Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (14)

Глава 14

Събота, 1 януари 1966 г.

Телефонът събуди Кармайн от дълбокия сън малко преди осем сутринта в първия ден на новата година, един от малкото дни през последните три месеца, когато той бе оставил тялото и ума му да си отспят. Не бе празнувал изпращането на старата година, която беше най-мъчителната в живота му, а имаше всички основания да мисли, че новата ще е още по-лоша. Прекара новогодишната вечер сам в апартамента си и гледа по телевизията празнуващата тълпа на Тайм Скуеър. Хрумна му да покани Дездемона, която беше два етажа по-долу, но реши да не го прави, защото си помисли, че компанията му може вече да й става досадна. Винаги я придружаваше, когато вечеряше навън и плащаше сметката, независимо че тя се опъваше. Според него това не беше нищо повече от обикновена любезност. Легна си доста преди полунощ, сънува прекрасен сън и вече беше готов да става, когато телефонът иззвъня.

— Делмонико — отговори.

— Дани е — чу гласа на Марсиано. — Кармайн, ела веднага в Ню Лондон. Има още едно отвличане. „Дъблин Роуд“ на брега на реката, откъм Гротън. Ейб и Кори идват насам, Патрик също. Полицаите от Ню Лондон ще те чакат.

Веднага стана и усети, че по него избива пот, която нагласения на осемнайсет градуса термостат не можеше да предизвика. Обичаше да спи на хладно, така не се отвиваше.

— Не е възможно — каза той, треперещ. — Минали са само трийсет дни от Франсин, до края на месеца не се очаква да направи нов удар.

— Не сме сигурни, че е той. Най-напред отвличането е станало през нощта, а това е новост за полицаите от Ню Лондон. Отивай при тях и им обясни какво е положението.

 

 

Ейб беше на волана и взеха за нула време шейсетте километра до Ню Лондон. Пол и Патрик ги следваха с буса.

— Трийсет дни, минали са само трийсет дни! — простена Ейб, когато магистралата И–95 влезе в Ню Лондон. Дотогава не беше промълвил и дума.

— Завий за Гротън веднага след моста — каза Кори, на чиито колене имаше разперена карта. — Не може да е същият, Кармайн.

— Ще разберем след няколко минути, така че по-спокойно.

Не беше трудно да открият мястото. Сигурно всяка полицейска кола от окръг Ню Лондон беше паркирана на „Дъблин Роуд“ в Гротън — улицата със скромни къщи на терени от един до пет акра.

Къщата, която им посочи един униформен, беше боядисана в сиво, едноетажна, но прекалено малка, за да мине за жилище в стил ранчо. Приличаше на къща на работник, който се гордее с имота си. Един поглед бе достатъчен на Кармайн, за да осъзнае със свито сърце, че хората, които я обитаваха, бяха почтени и уважавани. Идеалното семейство за целите на убиеца.

— Тони Димаджио — представи се мъж в капитанска униформа и протегна ръка към Кармайн. — Шестнайсетгодишно чернокожо момиче на име Маргрета Бюли е било отвлечено тази нощ. Господин Бюли смята, че е станало през прозореца на спалнята, но не съм пуснал никого от моите хора там от страх, че могат да унищожат улики. Ако е Чудовището, случаят не е в тяхната категория. Елате вътре — покани ги и тръгна пред Кармайн. — Майката е съсипана, но бащата се държи.

— Ще дойда веднага, щом заведа доктор О’Донъл от външната страна на прозореца. Благодаря за предварителната работа, Тони.

Семейството беше тъмночерно, до синьо — майката, бащата, тийнейджърка и две момчета, приблизително на нейните години.

— Господин Бюли? Лейтенант Делмонико. Кажете ми какво се случи.

Лицето му беше в онази отсянка на сиво, която при чернокожите показва изключителна мъка, но успяваше да контролира чувствата си. Ако ги пуснеше на свобода, това можеше да коства живота на Маргрета и той добре го знаеше. Жена му, все още по пеньоар и пантофи, седеше като побит камък с изцъклен поглед.

