искам да отбележа, че моята работа не изисква много жертви. Когато приключа с някоя котка, вадя електродите и канюлата, кастрирам я и се опитвам да й намеря стопанин. Не ги наранявам, разбирате ли? Но понякога котката може да развие мозъчна инфекция и да умре, или просто умира от естествена смърт. Тогава отива долу в хладилника. В повечето случаи аз ги отнасям — тежки са.

— Колко често се случва да умре котка, докторе?

— Трудно е да се каже. Веднъж в месеца, понякога веднъж на шест месеца.

— Виждам, че добре се грижите за тях.

— Една котка — обясни търпеливо доктор Финч — представлява инвестиция от двайсет хиляди долара. Идва при нас с документи по всички изисквания на властите, включително на Американската асоциация за предотвратяване на жестокости срещу животните и Обществото за хуманност. Към това се прибавя и цената на издръжката им, която трябва да е първокласна, иначе няма да оцелеят. Имам нужда от здрави котки. Затова евентуална смърт е нежелателна, да не кажа проблемна.

Кармайн отиде и при третия учен, доктор Нур Чандра, който накара дъха му да спре. Лицето на Чандра беше аристократично, миглите му — толкова дълги и гъсти, че изглеждаха като изкуствени, веждите му бяха изящно извити, а кожата — с цвят на стара слонова кост. Чупливата му черна коса беше подстригана късо в тон с европейските му дрехи. Освен че беше подстриган от виртуоз, дрехите му бяха от кашмир, ламска вълна и коприна. Един забравен спомен си проправи път: този мъж и съпругата му бяха известни като най-красивата двойка в целия „Чъб“. Сега се сети кой е Чандра! Син на някакъв махараджа, червив с пари, женен за дъщерята на друг индийски аристократ. Живееха на парцел от десет акра в покрайнините на Холоуман заедно с цяла армия слуги и няколко деца, които се обучаваха у дома. Очевидно лъскавото училище пансион не беше достатъчно престижно за тях. Или пък се бояха, че там ще поамериканчат децата? Ползваха се от дипломатически имунитет, по каква причина — Кармайн не знаеше. Това означава, че трябва да пипа внимателно и да се моли той да не е убиецът!

— Бедният ми Джими! — каза доктор Чандра с глас, пълен със съчувствие, но не преливаше от нежността, с която Сесил говореше за Джими.

— Моля ви, разкажете ми историята на Джими, докторе — помоли Кармайн, забил поглед в друга маймуна, кръстосала небрежно крака на сложен плексигласов стол в огромна клетка с отворена врата. Животното нямаше срязана топка за тенис на главата, а отгоре се виждаше огромна розова буца от стоматологичен цимент, в който беше вграден яркозелен контакт. В него беше вкаран яркозелен щепсел, от който излизаха множество заплетени кабели в различни цветове и завършваха в табло на стената. Най-вероятно таблото свързваше маймуната с множество електронни приспособления, наредени в кутиите край него.

— Вчера ми се обади Сесил и ми каза, че като влязъл да го види след обедната почивка, намерил Джими мъртъв — обясни ученият с най-изящния английски акцент, който Кармайн някога беше чувал. Нямаше нищо общо с този на госпожица Дюпре или на Дон Хънтър, които също се различаваха. Невероятно, но в тази малка държава имаше толкова много наречия. — Слязох долу да се уверя с очите си и ви се кълна, лейтенант (произнесе „лейтенант“ като госпожица Дюпре), че взех Джими за мъртъв. Нямаше пулс, нямаше дишане, нито сърдечни тонове и рефлекси и двете му зеници бяха разширени. Сесил ме попита дали искам доктор Шилер да извърши аутопсия, но аз отказах. Електродите на Джими не бяха имплантирани чак толкова отдавна, че макакът да има някаква експериментална стойност за мен. Казах на Сесил да го остави, че ще го прегледам пак към 5 и ако няма промяна, сам ще го сложа в хладилника. Точно това и направих.

— Ами тази тук? — попита Кармайн и посочи маймуната, която имаше същото изражение като Ейб, когато умираше за фас.

— Юстас? О, той е изключително важен! Нали така, Юстас?

Маймуната премести погледа си от Кармайн на доктор Чандра, после се ухили сатанински. „Ти си едно самодоволно копеле, Юстас“ — помисли си Кармайн.

Асистентът на Чандра беше млад мъж на име Ханк, който заведе Кармайн в операционната зала.

Соня Либман го посрещна в преддверието й и се представи като фелдшера на операционната. Предверието беше затрупано с полици и кутии с хирургически принадлежности. В него имаше още два автоклава и зловещо изглеждащ сейф.

— За контролираните лекарства — обясни госпожа Либман, като посочи сейфа. — Опиати. Пентотал, калиев цианид, такива гадости. — И подаде на Кармайн чифт платнени терлици.

— Кой знае комбинацията?

— Аз и никъде не е записана — заяви твърдо. — Ако ме изнесат с краката напред, ще трябва да доведат касоразбивач. Споделиш ли една тайна и тя вече не е тайна.

Операционната изглеждаше като всяка операционна зала.

— Не оперирам при пълна стерилност — каза тя и облегна задните си части на операционната маса, покрита с чисти чаршафи. В единия й край се издигаха любопитни апарати, целите в алуминиеви рамки и ръчки. Самата тя беше облечена в чист изгладен гащеризон и обута в платнени терлици. Привлекателна жена на около четиридесет години, реши Кармайн, стройна и делова. Тъмната й коса беше вдигната в строг кок, очите й бяха тъмни и интелигенти, а прекрасните й ръце се загрозяваха само от прекалено дълбоко изрязаните нокти.

— Мислех си, че операционната зала трябва да е стерилна — отбеляза той.

— Безупречната чистота е много по-важна, лейтенант. Знам операционни зали, които са стерилни като яйце на плодова муха, но никой не ги чисти като хората.

— Значи сте неврохирург?

— Не, аз съм фелдшер с магистърска степен. Неврохирургията е мъжка работа, затова превръщат живота на жените неврохирурзи в ад. Но в „Хъг“ мога да правя това, което обичам, без да се подлагам на такъв стрес. Заради размерите на пациентите ми тук става въпрос за много прецизна неврохирургия. Виждате ли това? Моят оперативен микроскоп „Цайс“. В неврохирургията на „Чъб“ нямат такъв — каза дамата с огромно задоволство.

— Какво оперирате?

— Маймуните на доктор Чандра. Котките на доктор Финч. Плъховете на неврохимиците от горния етаж, както и котките им.

— Често ли умират на масата?

Соня Либман изглежда се разгневи.

— Вие за каква ме смятате? Не! Умъртвявам животни за неврохимиците, които не работят често с живи мозъци. Неврофизиолозите работят с живи мозъци. Това за мен е основната разлика между двете дисциплини.

— А какво умъртвявате, госпожо Либман? — „Стъпвай внимателно, Кармайн, много внимателно!“

— Основно плъхове, но правя и шерингтонска децеребрация на котки.

— Какво е това? — попита той и си записа в тефтера, но май не му се искаше много-много да научава. Още неразбираеми думи!

