Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (3)

Глава 3

Петък, 8 октомври 1965 г.

В петък „Холоуман Поуст“ и всички вестници на Кънетикът бяха пълни с информации за убийството на Мерседес Алварес и изчезването на Верина Гаскон, за която също се предполагаше, че е мъртва. Но никой репортер не беше надушил, че става въпрос за сериен убиец и изнасилвач на добре гледани, защитени тийнейджърки, нито че карибският им произход вероятно е от значение.

На бюрото на Кармайн имаше бележка, че Отис Грийн е излязъл от болницата, у дома си е и няма търпение да го види. Друго съобщение го уведомяваше, че и Патрик иска да го види. Ейб беше в Бриджпорт и разпитваше за Рейчъл Симпсън, а Кори получи двойната задача да проучи нещата за Нина Гомес в Хартфорд и Ванеса Оливаро в Ню Бритън. Тъй като и Гватемала имаше бряг на Карибско море, акцентът падаше върху карибския произход.

Патрик се намираше само на едно пътуване с асансьор и Кармайн отиде първо при него. Беше в кабинета си, а бюрото му бе заринато от кафяви хартиени торби.

— Знам, че си виждал много пъти такива торби, но не знаеш за тях толкова, колкото знам аз — каза Патрик и изчака братовчед му да си налее топло кафе от кафеварката.

— Разкажи ми тогава — подкани го Кармайн и седна.

— Както виждаш, те наистина са във всякакви форми и от всякакви размери. — Патрик вдигна една 30 на 15 сантиметра. — В тази се побират шестстотин грама, тази по-голямата събира четири плъха от по двеста и петдесет грама. Учените обаче използват плъхове, които са по-едри, но тъй като растат през целия си живот, могат да стигнат размерите на котка, дори на малък териер. Само че никой в „Хъг“ не използва толкова големи плъхове. — Той вдигна торба с размери 60 на 45 сантиметра. — По причини, които ми убягват, всички котки в „Хъг“ са едри и мъжки, плъховете също са мъжки. И маймуните. Това е торба за котки. Първата ми работа тази сутрин беше да отида в „Хъг“ и успях да си разменя няколко думи с госпожица Дюпре. — Кармайн беше сигурен, че е съвсем точен, като казва, че са си разменили няколко думи. — Тя се занимава с всички покупки и доставки. Торбите са специално направени от фирма в Орегон. Състоят се от два пласта много здрава кафява хартия, разделени от тримилиметров слой от претопена захарна тръстика. Ще видиш, че на външната им страна има два пластмасови диска. Прегъваш два пъти горната част и двата диска застават един до друг. Телта на горния диск се усуква на осморка около долния и торбата вече не може да се отвори. По същия начин, по който се затваря вътрешнофирмената поща, само че при нея вместо тел има връв. Животинският труп може да остане вътре, без да се разтече до седемдесет и два часа, но не ги държат толкова дълго в торбите. Ако някое животно умре през уикенда, намират го най-рано в понеделник, освен ако някой от изследователите не работи и в почивните дни. Тогава би сложил трупа в торба и би я оставил в някой от фризерите на неговия етаж. Асистентът му я занася в понеделник сутринта долу в отделението за животни, което значи, че няма да влезе в инсинератора по-рано от вторник сутринта.

Кармайн вдигна торбата към носа си и започна съсредоточено да я души.

— Забелязвам, че са дезодорирани.

— Правилно, както би казала госпожица Дюпре. Ама че надменна кучка!

 

 

— Това е прекалено! — извика професорът на Кармайн, когато двамата се срещнаха във фоайето на „Хъг“. — Прочетохте ли какво е написал някакъв противник на вивисекцията в „Холоуман Поуст“? Че ние учените медици сме чисти садисти! Вие сте виновен, че са раздухали навсякъде за убийството!

Кармайн обикновено си владееше нервите, но това беше повече, отколкото можеше да понесе.

— Като се има предвид — каза язвително, — че съм в „Хъг“, само защото известен брой невинни млади момичета са страдали така, както нито едно животно никога не е страдало в „Хъг“, ще направите най-добре, ако съсредоточите вниманието си върху изнасилването и убийството, а не върху противниците на вивисекцията, господине! Какви са ви приоритетите, по дяволите?

Смит се олюля.

— Известен брой? Искате да кажете, че е не е само едно?