Господин Бюли пое дъх.

— Черпехме се за Нова година, после си легнахме, лейтенант. Всички си легнахме, сред нас няма нощни птици, а и накрая очите ни се затваряха.

— Пихте ли алкохол например шампанско?

— Не, само плодов пунш. В нашата къща не се пие.

По лицето му се изписа объркване. Не успя да разбере какво следва и се обърна към Кармайн умолително, сякаш искаше да извика: „Помогнете ми! Помогнете ми!“

— Къде работите, господин Бюли?

— Правя фини спойки в „Електрик Боут“, след две седмици трябва да ме повишат. Чакахме увеличението на заплатата, да си сменим жилището, да купим нещо по-голямо. — От очите му потекоха сълзи и той млъкна.

— Представете ми децата си, господин Бюли.

Баща им се овладя, убеден, че ще се справи.

— Това е Линда, тя е на четиринайсет. Ханк е на единайсет, а Рей на десет. Имаме и малко момченце, Терънс. Той е на две и спи в нашата спалня. Линда го занесе в съседната къща при госпожа Спиноза. Решихме, че няма нужда… няма нужда… — Разплака се, заровил лице в дланите си, и с мъка се овладя. — Съжалявам, но не мога…

— Успокойте се, господин Бюли, не бързайте.

— Ета — ние така я наричаме — и Линда си делят една стая.

— Делят?

— Точно така, лейтенант. Двете са в една стая. Станахме по-късно, но когато жена ми започна да приготвя закуска, извика и момичетата. Линда каза, че Ета е в тоалетната, но се оказа, че момчетата са там, не Ета. Започнахме да я търсим, но не успяхме да я намерим. Тогава се обадих в полицията. Мислех само за Чудовището. Но не може да е той, нали? Още не му е дошло времето, а и Ета е като всички нас — черна. Искам да кажа, че ние сме много черни. Той не би поискал нашето момиченце, лейтенант.

Какво да му отговори? Кармайн се обърна към сестрата на Ета.

— Линда, това вярно ли е? — попита той и й се усмихна.

— Да, господине — успя да каже тя през сълзи.

— Няма да ти казвам да спреш да плачеш, Линда, но много ще помогнеш на сестра си, ако ми отговаряш, разбра ли?

— Добре. — И си избърса лицето.

— С Ета заедно ли си легнахте?

— Да, господине, половин час след полунощ.

— Татко ти каза, че на всички много ви се е спяло. Така ли беше?

— Умирахме за сън — отговори Линда.

— Значи и двете бързо си легнахте.

— Да, господине, веднага щом си казахме молитвите.

— Ета има ли нещо против да си казва молитвите?

Очите на Линда пресъхнаха. Изглеждаше шокирана.

— Не, господине, не!

— Говорихте ли си, след като се настанихте в леглата?

— Не, господине, поне аз не съм говорила. Заспах веднага, щом легнах.

— Чу ли някакъв шум през нощта? Става ли да ходиш до тоалетната?

— Не, господине, спала съм, докато мама ни повика. И ми се стори странно, че Ета е станала преди мен. Тя обича да си поспива. После реших, че сигурно се е измъкнала тайно, за да ме изпревари в тоалетната, но когато почуках на вратата, ми отговори Ханк.

Детето имаше красиво лице, влажни тъмни очи, перфектна кожа, много плътни устни, които биха накарали и монах фанатик да престъпи клетвата си за безбрачие — бяха отчетливо изрязани и извити по начин, в който Кармайн винаги бе виждал нещо трагично. Устни на чернокожо момиче, с нюанси от кафеникаво до розово там, където се срещаха в сърцевидна гънка. Дали Маргрета имаше същото лице?

— Линда, мислиш ли, че Маргрета може да се е измъкнала от вас?

Големите й очи се разшириха още повече.

— Че защо ще го прави? — попита Линда, сякаш това само по себе си беше отговорът.

Да, защо ще го прави? Тя е сладка, мила и хубава като всички останали. Все още си казва молитвите, преди да си легне.