— Премахване на мозъка от тенториума нагоре под етерова анестезия. Когато прережа мозъка, инжектирам пентотал в сърцето и бум! — животното е мъртво. Моментално.

— Значи слагате доста едри животни в чували и ги носите в хладилника, за да бъдат после изгорени?

— Да, в дните за децеребрация.

— И колко често са тези дни за децеребрация?

— Зависи. Ако доктор Понсонби или доктор Полоновски помолят за преден лоб от мозък на котка, на всеки две седмици в продължение на няколко месеца, като извършвам процедурата с три до четири котки на ден. Доктор Сатсума не изисква такива неща толкова често, може би само веднъж годишно. Така че общо шест котки.

— И колко са големи тези децеребрирани котки?

— Огромни са. Мъжките са между шест и осем килограма.

Така, два етажа бяха вече под него, оставаха още два. Помощните помещения, лабораториите и неврологията бяха обходени. Сега трябваше да отиде при административния персонал на четвъртия етаж, после да слезе при неврохимиците.

Завари три машинописки, всичките с дипломи по природни науки, и още една служителка в картотеката, чието най-забележително постижение беше гимназиалната диплома. Колко ли самотна се чувства! Вони, Дора и Маргарет използваха големи пишещи машини „Ай Би Ем“ с въртящи се глави и можеха да напечатат „електроенцефалография“ по-бързо, отколкото ченге — „пиян шофьор“. Нищо интересно, остави ги да си работят. Денис, служителката в картотеката, кихаше и си попиваше очите, докато надничаше в отворените чекмеджета, а машинописките тракаха като автоматични картечници.

Доктор Чарлз Понсонби го очакваше до асансьора. Докато придружаваше госта до кабинета си, докторът каза на Кармайн, че бил връстник на професора и го замествал, когато отсъствал. Били съученици от пансиона, заедно започнали да учат в „Чъб“ и заедно завършили медицина. Семействата и на двамата били кореняци от Кънетикът, обясни сериозно Понсонби. Но след като завършили, пътищата им се разделили. Понсонби предпочел да остане специализант по неврология в „Чъб“, а Смит отишъл в „Джон Хопкинс“. Но не останали разделени за дълго. Боб Смит се върнал, за да оглави „Хъг“ и поканил Понсонби в екипа си. Това станало през 1950, когато и двамата били на по трийсет години.

„Защо ли си останал в родния си град?“ — чудеше се Кармайн, докато разглеждаше шефа на неврохимията. Беше среден на ръст, с прошарена кестенява коса, воднисти сини очи, които го гледаха иззад очила с половин стъкла, кацнали на дълъг, тесен нос. Имаше вид на разсеян професор. Дрехите му бяха размъкнати и груби, косата — разрошена, а чорапите — както забеляза Кармайн — различни: тъмносин на десния крак и сив на левия. Всичко това може би говореше, че Понсонби не обича приключенията и не вижда смисъл да отиде по-далеч от Холоуман. И все пак нещо в тези влажни очи подсказваше, че можеше да бъде друг, ако след завършването си беше заминал занякъде. Хипотеза, основаваща се на интуиция: нещо бе задържало Понсонби у дома, нещо конкретно и много силно. Не беше съпруга, защото каза, с доста безразличие, между другото, че е заклет ерген.

Интересно беше да се види и колко различни са кабинетите на учените. Този на Форбс беше безупречно чист, без плюшени мебели и картини, само книги и документи навсякъде, дори по пода. Финч си падаше по саксиите и имаше поразителна цъфнала орхидея, по всички стени избуяваха папрати. Чандра предпочиташе кожения честърфийлдски стил, шкафове за книги с врати от армирано стъкло и няколко изключителни произведения на индийското изкуство. А доктор Чарлз Понсонби си живееше прекрасно сред мрачни предмети като изкорубени посмъртни маски на гении като Бетовен и Вагнер. Имаше и четири репродукции на известни картини по стените — „Кронос изяжда детето си“ на Гоя, две части от „Ад“ на Бош и „Писъкът“ на Мунк.

— Обичате ли сюрреалистично изкуство? — попита Понсонби оживено.

— Падам си по ориенталско изкуство, докторе.

— Често си мисля, лейтенант, че избрах погрешна специалност. Психиатрията ме очарова, особено психопатиите. Вижте тази изкривена глава — в какво ли вярва човекът, който я е създал? И какви видения са родили моите картини?

Кармайн се усмихна широко.

— Няма смисъл да ме питате. Аз съм прост полицай. — „А ти, довърши той наум, не си моят човек. Прекалено е очевидно.“

Докато Понсонби го разхождаше из лабораториите, му направи впечатление, че на този етаж апаратурата му е по-позната: атомна абсорбция, мас-спектрометър, газов хроматограф, големи и малки центрофуги — същите, каквито имаше и Патрик в криминалната лаборатория, само че по-нови и по-хубави. Патрик получаваше пари с клизма, а тук харчеха ли, харчеха.

От Понсонби научи повече за котешките мозъци, превръщани в нещо, което той нарече „мозъчна супа“ така естествено, че нямаше нищо смешно в това. Използвали и мозъчна супа от плъхове. А доктор Полоновски провеждал опити върху големия аксон на крака на омар — не на големите щипки, а на малките крака. Тези аксони били огромни! На асистентката на Полоновски, Мариан, често й се налагало да се отбива в рибния магазин на път за работа, за да купи четири големи живи омара.

— И какво се случва после с омарите?

— Разпределят се между тези, които обичат омари — каза Понсонби, сякаш въпросът беше безсмислен, след като отговорът е толкова очевиден. — Доктор Полоновски не прави нищо с останалите животни. Всъщност е много мило от него страна, че ги дели. Те са негови експериментални животни, може сам да си ги изяжда. Но ги дели наравно между всички. С изключение на доктор Форбс, който стана вегетарианец, и доктор Финч, който е прекалено религиозен, за да яде ракообразни.

— Кажете ми, доктор Понсонби, на хората тук чувалите с мъртви животни правят ли им впечатление? Ако видите голям, натъпкан догоре чувал с мъртви животни, какво ще си помислите?

По лицето на Понсонби се появи лека изненада.

— Съмнявам се, че въобще ще се замисля, лейтенант, защото няма да ми направи впечатление.

Като по някакво чудо Понсонби не изгаряше от желание да се впуска в подробности за работата си, каза само, че се отнася за химията на мозъчните клетки, засегнати от епилепсия.

— Дотук всички работят по епилепсията. Някой занимава ли се с умственото изоставане? Доколкото знам, в „Хъг“ трябва да се работи и по двете.

— За нещастие загубихме специалиста си по генетика преди няколко години и професор Смит не е намерил подходящ наследник. Всички искат да работят с ДНК, по-вълнуващо е. — И се изкикоти. — Тяхната супа е от фекални бактерии.

Ето го накрая и доктор Уолтър Полоновски. Той изглеждаше надменен и обидчив, но това нямаше нищо общо с полския му произход. Също като картините на Понсонби, щеше да е прекалено просто.

— Не е честно — каза той на Кармайн.

— Кое не е честно, докторе?