„Успокой се, Кармайн, не позволявай на този интровертен стерилен красавец да те извади от релси.“

— Да, точно това имам предвид — известен брой! Имам предвид, че са повече от едно момиче, много повече! Но искам вие да имате предвид, професоре, че информацията е строго поверителна. Крайно време е да погледнете на това сериозно, защото вашият изолиран инцидент е всичко друго, но не и изолиран. Чухте ли ме? Много са!

— Сигурно грешите!

— Не, не греша — изръмжа Кармайн. — Осъзнайте се! Противниците на вивисекцията са най-малкият ви проблем, затова престанете да ми хленчите!

 

 

В Холоу имаше трифамилни къщи в много по-окаяно състояние от тази на Отис. Около Петнайсета улица, където живееше Мохамед ел Неср и се помещаваше щабквартирата на неговата Черна бригада, къщите бяха изтърбушени, прозорците им заковани с шперплат, а вътре имаше само матраци. Тук, на Единайсета улица, мизерията се виждаше отдалече, олющени стени, счупени прозорци, все доказателства, че отсъстващите собственици не даваха пукната пара за поддръжката, но когато все още разгневеният Кармайн се качи по стълбите към апартамента на семейство Грийн на втория етаж, намери точно това, което очакваше: чисти стаи, хубави, специално ушити пердета и покривала за мебелите, лъснати подове с килими върху тях.

Отис лежеше на дивана. Беше на около петдесет и пет години, в сравнително добра форма, но с доста отпусната кожа, която показваше, че преди време е тежал поне двайсет килограма повече. Жена му Селест се навърташе непрекъснато наоколо. Беше по-млада от Отис, облечена ярко, но елегантно, и Кармайн си обясни крещящите й дрехи чак когато каза, че е от Луизиана. Френското влияние. Трети човек влезе в стаята и я запълни съвсем. Беше млад и много черен, също толкова маниерен колкото Селест, макар че нито беше толкова красив, нито толкова ярко облечен като нея. Представиха го като Уесли ле Клерк, племенник на Селест, който живеел със семейство Грийн.

Нито съпругата, нито племенникът имаха намерение да излязат, но на Кармайн не му се наложи да се възползва от властта си. Отис употреби своята.

— Излезте и ни оставете насаме — каза той кратко.

И двамата веднага излязоха, като преди това Селест предупреди Кармайн какво може да му се случи, ако разстрои съпруга й.

— Семейство ви е много вярно — каза Кармайн, докато сядаше на голяма табуретка от прозрачна пластмаса с нарисувани червени рози.

— Жена ми е много вярна — каза Отис, след като изсумтя. — Това хлапе е истинска напаст. Иска да стане член на Черната бригада, казва, че открил пророка Мохамед и иска да се казва Али нещо си. Рови се в миналото, сигурно корените му говорят, като при всички потомци на роби, но доколкото знам семейство ле Клерк са от тази част на Африка, където се кланят на Кинг Конг, не на Аллах. Аз съм старомоден човек, лейтенант, не се опитвам да се правя на нещо, което не съм. Ходя в баптистката църква, а Селест — в католическата. Бях чернокож в армията на белите, но ако германците и японците бяха спечелили, щях да съм много по-зле, така виждам аз нещата. Имам малко пари в банката и когато се пенсионирам, ще се върна в Джорджия да си направя ферма. Дотук ми е дошло — и той сложи ръка до гърлото си — от зимите в Кънетикът. Но не затова исках да говоря с вас.

— Защо сте искали да ме видите, господин Грийн?

— Отис. За да си излея душата. Колко души знаят какво съм намерил в хладилника?

— Малко и се опитваме така и да си остане.

— Малко момиче беше, нали?

— Не. Не е дете поне. Знаем, че е от доминиканско семейство и че е на шестнайсет години.

— Значи е черна, не бяла.

— Предпочитам да кажа, че не е нито едното, нито другото, Отис. Има смесена кръв.

— Това е ужасен грях, лейтенант!

— Да, така е.

Кармайн млъкна, докато Отис си мърмореше нещо под носа, остави го да се успокои и постави въпроса за торбите.

— Има ли някакъв ред за използване на различните видове и размери торби, Отис?