— Колко е висока Ета?

— Един седемдесет и пет, господине.

— Има ли хубаво тяло?

— Не, слаба е. Това я потиска, защото иска да бъде звезда като Дион Уоруик — отвърна Линда, която даваше всички признаци, че също ще стане висока и слаба. Висока и слаба. При това черна.

— Благодаря ти, Линда. Друг някой да е чул шум снощи?

Никой не беше чул.

Господин Бюли донесе снимка. Пред очите на Кармайн беше момиче, което изглеждаше точно като Линда. И като останалите.

 

 

Патрик дойде сам, носеше чанта.

— Коя е стаята, Линда?

— Втората вдясно по коридора, господине. Моето легло е вдясно.

— Видя ли нещо, което да доказва, че е бил там, Патси?

— Нищо, освен че и вътрешният, и външният прозорец имат стандартни заключалки, които не са били заключени. Почвата отвън е напълно замръзнала. През лятото там има трева, която сега е изсъхнала. Первазът изглежда така, сякаш не е докосван, откакто е поставен външният прозорец през октомври или когато там са махнати мрежите против насекоми. Оставих Пол отвън, за да сме сигурни, че не сме пропуснали нещо, но мисля, че не сме.

Влязоха в стая, която не беше достатъчно голяма, за да приюти две съзряващи млади жени, но бе изключително подредена и добре поддържана. Боядисани в розово стени, вълнен розов килим между двете единични легла, едното вляво, а другото вдясно от прозореца. Всяко момиче си имаше шкаф в долната част на леглото. Над леглото на Маргрета бяха залепени голям плакат на Дион Уоруик и по-малък на Мери Бел, а над това на Линда имаше полица с пет-шест плюшени мечета.

— Спят дълбоко — каза Патрик. — Завивките не са разбъркани повече от обикновено. — Отиде до леглото на Маргрета, наведе се и приближи ноздри на милиметър от възглавницата. — Етер — каза. — Етер, а не хлороформ.

— Сигурен ли си? Изпарява се за секунди.

— Сигурен съм. Обонянието ми е достатъчно добро, да печеля пари в парфюмерийния бизнес. Задържал се е в тази гънка, виждаш ли? Вече го няма. Нашият човек е сложил парче плат, напоено с етер на лицето й, вдигнал я е и я изнесъл през перваза. — Патрик отиде до прозореца и вдигна вътрешната му част с облечена в ръкавица ръка, после направи същото и с външната. — Чуй това — нито звук. Господин Бюли се грижи добре за дома си.

— Освен ако нашият човек не е смазал прозореца.

— Не, залагам на господин Бюли.

— Боже, Патси, бива си го! Момиче с височина един седемдесет и пет, вероятно тежи към 55 килограма, а сестра й спи на няма и три метра. Ако Линда се беше събудила…

— Децата спят много дълбоко, Кармайн. Маргрета вероятно изобщо не се е събудила, ако съдим по завивките — няма следи от борба. Линда също е проспала всичко. Той е приключил най-много за две минути.

— Тогава въпросът е кой е оставил прозорците отключени? Възможно ли е господин Бюли да не ги е проверявал редовно, или пък нашият човек е влязъл преди това и ги е отключил?

— Идвал е преди това. Предполагам, че господин Бюли ги заключва, когато застуди и не ги отваря, докато не се стопли. Къщата има много добро парно отопление и момичетата са щели да настинат, ако отварят прозорците. Тук е с десет градуса по-студено, отколкото в Холоуман.

Влезе Пол, клатейки глава.

— Тогава да проверим всеки сантиметър тук. Да вземем всички завивки на Маргрета, като сме особено внимателни с калъфката, Кармайн — каза Патрик, докато братовчед му излизаше от стаята. — Ако това момиче е високо, слабо и много черно, тогава той е сменил всичките си предпочитания. Може дори да не е същият човек.

— Искаш ли да се обзаложим?

— Трийсет дни, различна техника на отвличане, различен тип момиче и ти искаш да повярвам, че е същият.