— Разпределението на труда тук. Ако си доктор по медицина, като мен, Понсонби, Финч и Форбс, трябва да преглеждаш пациенти в болницата на Холоуман, а това ти изяжда от времето за изследователска работа. А докторите на науките, като Чандра и Сатсума, през цялото време се занимават с наука. Нищо чудно, че са толкова по-напред от останалите. Когато приех да работя тук, се разбрахме да преглеждам само пациенти с умствена изостаналост от неустановен произход. А какво стана? Наследих пациенти с малабсорбционни синдроми! — ядосваше се Полоновски.

О, боже, пак се започва!

— А те нямат ли умствено изоставане, докторе?

— Да, разбира се, че имат, но то е следствие от малабсорбцията! Не са идиопатични!

— Какво означава идиопатични?

— Пациенти с неизвестна етиология — неизвестни причини на заболяването.

— Аха.

Уолт Полоновски беше много представителен мъж, висок, добре сложен. Тъмнозлатистата коса и очите се съчетаваха добре с тъмнозлатистата му кожа. Доколкото Кармайн можеше да прецени, не беше от хората, които сериозно се оплакват от броя пациенти, защото не това го вълнуваше. Всъщност се вълнуваше от дълбоки емоции като любовта и омразата. Човекът беше почти винаги нещастен, личеше си по чертите на лицето му.

Но както на всички останали, никога не би му направило впечатление нещо толкова тривиално като чувал с мъртви животни, да не говорим, че никога не би забелязал колко точно е голям този чувал. И защо ли съм се вторачил в този чувал с мъртви животни? Защото някой хитрец се е възползвал от хладилника с ясното съзнание, че служителите на „Хъг“ никога не биха обърнали внимание на чувал с животински трупове. Ето защо. Но въпреки това ме гложди мисълта, че има нещо още по-страшно. Това не е краят. Да, знам го, знам го!

Асистентката на Полоновски, Мариан, беше хубаво момиче. Тя каза на Кармайн, че сама сваляла чувалите на доктор Полоновски. Беше нащрек и отбранителна, но той предполагаше, че това не е заради чувалите с мъртви животни. Беше нещастно момиче, а момичетата често страдаха заради лични проблеми, не заради професията си. Не беше трудно да се намери работа за такива млади хора като нея, завършили природонаучни специалности, някои заети със странични малки проекти, които биха могли да им помогнат да вземат магистърска или докторска степен. Кармайн бе готов да се обзаложи, че Мариан понякога идва в „Хъг“ с черни очила, за да скрие, че е плакала цяла нощ.

Дойде ред и на доктор Хидеки Сатсума, който беше забележителен мъж. Английският му беше идеален и с американски акцент. Обясни, че баща му работел в японското посолство във Вашингтон, откакто били подновени дипломатическите отношения след войната. Сатсума получил средното си образование в Америка, а дипломите му бяха от „Джорджтаун“.

— Работя по неврохимията на риненцефалона — каза и като улови празния поглед на Кармайн, се засмя. — Нарича се още „мозъчния център на мириса“ — най-примитивната част от сивото вещество. Той има тясна връзка с епилептичния процес.

И Сатсума си го биваше на външен вид. В „Хъг“ имаше доста хубавци сред мъжете! И неговите черти бяха аристократични, беше се подложил на операция за премахване на типичната за азиатците гънка на клепача, с което беше открил вътрешния ъгъл на искрящите си черни очи. Беше доста висок за японец. Движеше се с грацията на Рудолф Нуреев и имаше същия леко татарски вид като него. Кармайн безпогрешно го прецени като човек с бързи рефлекси, който никога не би изпуснал стъкленица. Освен това беше симпатичен, а това притесняваше Кармайн, който бе служил по време на войната в Тихия океан и не обичаше японците.

— Трябва да разберете, лейтенант — каза сериозно Сатсума, — че ние, работещите в „Хъг“, не сме от наблюдателните, освен ако не става въпрос за непосредствената ни работа, за която сме надарени с рентгеново зрение, по-добро и от на Супермен. Кафяв хартиен чувал за мъртви животни може да ни се набие на очи, ако има нарушение, иначе изобщо няма да го забележим. И тъй като асистентите на лекарите на „Хъг“ са много добри, чувалите с животински трупове никога не остават толкова дълго, че да ни направят впечатление. Не ги свалям лично. Моят асистент го прави.

— Виждам, че и той е японец.

— Да. Ейдо е мой помощник във всяко едно отношение. Той и жена му живеят на десетия етаж на „Натмег Иншурънс“, където пък аз държа апартамента на последния етаж. Както вие много добре знаете, защото живеете в същата сграда.

— Всъщност не знаех. Вашият апартамент има отделен асансьор. Но Ейдо и жена му съм ги виждал. Женен ли сте, докторе?

— Аз!? Никога! Има прекалено много красиви риби в морето, за да се обвържа само с една. Ерген съм.

— Имате ли си приятелка в „Хъг“?

Черните му очи блеснаха, но бяха развеселени, а не ядосани.

— О, боже, не! Както ми каза баща ми преди много години, само глупавите ергени смесват работата с удоволствието.

— Добро житейско правило.

— Искате ли да ви представя на доктор Шилер? — попита Сатсума, тъй като му стана ясно, че разпитът е приключил.

Я виж ти, още един красавец в „Хъг“! Истински викинг. Кърт Шилер беше патологът на „Хъг“. Английският му имаше съвсем лек немски акцент, който без съмнение бе виновен за силната неприязън, която се изписа на лицето на доктор Морис Финч, когато спомена името на Шилер. Очевидно не се харесваха. Шилер беше висок, малко слабоват, със сламеноруса коса и светлосини очи. Нещо в него дразнеше Кармайн, но то нямаше нищо общо с националността му. Острият полицейски нюх надуши хомосексуалност. Ако Шилер не е гей, значи моят нюх не струва пукната пара, а това не е така, помисли си Кармайн.

Лабораторията по патология беше точно до операционната, но изглеждаше някак си по-голяма заради липсата на котки в животинския кът. Шилер работеше с двама асистенти, Хал Джоунс, който се занимаваше с хистологията в „Хъг“, и Том Скинкс, който работеше изключително по проектите на Шилер.

— Понякога ми изпращат мозъчни проби от болницата — каза патологът. — Това е заради опита с атрофията на кортекса и церебралните белези. Моята собствена работа се състои в търсене на белези по хипокампуса и ункуса.

„Ох, пак дрън-дрън-дрън!“ Кармайн вече се бе научил да изключва, като започнеха дългите думи. Проблемът не беше толкова в дължината им, колкото в неяснотата им. Били Хоу, електронният инженер говореше за магнитна проницаемост по-малка от единица, сякаш Кармайн автоматически разбираше за какво става въпрос. „Всички говорим на специфичен професионален жаргон, дори полицаите“ — помисли си той с въздишка.

Вече беше шест следобед и Кармайн бе освирепял от глад. Но най-добре беше да обходи всички, за да може да ги пусне да си ходят, тогава ще си яде на спокойствие. Оставаха му само четирима на четвъртия етаж.

Започна с Хилда Силвърман, библиотекарката, която управляваше огромна библиотека, претъпкана с метални полици и шкафове, които съдържаха книги, карти, документи, доклади, препечатки, статии и важни откъси от големи томове.

