Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (12)

Глава 12

Четвъртък, 16 декември 1965 г.

Тъй като не бе валял сняг преди Деня на благодарността и първата половина на декември не беше по-студена от обикновено, повечето жители на Кънетикът мислеха, че Коледа няма да е снежна. Но в нощта срещу деня, в който Кармайн трябваше да отиде до Ню Йорк, за да се види с представителите на семейство Парсън, валя обилно. Мразете влаковете и нямаше намерение да пътува натъпкан в купе, вонящо на подгизнала вълна, лош дъх и цигари. Затова Кармайн тръгна рано с форда по магистрала И–95. Само две от трите й платна бяха отворени, но се търпеше. Когато стигна Манхатън, видя че единствено големите авенюта са почистени, най-вече защото не можеха да разкарат колите от улиците, за да изринат снега. Нямаше представа къде ще паркира форда, докато се придвижваше сантиметър по сантиметър по „Парк Авеню“ и след завоя по „Мадисън“. Но Роджър Парсън младши бе помислил за това. Когато спря пред сградата, която не беше нито най-голямата, нито най-малката в квартала, срещу него се втурна униформен портиер, взе му ключовете и ги върна след секунди. После лично поведе Кармайн през царственото пурпурно фоайе от италиански мрамор и покрай редицата асансьори към най-отдалечения в дъното. ВИП асансьорът имаше код за ползване и дизайн, подходящ за ВИП-ове.

Самият Роджър Парсън младши го посрещна, когато вратите му се отвориха на четиридесет и третия етаж. До рамото му стоеше Ричард, но малко по-назад.

— Лейтенант, радвам се, че не се уплашихте от времето и дойдохте. С влака ли пътувахте?

— Не, с кола. По-трудно ми беше да се придвижа през Манхатън, отколкото да пристигна от Кънетикът — каза Кармайн и подаде палтото, шала и карираната си ушанка.

Парсън се взираше удивен в шапката му.

— Да не би съзнателно да искате да ни напомните за Шерлок Холмс?

— Ако имате предвид на шега — предполагам, че да. Купих я в Лондон преди няколко години, когато руските ушанки не бяха толкова любими на Джо Маккарти. Топли на ушите.

Секретарка на средна възраст изнесе дрехите, а Парсън покани Кармайн в малка заседателна зала с шест кресла, наредени около ниска маса за кафе, и шест стола, строени около по-висока маса. На пода имаше паркет, покрит с копринени персийски килими, мебелите бяха от рядък вид клен, на библиотеките имаше вратички от армирано стъкло. Луксозно, но делово, с изключение на картините по стените.

— Част от колекцията на чичо Уилям — каза Спейт и посочи на Кармайн едно кресло да седне. — Рубенс, Веласкес, Пусен, Вермеер, Каналето, Тициан. Ако трябва да сме точни, колекцията принадлежи на университета „Чъб“, но ние имаме право да забавим изпълнението на завещанието и честно казано ни харесва да ги гледаме.

— Не мога да ви виня — отвърна Кармайн и докато полагаше задните си части върху кафявата кожена тапицерия, се чудеше дали някога е била осквернявана с толкова евтина материя като тази на панталоните му.

— Доколкото разбрах — каза Роджър Парсън младши и кръстоса тънките си елегантни крака един върху друг, — „Хъг“ е станал епицентър на расови демонстрации.

— Да, господине, такива има винаги, когато времето е поносимо.

— Защо не направите нещо по въпроса?

— Последния път, когато направих справка с Конституцията, господин Парсън, тя позволяваше демонстрациите, включително и расовите — обясни Кармайн с неутрален тон. — Ако възникнат безредици, можем да се намесим, иначе не. И смятаме, че не е уместно да използваме политиката на твърдата ръка, защото точно тя може да предизвика безредици. Конфузно е за „Хъг“, но служителите му не са тормозени, когато влизат и излизат.