— Да, искам. Най-важният фактор не се е променил. Момичето е чисто и невинно като останалите. Независимо от промените не ми казвай, че сме успели много да го уплашим. Той следва някакъв свой голям план и това е част от него. Дванайсет момичета за двайсет и четири месеца. Може би сега се кани да отвлече дванайсет момичета за дванайсет месеца. Днес е първият ден на новата година. Може би височината и цветът на кожата им не са толкова важни за втората му дузина или пък Маргрета е новият му тип.

Патрик шумно пое дъх и го задържа.

— Мислиш ли, че ще промени и начина, по който се държи с тях?

— Да, това ми подсказват инстинктите. Но в едно не се съмнявай, Патси. Това е нашият човек, не е някой друг.

 

 

Кармайн остави Ейб и Кори и се прибра с Патрик. На тях се падна честта да чукат от врата на врата по „Дъблин Роуд“ и да питат съседите дали не са видели нещо необичайно. Шансовете за това бяха малки, едва ли са забелязали нещо между вечерята и питиетата на Нова година.

В десет и половина преди обед фордът зави по алеята, която водеше към къщата на Смит. Тя беше дълга и лъкатушеща и завършваше до много голяма традиционна, облицована с дърво бяла къща, кацнала на малък хълм. На прозорците в стил крал Джордж имаше тъмнозелени капандури. Не беше отпреди Революцията, но не беше и нова. Пет акра земя с естествено залесяване, с изключение на терена, на който беше разположена къщата. Градинарството не беше силната страна на семейство Смит.

Отвори красива жена на около четиридесет години, без съмнение жената на професора. Когато Кармайн се представи, тя отвори широко вратата и го пусна вътре. Интериорът беше толкова традиционен, колкото предполагаше екстериорът: хубави вещи, за които не бяха пестени средства, но нямаше нищо вълнуващо. Очевидно семейство Смит можеха да си позволят да си купят каквото си поискат.

— Боб е някъде тук — каза несигурно Елиза. — Искате ли чаша кафе?

— Да, благодаря. — Кармайн я последва към кухнята, с която си бяха поиграли доста, за да я направят да изглежда поне сто години по-стара, отколкото е — от дупките от дървеници до избелялата боя.

Когато Елиза подаде на госта кафето, влязоха две момчета в тийнейджърска възраст. Но в тях нямаше плам, който е характерен за младежи на техните години. Кармайн беше свикнал с момчета, които го бомбардираха с въпроси, тъй като всички смятаха професията му за геройска, а убийството — за най-интересното нещо по телевизията. Но синовете на Смит, които му се представиха като Боби и Сам, изглеждаха по-скоро уплашени, отколкото любопитни. Излязоха чак когато майка им позволи и им даде нареждане да намерят баща си.

— Боб не е добре — каза Елиза с въздишка.

— Сигурно напрежението му се отразява.

— Не, не е от това. Проблемът му е, че не е свикнал нещата да се объркват, лейтенант. Боб е водил спокоен живот. Добър произход, богато семейство, винаги на първо място в училище, получавал е всичко, което е искал, включително и професурата на Уилям Парсън. Искам да кажа, че е само на четиридесет и пет. А знаете ли, че е нямал трийсет, когато са му присъдили професорско звание? Било е като сбъдната мечта! Такова високо признание.

— До този момент — каза Кармайн и разбърка кафето си, което миришеше прекалено на старо, за да е добро. Отпи и установи, че обонянието не го е излъгало.

— Да, до този момент — съгласи се тя.

— Последния път, когато го видях, ми се стори потиснат.

— Много е потиснат — потвърди Елиза. — Разведрява се само като слезе в мазето. И днес това ще прави. И утре също.

Появи се професор Смит с притеснено изражение.

— Какво неочаквано посещение, лейтенант. Честита нова година!

— Не, господине, няма да е честита. Току-що идвам от Гротън, където е станало още едно отвличане месец по-рано, отколкото очаквахме.

Смит се отпусна в най-близкото кресло и лицето му побеля като тебешир.