— В днешно време водя отчетите си на компютър — каза тя и размаха ръка без маникюр към нещо с размерите на ресторантски хладилник с клавиатура и две трийсетсантиметрови ролки с магнитна лента, поставени на конзола пред него. — Такова улеснение! Няма вече карти! Аз имам повече късмет от колегите в библиотеката на медицинския факултет. Те още карат по стария начин. В момента в Тексас разработват нещо, което ще може да проверява разни неща. Вкарваш ключова дума като „калиеви йони“ и „припадък“ и получаваш резюмета на всичко писано по въпроса, и то с бързината на телеграф. Това е една от причините, поради които напуснах главната библиотека и дойдох тук, за да си бъда сама шеф. Лейтенант, „Хъг“ буквално се къпе в пари! Макар че ми е тежко да съм толкова далеч от Кийт — завърши тя с въздишка.

— Кийт?

— Съпругът ми, Кийт Кинетон. Той е докторант в неврохирургията, която се намира на другия край на улица „Оук“. Преди обядвахме заедно, но сега не можем.

— Значи Силвърман е моминското ви име?

— Точно така. Наложи се да го запазя — по-лесно е, когато всички документи са на името на Силвърман.

Прецени, че е на около трийсет и пет години, но може и да бе по-млада. Лицето й беше състарено от грижи. Носеше зле скроено сако и пола, която е имала и по-добри дни, захабени обувки и никакви други бижута, освен брачната халка. Вълнистата кестенява коса беше лошо подстригана и вдигната нагоре с грозни фиби, красивите й кафяви очи бяха скрити зад очила като лупи, по безличното й, но приятно лице, нямаше и следа от грим.

„Защо библиотекарките винаги изглеждат като библиотекарки — замисли се Кармайн. — Дали беше от книжните червеи? Алергия към праха? Или към мастилото за пишещи машини?“

— Ще ми се да ви помогна повече — каза тя след малко, — но дори не си спомням някога да съм виждала такъв чувал. Нито пък съм ходила на първия етаж, като изключим фоайето с асансьорите.

— С кого сте приятелка тук?

— Соня Либман от операционната. Всъщност с никого другиго.

— Ами госпожица Дюпре или госпожица Вилич от вашия етаж?

— Тези двете ли? — попита тя презрително. — Те от дърлене помежду си нямат време да забележат съществуванието ми.

Я виж ти, най-накрая някаква полезна информация!

Кой да бъде следващият? Реши да е Дюпре и почука на вратата й. Кабинетът й се намираше в югоизточния край, което значеше две стени с прозорци, едната гледаше към града, а другата на юг отвъд мъгливото пристанище. Защо не го бе взел професорът? Сигурно не вярваше, че може да се удържи да не съзерцава непрекъснато прекрасната гледка? Според Кармайн госпожица Дюпре определено не беше красавица, но имаше достатъчно твърдост, за да устои на прелестите, които се разкриваха от прозорците й.

Тя се надигна иззад бюрото си и се извиси една глава над него, очевидно обичаше да стърчи така над хората. „Опасен навик, госпожице. И вас мога бързо-бързо да ви приземя. Но вие сте много умна, ефективна и наблюдателна, личи си по хубавите ви очи.“

— Какво ви доведе в „Хъг“? — попита, докато сядаше.

— Зелената карта. Бях заместник административен началник в един от регионалните центрове по здравеопазване в Англия. Отговарях за всички изследователски центрове в болниците и червените университети на региона.

— Червените университети?

— Тези от червени тухли, държавните, в които ходят студентите от работническата класа като мен. Ние не учим в Оксфорд и Кеймбридж, които не са червени, дори когато новите им сгради са от такива тухли.

— Има ли нещо, което да не знаете за това място? — попита той.

— Много малко.

— Ами кафявите хартиени чували за животински трупове?

— Необяснимата ви фиксация върху чувалите за умрели животни е забелязана и от други, освен мен, но никой от нас няма представа какво толкова важно има в тях, макар че бих могла да предположа. Защо не ми кажете цялата истина, лейтенант?

— Просто отговорете на въпроса ми, госпожице Дюпре.

— Тогава ми задайте въпрос.

— Виждали ли сте чувалите с животински трупове?

— Разбира се. Като икономически директор виждам всичко. Предишният ни договор за доставки предполагаше по-нискокачествен продукт, което ме накара подробно да изследвам проблема — обясни госпожица Дюпре. — Но по правило не ги виждам, особено когато в тях има трупове.

— В колко часа Сесил Потър и Отис Грей свършват работа?

— Три следобед.

— Всички ли знаят кога си тръгват?

— Естествено. От време на време изследователите се оплакват заради това. Те вярват, че целият свят съществува, само за да им служи. — Светлите й вежди се вдигнаха нагоре. — Отговарям им, че господин Потър и господин Грийн работят според изискванията. Биоритмите на животните предполагат, че някой трябва да се погрижи за тях три-четири часа след изгрев-слънце. Вечерите не са толкова важни, при положение че им е осигурена храна и са им почистени клетките.

— Какво друго работи Отис извън отделението за животни?

— Денят на господин Грийн е зает най-вече със задължения в животинските помещения на горните етажи. Другите му задачи не са толкова сериозни. Вдига тежките неща, поддържа осветлението, занимава се с изхвърлянето на опасните отпадъци. Жените фелдшери молят господин Грийн да им носи газовите бутилки. Преди момичетата сами си ги носеха, но веднъж една бутилка падна и съдържанието излезе. Нямаше щети, беше инертен газ. — Изглеждаше тъжна.

— Има случаи, в които изследователите работят с вещества, излъчващи гама-лъчи. Това изисква бариери от оловни тухли, а те са много тежки.

— Изненадан съм, че в този „Хилтън“ на науката не всичко е вкарано в тръби и има неща, които не са направени.

Тя се изправи в целия си ръст.

— Имате ли други въпроси, господине?

— Не, благодаря за отделеното време.

„Как да я предразположа? — зачуди се той, докато вървеше по коридора към кабинета на Тамара Вилич. — Тя е извор на информация, от която отчаяно се нуждая.“

Кабинетът на секретарката на професора беше директно свързан с кабинета на шефа й, забеляза Кармайн като влезе.

— Осъзнавате ли — попита Тамара Вилич малко язвително, — че като ни задържахте до толкова късно, ни създадохте известни неудобства. Закъснявам за среща.

— Имам право, щом се налага — отвърна Кармайн, без да сяда. — Знаете ли, че днес чух повече сложни думи и медицински жаргон, отколкото обикновено чувам за месец. И на мен ми бяха създадени неудобства, госпожице Вилич. Останах без закуска, без обяд, а сега и без вечеря.

— Тогава приключвайте! Трябва да тръгвам!

Отчаяние ли имаше в гласа й? Интересно.

— Имате ли съприкосновение с чувалите с животински трупове, госпожице?

— Не, нямам. — И погледна напрегнато часовника си. — По дяволите!

— Никога?

— Не, никога!

— Тогава можете да тръгвате за срещата си, госпожице Вилич. Благодаря ви.

— Прекалено много закъснях! — извика тя отчаяно. — Прекалено!