— Предполагам, че да — каза Отис след известен размисъл. — Искам да кажа, че знам кога госпожа Либман прави децеребрация, защото тогава има четири до шест котешки торби. Иначе обикновено торбите са за плъхове. Ако умре макак, както си мислехме, че се е случило с Джими, тогава се ползва наистина голям чувал, но аз винаги знам какво има в него, защото тогава Сесил си изплаква очите.

— Значи когато има от четири до шест котешки торби в хладилника, ти разбираш, че госпожа Либман е правила децеребрация.

— Точно така, лейтенант.

— Можеш ли да си спомниш преди да е имало от четири до шест котешки торби, с които госпожа Либман да не е имала нищо общо?

Отис изглеждаше изненадан и се опита да седне на дивана.

— Искате жена ви да влезе в затвора за моето убийство ли, Отис? Лягай веднага долу, човече!

— Преди около шест месеца. Шест котешки торби, когато госпожа Либман беше в отпуск. Помня, че се чудех кой я замества, но тогава ме повикаха, затова само хвърлих торбите в кофата и я закарах към инсинератора.

Кармайн стана.

— Много ми помогна. Благодаря ти, Отис.

Гостът още не бе излязъл през пътната врата, когато Селест и Уесли се върнаха.

— Добре ли си? — попита Селест.

— По-добре, отколкото бях преди той да дойде — беше категоричен Отис.

— От каква раса е трупът? — попита Уесли. — Ченгето каза ли?

— Не е бяла, но не е и черна.

— Мулатка?

— Не каза това. Това е луизианска дума, Уес.

— Мулатите са черни, а не бели — отвърна Уесли доволен.

— Не прави от мухата слон! — извика Отис.

— Трябва да се видя с Мохамед — беше отговорът на Уесли. Закопча ципа на черното си яке от изкуствена кожа с нарисуван на гърба бял юмрук.

— Няма да ходиш при Мохамед, момче, а ще ходиш да работиш! Нямаш право на социални помощи и аз няма повече да те храня! — сопна му се Селест. — Хайде, тръгвай!

С въздишка Уесли свали своя пропуск за главната квартира на Мохамед ел Неср на Петнайсета улица № 18, облече шушляково яке с подплата, качи се в разбитата си кола Де Сото от 1953 и отиде във фирмата за хирургически инструменти „Парсънс“. Където, ако си беше направил труда да попита, а той не го направи, щеше да разбере, че умението му да майстори екартьори можеше да му помогне да излезе от положението си на безработен и да получи постоянна работа.

 

 

Денят за Кармайн беше депресиращ и тежък. Досиетата на изчезнали, отговарящи на описанието на Мерседес, бяха започнали да пристигат на бюрото му. Още шест, ако трябваше да бъде точен. По една на всеки два месеца през цялата 1964 година. Уотърбъри, Холоуман, Мидълтаун, Данбъри, Мериден и Торингтън. Единственото място, където беше повторил за почти две години, беше Норуолк. Всичките момичета бяха на шестнайсет години, със смесена кръв и с карибски произход, но никога от семейство на нови имигранти. Пуерто Рико, Ямайка, Бахамите, Тринидад, Мартиника, Куба. Сто петдесет и пет сантиметра, невероятно красиви, с развити женствени тела, много строго възпитавани. Всички нови попълнения на бюрото му бяха католички, макар че не всички бяха посещавали католически училища. Никоя не бе имала приятел, всичките бяха пълни отличнички и обичани от съучениците си. И което бе по-важно, никоя не бе споделяла с приятел или член на семейството, че има ново гадже или нов познат, или че се е захванала с нова доброволна работа.

В три следобед се качи сам във форда и пое по магистрала И–95 към Норуолк, където лейтенант Джо Браун му бе уредил среща със семейство Алварес. И бързо добави, че няма да може и той да дойде. Кармайн знаеше защо. Джо не можеше да понесе още една среща със семейството на убитото момиче. Къщата беше трифамилна, собственост на Хосе Алварес. Той живееше в апартамента на най-долния етаж с жена си и децата, а другите два етажа даваше под наем. Точно така искаха да живеят всички работещи хора: на практика не плащаха наем, средният апартамент плащаше ипотеката и комуналните разходи, а най-горният добавяше бели пари за ремонти и за черни дни. Тъй като живееха на най-долния етаж, ползваха задния двор, половината от четириместния гараж и мазето. А и когато хазяинът живее в същата сграда до квартирантите, може да ги държи под око.