— Не и в „Хъг“ — каза. — Не и в „Хъг“.

— В Гротън, професоре. Гротън.

Елиза пъргаво скочи на крака и се усмихна изкуствено.

— Боб, покажи на лейтенанта твоето хоби — предложи тя.

Великолепната сте, г-жо Смит, помисли си Кармайн. Знаете, че не съм дошъл да ви честитя Новата година и точно се канех да попитам дали мога да огледам неофициално наоколо. Но не бихте искали съпругът ви да откаже на любезна молба, затова хванахте бика за рогата и принудихте професора да ми съдейства за нещо, което не му се иска.

— Хобито ми? А, моето хоби! — каза Смит и след това се усмихна. — Разбира се, хобито ми! Бихте ли искали да погледнете, лейтенант?

 

 

На вратата към мазето имаше няколко заключалки, поставени от професионалист. На Боб му отне известно време, докато ги отключи. Дървеното стълбище беше слабо осветено. Като стигнаха долу, професорът натисна някакъв ключ и цялата стая се обля в ярка светлина. Кармайн зяпна, когато видя какво Елиза Смит наричаше негово хоби.

Квадратна маса със страна петнайсет метра изпълваше цялото мазе. Повърхността й беше покрита с реалистичен пейзаж от нагънати хълмове, долини, планинска верига, няколко котловини, гори от съвършени малки дървета. Имаше течаща река и езеро във вулканичен кратер, водопад, спускащ се от скала. Виждаха се и ферми, в равнината имаше град, друг беше заклещен между два хълма. И навсякъде блестяха успоредните сребристи релси на миниатюрна железница. На реките имаше водонапорни кули, достоверни до последното винтче. През езерото се движеше верижен ферибот, а по планинската верига минаваше красиво извит виадукт. В покрайнините на града имаше множество гари.

А какви влакове само! Аеродинамичният „Супер Чийф“ се движеше по бързи релси през дърветата на гора и по окачен мост. Два дизелови локомотива теглеха товарен влак с въглища, имаше композиция от вагони за петрол и химикали и още една с дървени вагони за животни. На една от гарите бе спряло градско влакче.

Кармайн преброи общо единайсет композиции, всички се движеха, с изключение на влакчето на гарата. Скоростта им варираше — от ултрабързия „Супер Чийф“ до влачещата се товарна композиция с толкова много вагони за петрол, че трябваха два локомотива да издърпат огромната й дължина. И всичко това съвсем миниатюрно! За Кармайн беше едно от чудесата на света, играчка за милиони.

— Никога не съм виждал подобно нещо в живота си — каза той дрезгаво. — Нямам думи.

— Строя го, откакто се преместихме тук преди шестнайсет години — обясни професорът, който бързо се разведряваше. — Всички се задвижват с електричество, но по-късно днес ще премина на пара.

— Пара? Искате да кажете, че локомотивите ще се движат с дърва и въглища?

— Всъщност генерирам пара като горя алкохол, но принципът е същият. Доста по-забавно е от задвижването с електричество от контакта.

— Обзалагам се, че с момчетата си прекарвате страхотно тук.

Професорът се стегна и в очите му се появи сянка, от която Кармайн го побиха тръпки. Може да е водил прекрасен живот, но под депресията и радостта от влакчетата се показа някаква студенина.

— Синовете ми не слизат тук, не им е позволено — каза. — Когато бяха по-малки и вратата не се заключваше, бяха разрушили всичко. Пълна разруха! Отне ми четири години да поправя щетите. Сърцето ме болеше.

На върха на езика на Кармайн беше да каже, че сега момчетата са достатъчно големи, за да уважават труда му, но реши да не се меси в семейните отношения на Смит.

— Как стигате до центъра? — попита вместо това и примигна срещу светлината. — Повдигате се с нещо?