Но тръгна, по-скоро побягна, а след това Кармайн почука на вътрешната врата.

Професорът изглеждаше по-притеснен от сутринта, може би, помисли си Кармайн, защото оттогава не се бе случило нищо, което да разсее напрежението или да задоволи любопитството му.

— Трябва да уведомя борда — каза Смит, преди Кармайн да си отвори устата.

— Борда?

— Това е институция, която се издържа от частни дарения, лейтенант, и финансирането се надзирава от борд. Отчитаме се до най-малките подробности. Щедростта на борда зависи пряко от количеството оригинална и значима работа, свършена в „Хъг“. Нашата репутация няма равна, „Хъг“ наистина промени представите на хората. А сега този нещастен инцидент! Изолиран случай, който може да накърни драстично качеството на работата ни.

— Изолиран случай ли, професоре? Не бих нарекъл едно убийство изолиран случай. Но да оставим тази тема. Кой е в борда?

— Уилям Парсън почина през 1952 година. Остави двама племенници, Роджър младши и Хенри Парсън, да се грижат за империята му. Роджър младши е председател на борда. Хенри е негов заместник. Техните синове Роджър III и Хенри младши също са членове на борда. Петият член от семейство Парсън е Ричард Спейт, директор на банка „Парсън“ и син на сестрата на Уилям Парсън. Членове на борда са още ректорът на „Чъб“ Мосън Макинтош, деканът на медицинския факултет доктор Уилбър Даулинг и аз — обясни Смит.

— Семейство Парсън имат огромно мнозинство. Сигурно плющят здраво с камшика.

Смит изглеждаше изненадан.

— Не, няма такова нещо! В никакъв случай! Докато вършим същата брилянтна работа, която сме вършили през последните петнайсет години, имаме пълен картбланш. Завещанието на Уилям Парсън беше категорично. „Маймуни с трици не се ловят“ беше една от любимите му фрази. В „Хъг“ не ловим с трици маймуни, а учените ни са неизмеримо по-умни от макаците долу. Затова съм така угрижен от този инцидент, лейтенант. Част от мен не може да повярва, че е истина.

— Професоре, трупът е истински и ситуацията е съвсем реална. Но искам малко да се отклоня. — И Кармайн си сложи онази физиономия, която, повечето които я бяха виждали, смятаха за обезоръжителна. — Какво става между госпожица Дюпре и госпожица Вилич?

Издълженото лице на Смит се смръщи.

— Толкова ли е очевидно?

— За мен — да. — Нямаше нужда да споменава Хилда Силвърман.

— През първите девет години от съществуването на „Хъг“ Тамара беше моя секретарка и същевременно икономически директор. След това се омъжи. Уверявам ви, че не знам нищо за съпруга й, освен че само след няколко месеца я напусна. През времето, в което бяха заедно, работата й значително се влоши. Бордът реши, че имаме нужда от квалифициран човек, който да се заеме с икономическите дела.

— Съпругът на госпожица Вилич „хъг“-ист ли беше?

— Ние казваме хъгъри, лейтенант — уточни Смит, все едно имаше косми в устата. — Злобата на Франк Уотсън не спря до „Хъг“. Каза, че щом има чъбъри, трябва да има и хъгъри. Не, съпругът й не беше нито хъгър, нито чъбър. — Пое дълбоко въздух. — Ако трябва да съм напълно откровен, той завлече горкото момиче с пари. Оправихме нещата, но не предприехме нищо повече.

— Изненадан съм, че бордът не е настоял да я уволните.

— Не бих могъл, лейтенант! Дойде при мен от секретарския колеж „Кърк“ в Холоуман и никога не е работила другаде. — Огромна въздишка. — Беше неизбежно, когато госпожица Дюпре дойде при нас, Тамара да се настрои враждебно към нея. Жалко. Госпожица Дюпре се справя прекрасно с работата си, много по-добре отколкото Тамара, ако трябва да съм честен! Има дипломи по медицински мениджмънт и счетоводство.

— Силна жена. Може би щяха да се разбират по-добре, ако госпожица Дюпре беше малко по-мека и женствена?

Но професорът не клъвна стръвта, предпочете да отговори по друг начин:

— Всички много харесват госпожица Дюпре.

Кармайн си погледна часовника.

— Време е да ви оставя да си вървите, господине. Благодаря ви за помощта.

— Нали не мислите, че трупът има нещо общо с „Хъг“ и моите хора? — попита професорът, когато излезе с Кармайн в коридора.

— Мисля, че трупът има общо само и единствено с „Хъг“ и вашите хора. И моля ви, професоре, отложете събранието на борда до следващия понеделник. Засега имате пълна свобода да обясните ситуацията на господин Роджър Парсън младши и на ректора Макинтош, но не давайте информация на никого другиго. Изключения не се позволяват нито за съпруги, нито за колеги.

„Малволио“ се намираше до областната административна сграда и работеше денонощно. Може би защото много от редовните посетители носеха сини униформи, то беше декорирано в мек син цвят като от английска рисувана порцеланова чиния, нарушаван само от гипсови отливки във формата на девойки, гирлянди и плетеници. Кори и Ейб отдавна си бяха тръгнали, когато Кармайн паркира форда отпред и влезе да си поръча кюфтета със сос и картофено пюре, салата с майонезена заливка и две парчета ябълков пай със сладолед.

Когато най-накрая усети стомаха си пълен, се прибра у дома, взе си дълъг душ и се строполи гол в леглото и заспа, щом главата му допря възглавницата.

Хилда Силвърман се прибра вкъщи и видя, че Рут вече беше приготвила вечерята: пълна тенджера свински пържоли, на които не си беше направила труда да махне мазнината, готово картофено пюре на прах, салата от марули, които се бяха спаружили от дългия престой във винегретния сос, и готова замразена шоколадова торта за десерт. Добре, че нямам проблеми с килограмите, помисли си Хилда. Цяло чудо, че и Кийт успяваше да държи своите под контрол, след като толкова много обичаше готвенето на майка си. Това беше единствената проява на скромния му произход. Не, Хилда, бъди честна! Той обича майка си не по-малко от манджите й.

Него обаче го нямаше. Чинията му бе обвита във фолио и поставена над тенджера с вода, която Рут държеше къкреща, докато синът й се прибере, дори в два или три часа през нощта.

Хилда мразеше свекърва си, която упорито отказваше да се отърве от манталитета на беднячка. Но двете бяха свързани като сиамски близнаци в бедрото и това бедро, на име Кийт, категорично отказваше да се впише в картинката. Ако Кийт предпочиташе хората да не знаят за произхода му, майка му нямаше да се възпротиви и би умряла за него точно със същата радост, с която и Хилда би го направила.

Рут беше много важен фактор за удобството на Кийт и Хилда, тъй като съжителството им даваше на възможност на Хилда да продължи да ходи на високо платената си работа. И което беше още по-хубавото, на Рут й харесваше да живее в ужасна къща и в ужасен квартал. Тази къща й напомняше, както и на безволевия Кийт, за стария дом в Дейтън, Охайо, където хората пълнеха задните си дворове със стари перални машини и ръждясали шасита на коли. Влажно, студено и депресиращо като жилището на „Гризуолд Лейн“ в Холоуман, Кънетикът.