Като всички съседни къщи и тази беше боядисана в тъмносиво, имаше двойни прозорци, чиито външни крила през лятото се заменяха с мрежи срещу комари, предна веранда, от която се излизаше директно на тротоара, и голям заден двор, заграден с висока телена ограда. Гаражът беше в дъното му в края на алея, която минаваше покрай едната страна на къщата. Когато Кармайн застана на улицата с дъбовете, чу лай на голямо куче. Никой нямаше шанс да проникне през задната веранда, пред която пазеше песът.

Свещеникът отвори пътната врата, зад която имаше отделен вход към двата апартамента горе. Кармайн се усмихна на отчето и сви рамене в палтото си.

— Съжалявам, че се налага, отче — каза. — Казвам се Кармайн Делмонико. Дали да се представя като лейтенант, или просто като Кармайн?

Свещеникът отговори след известен размисъл:

— По-добре като лейтенант според мен. Аз съм Барт Тезориеро.

— Налага ли се да говорите испански в енорията си?

Отец Тезориеро отвори вътрешната врата.

— Не, макар че имам доста испаноговорещи енориаши. Това е стар квартал, всички са тук отдавна. В никакъв случай не е гето.

Всекидневната на първия етаж беше доста просторна и пълна с хора, потънали в мълчание. Тъй като бе от латински произход, Кармайн знаеше, че отвсякъде са заприиждали роднини, за да бъдат със семейство Алварес в този тежък момент. Знаеше как да подходи към големия род, но не се наложи. Свещеникът заведе всички, освен потърпевшото семейство в кухнята, помагаше му възрастна жена с невръстно дете на ръце, вероятно бабата.

Така в стаята останаха Хосе Алварес, жена му Кончита, най-големият им син Луис и трите дъщери Мария, Долорес и Тереза. Отец Тезориеро настани Кармайн в най-хубавото кресло и седна между съпруга и съпругата.

Къщата беше пълна с дантелени покривчици, под завесите от изкуствен плюш имаше дантелени перденца, мебелите бяха доста вехти, а подовете покрити с теракота и дебели вълнени килими. По стените висяха репродукции на „Тайната вечеря“, „Свещеното сърце на Исус“, „Дева Мария с младенеца“ и много снимки на семейството в рамки. Навсякъде имаше вази с цветя, а на всеки букет — картичка. Ароматът на фрезиите и нарцисите беше толкова тежък, че на Кармайн му се стори, че се задушава. Откъде ги намираха продавачите на цветя по това време на годината? В средата на полицата над камината бе поставена снимка на Мерседес в сребърна рамка, а пред нея гореше свещ в червен стъклен свещник.

Първото нещо, което Кармайн направи, когато влезе в опечалената къща, беше да си представи как е изглеждало тъжното семейство преди трагедията. Почти невъзможна задача. Но сигурно костната им структура си е била същата. Всичките бяха поразително красиви с онзи прекрасен цвят на кожата „мляко с кафе“. Малко негърска кръв, малко от карибските индианци, много испанска. Родителите бяха към четиридесетте, но изглеждаха десет години по-възрастни, седнали като платнени чучела в зловещия си малък свят. Никой от двамата не го забелязваше.

— Луис, нали? — попита той момчето с подути и зачервени от сълзи очи.

— Да.

— На колко си години?

— Четиринайсет.

— А сестрите ти? Те на колко години са?

— Мария е на дванайсет, Долорес на десет, а Тереза на осем.

— А малкото ти братче?

— Франсиско е на три.

Момчето пак се разплака, ронеше онези печални и безнадеждни сълзи, които потичат чак когато вече си си изплакал очите. Сестрите му вдигнаха за миг лица от подгизналите си носни кърпички, малките им кокалести коленца бяха стиснати едно в друго под подгъвите на карираните плисирани поли като две черепчета от слонова кост. Хълцаха непрекъснато и се тресяха от мъка, ужасният шок се превръщаше в изтощение след дългите дни на тревоги и след новината, че Мерседес е мъртва и нарязана на парчета. Никой, разбира се, не искаше те да научат, но някак си го бяха разбрали.

— Луис, би ли отвел сестрите си в кухнята и би ли се върнал после за минутка?

Видя, че бащата най-накрая фокусира лицето му и го погледна с объркване и почуда.