— Не, влизам отдолу. Състои се от отделни части, всяка от които е сравнително малка. Платих на хидроинженер да ми инсталира система, с която мога да повдигам всяка част колкото ми е необходимо, както и да ги местя настрани, за да мога да работя прав. Макар че то е по-скоро заради чистенето, отколкото за нещо друго. Ако реша да премина от дизел на пара, просто закарвам влака до ръба, разбирате ли?

„Супер Чийф“ се отклони от маршрута си, премина няколко жп-възела, докато другите влакове бяха спрени или отклонени, и накрая стигна до края на масата. Кармайн почти си го представи как трака и изпуска пара.

— Имате ли нещо против да разгледам хидравличната ви система, професоре?

— Не, нищо против. Ето, ще ви трябва това, отдолу е тъмно. — И му подаде голямо фенерче.

Отдолу имаше много бутала, цилиндри и пръчки, но въпреки че пропълзя навсякъде под масата, Кармайн не успя да открие скрити врати и тайници. Подът беше бетонен и много добре поддържан. Освен това съчетанието между влакчета и млади момичета му изглеждаше нелогично.

Детето в него би било безумно щастливо да прекара остатъка от живота си в игра с влакчетата на професора, но след като се увери, че в мазето на семейство Смит нямаше нищо друго, освен влакчета, влакчета и пак влакчета, Кармайн си тръгна. Елиза го разведе из къщата, когато той попита дали може да я поразгледа. Единственото нещо, което я накара да се смути, беше пръчка със зловещо разръфан край до шкафа в кухнята. Значи професорът биеше момчетата, и то без да се шегува. Е, и моят баща ме биеше, докато не го надминах на височина. Беше малко зло джудже. След него сержантите в американската армия ми се видяха като детски учителки.

 

 

От къщата на Смит отиде у Понсонби, който не живееше далеч, но домът му се намираше на усамотено място. През отворените врати на гаража се виждаше яркочервен мустанг, а не комбито, което Кармайн бе видял паркирано пред „Хъг“. Странно какви хора караха осемцилиндрови коли кабрио. Дездемона, а сега и Чарлз Понсонби. Сигурно днес е излязъл със сестра си в комбито, тя и кучето водач вероятно се нуждаеха от повече място.

Реши да не посещава Полоновски. Вместо това се спря до една телефонна кабина и се обади на Марсиано.

— Дани, прати някой на север да прегледа вилата на Уолтър Полоновски. Ако е там с Мариан, да не го притесняват, но ако е сам или не е там, тогава твоите хора да поразгледат, но да бъдат толкова внимателни, че Полоновски да не си спомни думи като „заповед за обиск“.

— Какво мислиш за отвличането в Гротън, Кармайн?

— О, това е нашият човек, но ни показва твърда ръка. Променил е навиците си, влезе в новата година с нова песен. Говори с Патрик, веднага щом се върне. Аз обикалям с колата домовете на служителите на „Хъг“. Но, не, не се паникьосвай! Само се разхождам. Ако намеря някого в къщи, ще го помоля да ми позволи да огледам някои места като мазета или мансарди. Дани, трябва да видиш какво има в мазето на професора! Просто не е истина!

Докато беше в кабината, се обади и на семейство Финч, но те не вдигнаха. Откри, че семейство Форбс използва гласова поща, може би защото Форбс имаше много пациенти. Приятният глас на оператора съобщи на Кармайн, че доктор Форбс е в Бостън за уикенда и му даде телефонния му номер там. Позвъни и от другата страна чу раздразнения лай на доктор Адисън Форбс.

— Току-що чух, че е отвлечено и друго момиче — каза Форбс, — но не го търсете при мен, лейтенант. С жена ми сме при дъщеря ни Роберта. Приеха я да специализира акушерство и гинекология.

„Започват да ми свършват заподозрените“ — помисли си Кармайн, затвори и се върна във форда.

Докато влизаше по „Сикамор“ в Холоуман, реши да види с какво се занимава Тамара Вилич през почивните дни.

След като провери кой я търси през стъклото на вратата, тя му отвори облечена в много нетипични за „Хъг“ дрехи: свободна роба от тънка червена коприна с цепки от двете страни. Беше много секси, малко неща оставаха на въображението. Помисли си, че е една от тези жени, които никога не носят бельо. Жена ексхибиционист.