Кийт и Хилда живееха в най-ужасната къща на „Гризуолд Лейн“, защото наемът беше символичен и им даваше възможност да спестяват по-голямата част от двете заплати (нейната беше два пъти по-голяма от неговата). Кийт беше приключил стажа си като специализант, вече бе пълноправен лекар и планираше да закупи част от някоя лъскава неврохирургична практика, за предпочитане в Ню Йорк. Не искаше да остане цял живот Кийт Кинетон, нископлатената изтривалка на медицинската наука! Двете жени се бореха героично, за да му помогнат да осъществи амбициите си. Рут си беше родена скъперница, смяташе средната конфекция за прекалено скъпа и винаги купуваше залежали стоки от супермаркета. Хилда пестеше от незначителни неща като прически и барети и носеше, за нейно най-голямо неудоволствие, очила като лупи. В същото време дрехите и колата на Кийт трябваше да са от най-добрите, а работата му изискваше най-скъпите контактни лещи, които можеха да се намерят. Каквото поискаше Кийт — получаваше го веднага.

Точно когато Рут и Хилда сядаха на масата, в стаята се втурна Кийт, а заедно с него изгряха слънцето, луната, звездите и запърхаха всички ангели на небесата. Хилда скочи и го прегърна поривисто, после свря глава под брадичката му. О, беше толкова висок, толкова… фантастичен!

— Здрасти, скъпа — каза той, обвил я с една ръка, докато се навеждаше над главата й да погали майка си по бузата. — Здрасти, мамо, какво има за вечеря? Да не подушвам твоите свински пържоли?

— Точно така, сине. Сядай, ще ти сервирам.

Седнаха от трите страни на малката квадратна маса в кухнята. Кийт и Рут се нахвърлиха лакомо върху мазното и нездравословно ядене, а Хилда го зачопли с вилица.

— Днес имахме убийство — съобщи Хилда, докато режеше пържолата си.

Кийт вдигна поглед, но беше прекалено зает, за да коментира. Рут обаче остави вилицата си и се облещи.

— Престъпление! — възкликна. — Истинско убийство?

— С истински труп. Затова закъснях толкова. Навсякъде имаше полиция и не ни позволиха да излизаме, дори не ни пуснаха да обядваме. Незнайно по каква причина бяха оставили четвъртия етаж за най-накрая, макар че как може някой от четвъртия етаж да знае нещо за труп в отделението за животни на първия? — Хилда изсумтя възмутено и най-сетне успя да отдели мазнината от пържолата.

— Говори се за това из цялата болница и из целия медицински факултет — каза Кийт, като спря да яде, за да си вземе още две пържоли. — Бях в операционната цял ден, но дори и там анестезиолозите и сестрите непрекъснато се вълнуваха. Сякаш двойната аневризма на церебралната артерия не им беше достатъчна! После влезе рентгенологът и каза, че има още една аневризма на базиларната артерия и че май целият ни труд е отишъл напразно.

— Не се ли виждаше на ангиограмата, преди да започнете?

— Базиларната не се пълнеше добре и Мисингъм не беше видял снимките, преди да сме свършили, беше в Бостън. А асистентът му не може да си намери и задника в шортите дори с двете ръце, да не говорим за аневризма на слабо напълнена базиларна артерия! Извинявай, мамо, но имах тежък ден. Нищо не вървеше, както трябва.

Хилда хвърли разнежен и пълен с обожание поглед към него. Как въобще успя да привлече вниманието на Кийт Кинетон? Мистерия, за която непрекъснато благодареше. Той беше олицетворение на всичките й сбъднати мечти, от високия ръст до чупливата коса, красивите сиви очи, изваяните скули и мускулестото тяло. И беше толкова чаровен, толкова добре говореше, нямаше как да не го хареса човек! Освен това беше изключително способен неврохирург, избрал добра тясна специалност — церебралните аневризми. Доскоро те не се оперираха и диагнозата звучеше като смъртна присъда, но сега в тяхната неврохирургия имаше техники за понижаване на температурата на тялото, можеха да спрат сърцето за няколко безценни минути, докато оправят аневризма. Бляскавото бъдеще на Кийт беше сигурно.

— Хайде, разкажи ни подробности — подкани я Рут с блеснал поглед.

— Не мога, Рут, защото не знам такива. Полицаите не казаха нищо, а лейтенантът, който говори с мен, може да дава уроци по дискретност на католически свещеници. Соня ми каза, че й направил впечатление на много интелигентен и добре образован човек, а и аз самата се уверих в думите й.

— Как се казва?

— Някакво италианско име.

— Всички полицаи са италианци — отбеляза Кийт и се засмя.

Професор Боб Смит беше у дома с жена си Елиза. Вечерята бе приключила и момчетата бяха изпратени да си пишат домашните.

— Ще ми вгорчат живота.

— Имаш предвид борда ли? — попита тя и наля още кафе.

— Да, борда, но и работата, скъпа. Знаеш колко темпераментни могат да бъдат! Единственият, който не ме дразни, е Адисън. Той е благодарен, че е жив, идеите му за антиконвулсантите го радват толкова, колкото и мен. Ако не му се счупи някой апарат, той е напълно щастлив. Макар че нямам представа как може някой да тича по 8 километра на ден и да е щастлив. Не знам, сигурно страда от синдрома на доближилите се до смъртта. — Усмихна се широко, от което и без това ослепителното му лице стана още по-красиво. — И колко беше нещастен, когато му казах, че няма да може да бяга на път към работа! Но успя да си преглътне.

Тя се изкикоти се, но не прозвуча грозно.

— Трябваше да се сети, че миризмата, която ще се разнася от него след кроса, няма да го направи най-приятния колега. — После се умисли. — Най-много ми е жал за бедната му жена.

— Робин? Това нищожество? И защо?

— Защото Адисън Форбс я третира като слугиня, Боб. Да, така е! Тя обикаля с часове, докато му намери подходяща храна! Пере му миризливите дрехи, няма никакъв личен живот.

— На мен това ми звучи дребнаво, скъпа.

— Да, сигурно е така, но тя… не е най-великият ум на света и Адисън й го натяква непрекъснато. Понякога съм го улавяла да й хвърля коси погледи с такова отвращение. Кълна се, че я мрази, ама наистина я мрази!

— Така се получава, когато на студент по медицина се налага да се ожени за сестра, за да се издържа — каза Смит мрачно. — Не са интелектуално равни и сега, когато е постигнал някакви успехи, се срамува от нея.

— Такъв сноб си.

— Не, прагматик. И съм прав.

— Добре, може би имаш известно право, но въпреки това отношението му е безмилостно — каза Елиза дръзко. — Дори и собствения им дом я изолира! Имат такава прекрасна кула с тераса на покрива с изглед към пристанището, а той не я пуска да се качва там. Това какво е? Покоите на Синята Брада?

— Пример за нейната немарливост и неговата мания за ред. И аз не те пускам в мазето, не забравяй.

— От мен няма да чуеш оплакване, но мисля, че си прекалено строг с момчетата. Вече не са в разрушителна възраст. Защо не ги пускаш да слизат?