— Трябва да признаете, лейтенант, че през последните два месеца и половина полицията на Холоуман не ни е направила блестящо впечатление — каза Спейт през стиснати устни.

— Убиецът май ви води с няколко обиколки. Може би е време да се обърнете към ФБР.

— Консултираме се с ФБР редовно, господине, уверявам ви, но и на ФБР не им достигат улики като на нас. Помолили сме всички щати за подробности от подобни престъпления, но без резултат. През последните две седмици например проверихме правомощията и работните места на няколкостотин учители по заместване и пак ударихме на камък. Нищо, което може да ни подскаже как да разплетем случая, не е пренебрегнато.

— Не разбирам — заяде се Парсън — защо той е още на свобода! Би трябвало да имате някакви предположения кой е извършителят!

— Полицейската методология зависи от мрежата от връзки обясни Кармайн, който си беше помислил какво ще говори по време на дългото си пътуване. — При нормални обстоятелства има цяла група заподозрени, независимо дали говорим за убийство, за грабеж, или за продажба на наркотици. Всички ние, полицаи и престъпници, се познаваме. Ние, полицаите, водим разследванията си по добре утъпкани пътеки, защото така се получава най-добре. Хората на моето ниво са отдавна в тази професия и са развили доста добри инстинкти кой би могъл да бъде престъпникът. Убийствата стават по определени модели, имат си почерк. Грабежите също имат модели и почерк. Те ни отвеждат при този, който го е извършил.

— Това убийство има и модел, и почерк — каза Спейт.

— За друго ви говоря, господин Спейт. Този убиец е призрак. Отвлича момичета, но не оставя никаква следа. Никой никога не го е виждал. Изглежда, никое от момичетата не го е познавало. Веднага щом разбрахме, че преследва жертви с карибски произход и имахме възможност да предпазим всички момичета от този тип, той се пренасочи към мулатка с баща чернокож от Кънетикът и майка бяла жена от Пенсилвания. Същият физически тип момиче, но с друг етнически произход. Отвлечена е от централна гимназия с хиляда и петстотин ученици. Почеркът му се променя и по други начини, които нямам право да ви кажа. Но мога да ви уведомя, господа, че не сме мръднали оттам, където бяхме преди два месеца и половина. Защото нямаме мрежа от връзки. Той не е професионален убиец, а анонимно нищо. Призрак.

— Дали няма криминално досие с други престъпления? Изнасилване може би?

— И това проверихме, господин Парсън, и то най-внимателно. Според мен е едновременно и убиец, и изнасилвач, може дори изнасилването за него да е по-важно от умъртвяването и да убива само, за да запуши устата на жертвата. Лично аз съм прегледал стотици досиета, за да търся изнасилвач, който може да е вдигнал летвата. Но нито един от обвинените или осъдените за изнасилване не съвпадаше с нашия човек. Тогава проверих случаите, в които момичето или жената са оттеглили жалбите си — това се случва често. Разглеждах снимки на момичета, четох описания на изнасилванията им, но инстинктите ми не проговориха. А ако бях попаднал на него, съм сигурен, че щяха да ми подскажат.

— Тогава може би е млад — каза Спейт.

— И какво ви кара да мислите така, господине?

— Вилнее от две години. Такива шокиращи престъпления сигурно са рожба на маниакални симптоми, които биха се проявили и по-рано, ако е по-възрастен.

— Добър извод, но не мисля, че убиецът е много млад. Не, господине. Той е хладнокръвен, пресметлив, изобретателен, без съвест и сянка от съмнение. Всичко това предполага зрялост, а не младост.

— Възможно ли е да има същия етнически произход като жертвите си?

— Всички ние допускахме тази възможност, господин Парсън, докато той не наруши етническата граница. Един от психиатрите на ФБР предположи, че сигурно изглежда като жертвите си, т.е. че има същия цвят на кожата, но ако такъв човек съществува, ние не сме го забелязали, нямаме и следа по която да тръгнем.