— Май имате нужда от едно хубаво кафе. Влизайте — покани го и се усмихна. Яркочервената й дреха придаваше дяволски червеникав оттенък на хамелеонските й очи.

— Хубава къща си имате — каза той, докато се оглеждаше.

— Това е толкова банално, че звучи неискрено — отвърна му.

— Просто се опитвам да водя любезен разговор.

— Тогава си го водете сам със себе си, а аз ще направя кафе.

Изчезна по посока на кухнята и го остави да се наслаждава на воля на интериора. Вкусът й клонеше към ултрамодерното: ярки цветове, хубави кожени тапицерии, хром и стъкло, по-малко дърво. Но той едва забелязваше мебелите, защото вниманието му бе приковано от картините, полазили по беззащитните стени. На най-видно място се намираше един триптих. Лявата му част представляваше гола червена жена с гротескно изкривено лице, коленичила пред фалическа статуетка на Исус Христос. В центъра бе нарисувана същата жена, просната по гръб с широко разтворени крака и със статуетката в ръка. На дясното пано беше пъхнала статуетката във вагината си и лицето й се беше разлетяло на парчета, сякаш беше ударено от куршум с връх от живак.

След като осмисли посланието, Делмонико си избра място откъдето не можеше да вижда отвратителната цапаница.

Другата картина беше по-скоро гневна и сърдита, отколкото неприлична, но той не би окачил нито една от двете на стената си. Леката миризма на маслени бои и терпентин му подсказваха, че може би Тамара сама ги рисува, но какво я бе подтикнало към такива теми? Разлагащ се мъжки труп, увиснал с главата надолу от бесилка, нечовешко лице, което се зъби и лигави, стиснат юмрук с потекла между пръстите кръв. На Чарлз Понсонби може и да му харесат, но окото на Кармайн беше достатъчно набито, за да прецени, че техниката й не беше блестяща. Не, не бяха достатъчно добри, за да заинтригуват познавач като Чък. В тези картини нямаше нищо друго, освен провокация.

„Или е извратена, или е по-цинична, отколкото предполагам“ — помисли си той.

— Харесват ли ви моите картини? — попита Тамара, когато се върна при него.

— Не. Мисля, че са извратени.

Тя отметна назад хубавата си глава и се разсмя от сърце.

— Бъркате мотивите ми, лейтенант. Рисувам неща, които са толкова търсени на един определен пазар, че не мога да насмогна. Проблемът е, че техниката ми не е толкова добра, колкото на майсторите в тази област, така че продавам картините си само заради тематиката им.

— Искате да кажете — за жълти стотинки? Така ли?

— Да. Макар че някой ден може би ще успея да се издържам от това. Истинските пари падат от ограничени тиражи отпечатъци, но аз не съм литограф. Имам нужда от уроци, които не мога да си позволя.

— Все пак успявате да връщате присвоените от „Хъг“ пари?

Тя скочи като пружина от креслото си и се върна в кухнята, без да отговори.

Кафето й беше много добро. Кармайн отпи жадно и си взе от ябълковия щрудел, който тя извади от хладилника.

— Значи къщата е ваша собственост — каза той. Вече се чувстваше по-добре.

— Проверявате хората, а?

— Разбира се, това е част от работата ни.

— А имате наглостта да съдите картините ми. Да — продължи, като поглаждаше шията си с дългата си, красива ръка. — Къщата е моя. Давам под наем втория етаж на едно семейство, специализант по рентгенология и медицинска сестра, а най-горния — на две лесбийки орнитоложки, които работят в биологичния институт „Бърк“. Наемите ми позволиха да си запазя стандарта след… моята малка грешка.

„Точно така, Тамара, безочието ти отива повече от гнева.“

— Професор Смит ми даде да разбера, че тогавашният ви съпруг ви е подвел.

Тя се наведе напред, както бе седнала върху краката си, и вдигна презрително горната си устна.