Той стисна силно челюсти и лицето му стана сурово.

— На момчетата им е забранено вовеки веков да слизат в мазето, Елиза.

— Тогава не е честно, защото ти прекарваш всяка свободна секунда долу. Трябва да си повече с момчетата, затова им позволи да споделят странностите ти.

— Не ми харесва да го наричаш странност!

Тя смени темата. Беше се заинатил и нямаше намерение да слуша.

— Убийството наистина ли ти създава толкова неприятности, Боб? Струва ми се, че няма как да има нещо общо с „Хъг“.

— Съгласен съм, скъпа, но полицията не мисли така — каза Смит тъжно. — Можеш ли да повярваш, че ни взеха отпечатъци от пръстите? Слава богу, че сме изследователска институция. Мастилото се махна с ксилол.

Уолт Полоновски сърдито попита жена си:

— Да си ми виждала червеното карирано яке?

Тя спря да шета из кухнята, подпряла Майки на кръста си, а Естер се беше хванала за полата й. Погледна го със смесица от презрение и раздразнение.

— Боже мили, Уолт, струва ми се, че ловният сезон още не е започнал — сопна му се.

— Но наближава. Този уикенд ще се кача на вилата, за да се приготвя, а това означава, че ми трябва якето и не мога да го намеря, защото не е там, където би трябвало да бъде.

— Също като теб. — Остави Майки на високото столче, а Естер сложи на стол с дебела възглавница, след това викна Стенли и Бела. — Вечерята е готова!

В стаята се втурнаха момче и момиче, които крещяха, че умират от глад. Майка им беше страхотна готвачка и никога не ги караше да ядат неща, които не обичат — никакъв спанак, никакви моркови, нито пък зеле, освен ако не го е направила на салата.

Уолтър седна на единия край на дългата маса, Паола — на срещуположния, където можеше да пъха лъжицата в устата на Майки, зяпнал като птиче, и да се грижи за маниерите на Естер, от които все още имаше какво да се желае.

— Не мога да понасям егоизма ти — каза тя, когато всички започнаха да се хранят. — Хубаво е да заведем децата някъде през уикенда, но не! Вилата си е твоя, а ние да си свиркаме. Стенли, това не е разрешение да свириш!

— Права си, като казваш, че вилата е моя — отвърна той хладно, докато разкъсваше с вилица вкусната си лазаня. — Дядо ми я остави, Паола, на мен и само на мен. Това е единственото място, в което мога да се спася от стреса.

— Имаш предвид жена си и четирите си деца.

— Да, точно така.

— Ако не си искал четири деца, Уолт, защо не ми върза тръбите? За да танцуваш танго, трябват двама.

— Танго? Какво е това — попита Стенли.

— Секси танц — отвърна рязко майка му.

Отговор, който по необясними за Стенли причини накара баща му да се превива от смях.

— Я млъквай! — изръмжа Паола. — Млъквай, Уолт!

Той си изтри очите, сложи още едно парче лазаня в празната чиния на Стенли и напълни своята.

— Качвам се на вилата в петък вечерта, Паола, и няма да се върна до понеделник сутринта. Имам купища за четене и бог ми е свидетел, че не мога да чета в тази къща!

— Ако само зарежеш това глупаво изследване и започнеш прилична частна практика, Уолт, можем да имаме къща, достатъчна за дванайсет деца, и то без да ти нарушават спокойствието! — Големите й кафяви очи светнаха от гневни сълзи. — Имаш прекрасна репутация на човек, който може да се справя с всички онези странни и прекрасни болести с имена на хора — Уилсън, Хънтингтън, никога няма да запомня всичките! И знам, че получаваш предложения да се включиш в частни практики на много по-хубави места от Холоуман — Атланта, Маями, Хюстън, все топли места, където ще е евтино да си наемем домашна помощница. Децата могат да ходят на уроци по музика, аз мога да се върна в колежа…

Ръката му гневно се стовари на масата. Децата се вкамениха и се разтрепериха.

— И как разбра, че съм получавал предложения, Паола? — попита той заплашително.

Лицето й побледня, но тя му се опъна.

— Оставяш си писмата навсякъде, намирам ги къде ли не.

— И ги четеш. И се чудиш защо искам понякога да се махна? Пощата е нещо лично, чуваш ли? Лично!

Уолт захвърли вилицата си, блъсна стола далеч от масата и излезе от кухнята. Жена му и децата гледаха втренчено след него известно време, после Паола избърса усмихнатото лице на Майки и стана да донесе сладоледа и желето.

На стената до хладилника имаше старо огледало. Паола зърна отражението си в него и усети как сълзите й напират. За осем години жизнената, красива млада жена с перфектно тяло се бе превърнала в кльощава безлична състарена домакиня.

О, колко беше щастлива, когато срещна Уолт, чаровния завладяващ Уолт! Дипломиран лекар, толкова талантлив, че скоро щяха да са богати. Но не знаеше, че Уолт няма намерение да се откаже от научните изследвания, — водопроводчиците изкарваха повече от учените! А децата идваха едно след друго. Единственият начин, да се предпази от пето забременяване беше да извърши грях — Паола пиеше противозачатъчни.

Осъзна, че караниците са разрушителни. Разстройваха децата, разстройваха и нея и караха Уолт да търси убежище във вилата си все по-често. Неговата вила — тя дори не я беше зървала! Нито щеше някога да я види. Уолт отказваше, дори да й каже къде е.

— О-хо! Украса от фондан! — извика Стенли.

— На гроздово желе не се прави украса от фондан — обясни му педантичната Бела.

Според собствените си разбирания Паола беше добра майка.

— Отделно ли предпочиташ желето и сладоледа, скъпа?

Доктор Хидеки Сатсума влезе в апартамента си на върха на най-високата сграда в Холоуман и усети как стресът от деня се свлича от рамене му.

Ейдо беше дошъл по-рано, за да подреди всичко така, както го обичаше господарят му. След това беше слязъл десет етажа по-долу в неугледния апартамент, в който живееше със съпругата си.

Обзавеждането беше просто, но това беше подвеждащо: кована мед по стените, врати на квадрати от индийско палисандрово дърво и фина хартия, лъснати тъмни дървени подове, старинна рисунка триптих с безизразни жени с дръпнати очи, големи кокове и чадърчета с изпъкнали ребра, семпъл пиедестал от полиран черен камък с едно перфектно цвете в модернистична ваза „Стюбен“.

На черната лакирана маса, потънала в по-нисък участък на пода, имаше вечеря от суши, а когато отиде до спалнята, намери приготвено кимоно, джакузи, изпускащо лениви струйки пара, и оправено легло.

Изкъпан, нахранен и отпочинал, той отиде до стъклената стена, ограждаща зимната градина, и сетивата му се изпълниха с нейното съвършенство. Построяването й го вкара в много разходи, но парите не бяха нещо, за което Хидеки трябваше да се притеснява. Беше толкова прекрасно да живее в апартамента, който някога е представлявал само голяма покривна тераса. Стъклата, отделящи градината от външния свят, бяха огледални, но тези към стаята бяха прозрачни. Аранжировката й беше минималистична, на ръба на аскетизма. Няколко иглолистни бонзая, висок холивудски кипарис, извит в двустепенна спирала, изключително стар японски клен, около две дузини камъни в различни размери и форми и разноцветни дребни мраморни отломки, подредени и сложен мотив, по който не би трябвало да се стъпва. Тук стихиите на личната му вселена се сливаха и го пренасяха в най-щастливото състояние на духа.