— Значи вие ни казвате, лейтенант, че ако — или пък когато — този убиец бъде заловен, това няма да стане благодарение на вашите традиционни методи.

— Да — потвърди Кармайн, — точно това ви казвам. Както става с много други, той ще се издаде по някаква щастлива случайност или ако направи грешка.

— Това мнение не ми вдъхва много увереност — каза сухо Парсън.

— О, ще го хванем, господине. Ние го принудихме да смени схемите си и ще продължим да го притискаме. Не мисля, че вече е толкова спокоен, като преди.

— Спокоен? — изуми се Спейт. — Със сигурност не е!

— Защо не? — засече го Кармайн. — Той няма чувства, господин Спейт, така както ние с вас го разбираме. Той е психопат, но е вменяем.

— И колко още момичета ще умрат в ужасна агония? — попита хапливо Парсън.

Лицето на Кармайн се смръщи.

— Ако можех да ви отговоря на този въпрос, щях да знам самоличността на убиеца.

Прислужница в униформа вкара в стаята количка за сервиране и започна да подрежда високата маса.

— Надявам се, че ще останете за обяд, лейтенант? — попита Роджър Парсън младши и стана.

— Благодаря ви, господине.

— Моля, седнете.

Кармайн се настани и се загледа в порцелановите чинии „Ленокс“.

— Ние сме патриоти — каза Спейт и седна отдясно на Кармайн, а Парсън зае мястото вляво от него. Беше в капан.

— В какъв смисъл, господин Спейт?

— Американски съдове за маса, американски покривки и салфетки. Всъщност всичко ни е американско. Но чичо Уилям обичаше чуждестранните неща.

„Не бих нарекъл «чуждестранно нещо» килима. Или пък картината на Веласкес“ — помисли си Кармайн.

Прислужницата и още един иконом сервираха. Пушена сьомга от Нова Скотия с тънки филийки черен хляб с масло, печено телешко в собствен сос със сотирани картофи с чесън и спанак на пара, плато сирена и превъзходно кафе. Без алкохол.

— Обяд с мартини е истинско проклятие — каза Ричард Спейт. — Ако разбера, че клиент току-що е обядвал така, не се срещам с него. Бизнесът изисква бистър ум.

— Полицейската работа също — добави Кармайн. — В това отношение комисар Силвестри управлява напълно трезв кораб. Никакъв алкохол по време на работа и никакви пияници в участъка. — Беше с лице към красивата мечтателна картина на Пусен. — Прекрасна е — каза на домакина.

— Да, за тази стая избрахме по-спокойни работи. Военните картини на Гоя са в моя кабинет. Като излизате, обърнете внимание на единственото ни произведение на Ел Греко. То е под бронирано стъкло в дъното на коридора — осведоми го Роджър Парсън младши.

— Някога крали ли са ви произведение на изкуството? — попита полицаят.

— Не, прекалено трудно се влиза тук. Или пък защото има много други лесни мишени. В този град се излагат прекрасни образци на изкуството. Често се забавлявам, като обмислям как да открадна картина на Рембранд от „Метрополитън“ или на Пикасо от един частен колекционер на 53-та улица. Ако сериозно се заема, няма нищо невъзможно.

— Може би и чичо ви Уилям е знаел някои номера.

Ричард Спейт се изкиска.

— Със сигурност! Но по негово време е било много по-лесно, разбира се. В Помпей или Флоренция е било достатъчно да подкупиш някой местен с десет долара. Трябва да видите римската мозайка в зимната градина на старата къща в Личфийлд. Прекрасна е!

Ха-ха, Честита Коледа, помисли си Кармайн, докато се качваше в предварително загрятия форд, готов да го подкара към вкъщи. Не е нито един от двамата, макар че ако изчезне някоя картина на Рембранд от „Метрополитън“ ще подскаже на нюйоркската полиция къде да търсят. М.М. ще е отдавна под земята, когато тази глутница предаде колекцията на чичо Уилям, пък нека е съставена от „чуждестранни неща“.