— Казват, че никой не може да те накара да направиш това, което не искаш. Вие как мислите?

— Че много сте го обичали.

— Колко прозорливо от ваша страна, лейтенант! Сигурно е било така, но беше преди сто години.

— Позволявате ли на квартирантите ви да ползват мазето? — попита той.

Клепачите й се спуснаха, а устните й леко се изкривиха.

— Не, не позволявам. Мазето си е само за мен.

— Нямам заповед, но имате ли нещо против да поогледам?

Зърната й щръкнаха, сякаш изведнъж й стана студено.

— Защо? Какво е станало? — попита рязко.

— Още едно отвличане. Снощи в Гротън.

— И като гледате картините ми, си мислите, че съм психарка, чието мазе е окъпано в кръв? Гледайте, където искате, не ми пука — каза и влезе в една стая, която той по-късно разбра, че е била втора спалня, а сега бе превърната в ателие.

Кармайн се хвана за думите й и слезе в мазето, но най-зловещото нещо, което намери, беше умрял плъх в капан. Ако я харесваше, щеше да го извади оттам вместо нея, но той не я харесваше, затова не го направи.

Спалнята й беше много интересна: черна кожа, черни копринени чаршафи на леглото и табла, достатъчно здрава, да издържи белезници. Кожа от зебра върху черния килим със запазена автентична глава и червени стъклени топчета вместо очи. Обзалагам се, мислеше си той, докато се разхождаше тихо, че не теб пляскат с камшика, скъпа. Ти си доминиращата. Чудя се кого ли пошляпваш?

На нощното шкафче имаше снимка в богато украсена сребърна рамка. Сурова възрастна жена, която приличаше толкова на Тамара, че можеше да й бъде майка. Взе снимката с жест, който тя би определила като ленив, ако беше влязла, после бързо махна задната й част. Бинго! Находка. Зад мама имаше снимка в пълен ръст на Кийт Кинетон. Беше чисто гол, имаше тяло на мистър Вселена и ерекция на петнайсетгодишно момче. След още трийсет секунди мама беше обратно на нощното шкафче. Как може да не се досеща, че криенето на снимка зад друга снимка е най-баналният пример от учебника по разкриване на заблуди? Вече знам всичко за вас, госпожице Тамара Вилич. Другите може да ги водите за носа, но не и него, работата му ще пострада. Играете ли си игрички заедно? Сигурно го обличаш като бебе и го шляпаш по дупето? Или си играеш на медицинска сестра, която му прави клизма? Или на строга учителка, която обича да унижава? Проститутка, която го забърсва в някой бар? Виж ти, виж ти!

 

 

Тъй като нямаше вече къде да ходи, се прибра вкъщи, но слезе на десетия етаж и натисна звънеца на Дездемона. Долетя унил отговор, не че й беше неприятно, просто технологиите изкривяваха гласа.

— Още един удар — влезе смело, като се отърси от снега.

— Не може да бъде, Кармайн! Мина само месец!

Той се огледа и откри работната й кошница и покривката, която довършваше по-бързо, отколкото когато ходеше на походи.

— Защо си толкова стисната, Дездемона? — попита той. Настроението му беше паднало до пълно отчаяние и имаше нужда да си го изкара на някого. — Защо не харчиш пари за себе си? Защо живееш така скромно? Не можеш ли от време на време да си купуваш по някоя хубава рокля?

Тя стоеше напълно неподвижна, кожата около стиснатите й устни беше побеляла. В очите й имаше по-голяма тъга от тази, която видя в тях след смъртта на Чарли.

— Аз съм стара мома, пестя за старини — каза без емоция. — Но има и още нещо. След пет години се връщам у дома, където няма насилие, няма размахващи оръжие полицаи, няма го и Чудовището от Кънетикът. Затова.

— Съжалявам. Нямах право да те питам. Прости ми.

— Не днес, а може би и никога — отвърна тя и отвори вратата. Връхните дрехи последваха притежателя си, захвърлени на купчина на пода. — Сбогом, лейтенант Делмонико!