Чувствителният му нос долавяше, че пръстите му още понамирисваха на ксилол и Хидеки Сатсума се взираше в зимната си градина с ясното съзнание, че личната му вселена е разтърсена из основи. Трябва да пренареди саксиите, камъните и мраморчетата, за да неутрализира това крайно неприятно развитие на нещата. Развитие, над което нямаше контрол, и то точно той, който се стремеше да контролира всичко около себе си. Ето там… там, където розовата струйка криволичи покрай лъскавите нефритени камъчета… И там, където острият сив отломък се издига като меч пред нежната заобленост на разцепения като женска вулва червен камък… И там, където двустепенната спирала на холивудския кипарис се е устремила към небето… Изведнъж му се сториха не на място — трябваше да ги подреди отново.

Мисълта му меланхолично се стрелна към къщата на плажа, на върха на Кейп Код, но случилото се там изискваше да мине известен период на възстановяване. Освен това дотам се пътуваше дълго с кола, дори и с неговото маниашко ферари в слабия нощен трафик. Не, тази къща си имаше друго предназначение и въпреки че беше свързана с това, което разтърсваше основите на вселената му, епицентърът на този трус се намираше тук, в зимната градина в Холоуман.

Можеше ли да изчака до уикенда? Не, не можеше. Хидеки Сатсума натисна бутона, който щеше да повика Ейдо при него.

Дездемона се втурна в апартамента си на третия етаж на малката кооперация на улица „Сикамор“ в покрайнините на Холоуман. Първата й спирка беше банята, където взе топла вана, за да премахне следите от трикилометровата разходка пеша до вкъщи. После отиде в кухнята и си отвори консерва с ирландска яхния и още една с оризов пудинг със сметана. Дездемона не беше добра готвачка. Очите, които Кармайн с изненада откри, че са красиви, не забелязваха вдлъбнатия линолеум и белещите се тапети. Комфортът не бе смисълът на живота на Дездемона Дюпре.

Навлече кариран мъжки халат и влезе във всекидневната, любимото й занимание лежеше в голяма плетена кошница, поставена на висока ракитена етажерка до любимото й кресло, чиито изскочили пружини също не забелязваше. Намръщи се, бръкна в кошницата за дългото парче коприна, на което бродираше гоблен за Чарлз Понсонби. Май го беше оставила най-отгоре? Да, напълно сигурна беше! Хаосът не съществуваше като понятие за Дездемона Дюпре. Всичко си имаше свое място и си го обитаваше. Но бродерията я нямаше. Вместо нея намери малка топка заплетени къдрави, къси черни косми, вдигна ги и ги огледа. И тогава видя бродерията, кървавочервените й шарки бяха потънали в мрака на пода, зад креслото.

Пусна космите на земята, вдигна бродерията и я разпери, за да види дали не е повредена, но освен че беше малко смачкана, й нямаше нищо друго. Колко странно!

Досети се за отговора и сви устни. Този любопитко хазяинът й, който живееше в апартамента под нея, пак си е пъхал носа, където не трябва. Как можеше да го спре? Жена му беше толкова мила, а и той беше мил по свой си начин. И къде другаде можеше да си намери напълно обзаведен апартамент за седемдесет на месец, и то в безопасен квартал? Космите заминаха в кошчето в кухнята, а тя се настани, свила крака под себе си, в голямото старо кресло и продължи да работи по произведението, което тайно смяташе за най-хубавата си бродерия досега. Сложен завъртян мотив от няколко червени цвята, от розово-червено до тъмночервено, на фон от светлорозова коприна.

Обаче този глупак хазяинът й заслужаваше да му направи номер.

Тамара се умори да се опитва, а и въображението й не успяваше като никога да нарисува достатъчно грозно и ужасяващо лице. Щеше да стане, но не тази вечер. Не и толкова скоро след днешното нещастие. Това нахално ченге Делмонико с мъжкарската му походка и широки рамене, толкова широки, че го правеха по-нисък отколкото е, с огромния му врат, който при всеки друг би направил главата да изглежда като карфица, но не и при него. Масивен. Но колкото и да се опитваше, затворила очи и стиснала зъби, не можеше да си го представи като свиня. А след като направи така, че да си изпусне срещата, искаше да си го представи като най-гадната свиня на света.

Не можеше да заспи и какво друго й оставаше да прави? Отпусна се в яркочервеното кожено кресло и посегна към телефона.

— Скъпи? — промълви, когато й отговори сънлив глас.

— Казах ти никога да не ми се обаждаш тук!

От другата страна се чу свободно.

Сесил лежеше в леглото, подпрял буза на красивата гръд на Албърта и се опитваше да забрави ужаса на Джими.

Отис слушаше ритмичното биене на собственото си сърце и по сбръчканото му лице се стичаха сълзи. Няма вече да носи оловни тухли, няма да търкаля бутилки с газ за жените, няма да товари асансьора с клетки. Колко ли ще е пенсията му?

Уесли беше прекалено щастлив и превъзбуден, за да заспи. Как само се напрегна Мохамед, като чу новината му! Изведнъж селяндурът натегач стана важен. Той, Уесли ле Клерк, получи задача да информира Мохамед ел Неср за убийството на черната жена в „Хъг“. Вече се издигаше.

Нур Чандра се беше усамотил в къщата, в която влизаха само той и слугата му, Мизрартур. Седна по турски с обърнати нагоре длани върху коленете. Всеки пръст си беше точно на мястото. Не спеше, но и не беше буден. Беше на друго място, в друго измерение. Трябваше да прогони демоните, а демоните бяха ужасни.

Морис и Катрин Финч седяха в кухнята и преглеждаха сметките.

— Гъби-мъби! — каза Катрин. — Ще ти струват повече, отколкото ще спечелиш, Мори, а моите пилета няма да ги ядат.

— Но това е нещо различно, миличка! Ти самата каза, че копаенето на тунела е добро разкършване. Така и така вече е изкопан, какво имам да губя, ако опитам? Екзотични видове за няколко изискани магазина в Ню Йорк.

— Ще струва много пари — заинати се тя.

— Кати, пари не ни липсват! Нямаме деца, защо да се тревожим за пари? Какво ще направят твоите и моите племенници за това място, а? По-добре да го продадем, Кати! Но преди това нека се позабавляваме максимално с него.

— Добре де, сади си твоите гъби! Само да не кажеш, че не съм те предупредила!

Той се усмихна, пресегна се и стисна грубата й ръка.

— Обещавам ти да не мрънкам, ако се проваля, но не мисля, че ще стане.

Бележки

[1] Инсинератор — пещ за горене на отпадъци. — Б.ред. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Колийн Маккълоу Колекционерът на пеперуди (1)

Метаданни

Данни

Колекционерът на пеперуди

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа частОктомври и ноември1965 г.

Глава 1

Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (1)

Първа част
Октомври и ноември
1965 г.