— Господин Алварес, дали да не го отложим за след няколко дни? — попита внимателно Кармайн.

— Не — прошепна бащата със сухи очи. — Ще се справим.

— Вие да, но аз дали ще мога?

Луис се върна. И неговите очи вече бяха сухи.

— Ще ти задам пак същите въпроси, които знам, че вече са ти задавали милион пъти, Луис. Но понякога спомените имат способността да се погребват надълбоко и да изскачат без причина, затова ще те питам пак същото. Разбрах, че с Мерседес сте ходили в различни училища, но ми казаха, че сте били много близки. Красиви момичета като Мерседес бързо се забелязват, това е нормално. Дали някога се е оплаквала от прекалено внимание? Че някой я следи? Че някой я следва с кола или я дебне от отсрещния тротоар?

— Не, лейтенант, честно. Момчетата й подсвиркваха, но тя не им обръщаше внимание.

— Ами когато работеше както доброволка в болницата миналото лято?

— Само за пациентите ми разказваше и колко били добри сестрите към нея. Пускаха я в родилното. На нея много й харесваше там.

Всеки миг щеше пак да се разплаче. Време беше да спре. Кармайн се усмихна и кимна към кухнята.

— Извинявам се — каза на господин Алварес, когато момчето излезе.

— Напълно сме наясно, че работата ви е да питате, лейтенант.

— Мерседес споделяше ли? Обсъждаше ли живота си с майка си, или с вас?

— Непрекъснато споделяше и с двама ни. Харесваше живота си, обичаше да говори за него. — Силен спазъм стегна гърлото му и се наложи да стисне дръжката на креслото, за да го потисне. Очите му, взрени в Кармайн, бяха като хипнотизирани от болката, а майката сякаш надничаше в дълбините на ада. — Казаха ни какво й е било причинено, лейтенант, но това направо не е за вярване. Казаха ни и че вие водите разследването за Мерседес и знаете повече от полицаите в Норуолк. — Гласът му затрепери от вълнение. — Моля ви, умолявам ви, кажете ми! Тя… моето момиченце страдало ли е?

Кармайн преглътна, погледът на тези очи го пробождаше като шиш.

— Само Бог знае отговора, но аз мисля, че Бог не би могъл да бъде толкова жесток. Такова убийство не се извършва задължително, за да се гледа как жертвата страда. Мъжът може да е упоил Мерседес и тя да не е усетила нищо. Но в едно можете да сте сигурен: Бог не е искал тя да страда. Щом вярвате в Бог, тогава трябва да повярвате, че не е страдала.

Бог да ми прости лъжата, но как бих могъл да кажа на този съсипан баща истината? Умът му е помътен, духът му е мъртъв, шестнайсет години любов, грижи, радости и малки огорчения бяха се изпарили през комина на инсинератора. Защо да му казвам истинското си мнение за Бог и да направя загубата му още по-тежка? Той трябваше да събере парчетата и да продължи напред. Имаше още пет деца, които се нуждаеха от него, и жена, чието сърце не беше просто разбито, а смазано.

— Благодаря ви — промълви внезапно госпожа Алварес.

— Благодаря ви, че ме приехте — отвърна Кармайн.

— Вие много ги утешихте — каза отец Тезориеро, докато вървяха към пътната врата. — Но Мерседес е страдала, нали?

— Според мен повече, отколкото можем да си представим. Трудно е с моята професия да се вярва в Бог, отче.

На улицата се бяха появили двама журналисти, единият с микрофон, другият с бележник. Когато Кармайн излезе, те се затичаха след него, но бяха грубо отблъснати.

— Вървете на майната си, лешояди! — изръмжа той, качи се във форда и бързо изчезна.

След няколко пресечки, когато вече нямаше никакви репортери по петите му, той спря до тротоара и се остави на чувствата да го завладеят. Дали е страдала? Да, да, да, страдала е! Страдала е ужасно и той се е погрижил през цялото време да е в съзнание. Сигурно последното нещо, което е видяла, е било как собствената й кръв изтича в канализацията, но семейството й никога не трябва да научава това. Аз не само не вярвам в Бога. Аз вярвам, че светът се управлява от Дявола. Вярвам, че Дяволът е безкрайно по-силен от Бог. И че воините на доброто, ако не и Бог, губят войната.