Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (17)

Глава 17

Сряда, 19 януари 1966

— Излизам на разходка, скъпа — каза Морис Финч на Катрин, когато стана от масата след закуска. — Днес не се чувствам добре да ходя на работа, но ще си помисля за това, докато се разхождам.

— Разбира се, разходи се — отвърна жена му и хвърли поглед пред прозореца към външния термометър. — Петнайсет градуса под нулата е, така че се облечи добре. И ако решиш да ходиш на работа, запали колата, като се връщаш. — Струваше й се, че напоследък е доста по-ведър и тя знаеше защо. Кърт Шилер се беше върнал в „Хъг“ и бе отишъл при Мори, за да го увери, че конфликтът им не е причина за опита му за самоубийство. Очевидно любовта на живота му го беше изоставила заради друг. Нацисткият идиот (мнението на Катрин за него не се беше променило) не навлязъл в подробности, но предполагаше, че мъжете, които харесват мъже, са също толкова уязвими, колкото мъжете, които харесват жени. Някое жиголо се е уморило да го обожават, решил е, че му трябва някой с различно отношение и по-голяма банкова сметка. Но какво значение имаше сексът с жиголо?

Гледаше от прозореца как Мори крачи по замръзналата пътека, която водеше към ябълковата му градина, любимото му място. Бяха стари дървета, никога не бяха подрязвани, за да растат плодовете само ниско, на удобно за бране разстояние. През пролетта се превръщаха в пухкави къдели от бели цветове, от които им спираше дъхът, а през есента се отрупваха с лъскави червени ябълки, приличащи на украса за новогодишна елха. Преди няколко години Мори се бе опитал да промени растежа на някои клони и да ги извие като арки и старите дървета бяха проскърцали неодобрително. Но Мори го направи много внимателно и бавно и сега пространствата между тях приличаха на пътеки в катедрала.

Изчезна от погледа й и тя отиде да измие чиниите.

Тогава чу пронизителен ужасен писък. Една чиния се разби на пода, когато Катрин грабна палтото си и се затича, сякаш животът й зависеше от това. Чехлите й се пързаляха по леда, но някак си успя да запази равновесие. Още един писък! Дори не усещаше минусовата температура, тичаше с всички сили.

Мори стоеше до прекрасната каменна ограда, обграждаща градината му, и гледаше през нея към нещо, което проблясваше изпод твърдата като желязо преспа, която бурята беше навяла на отсрещната страна.

Хвърли един поглед и го отведе обратно в топлата кухня и здравия разум. И откъдето можеше да се обади на полицията.

 

 

Кармайн и Патрик стояха на мястото, на което бе стоял Морис Финч, без притеснение, защото неговите стъпки бяха заличили другите отпечатъци, ако е имало такива, но и двамата чувстваха, че това е малко вероятно.

Маргрета Бюли беше цяла, липсваше само главата й, която не се виждаше никъде наоколо. На фона на искрящата белота тъмната й шоколадова кожа изглеждаше още по-тъмна, а розовите й длани и стъпала бяха в тон с розовата й, обшита с кристали, дантелена дреха. Беше вдигната и под нея се виждаха зловещо изцапани розови пликчета.

— Господи, този път всичко е различно! — отбеляза Патрик.

— Ще се видим в моргата — каза Кармайн и се обърна. — Ако остана, ще забавя работата ти.

Влезе вътре, където двамата Финч се бяха сгушили един в друг до кухненската маса. Пред тях имаше бутилка кашерно вино.

— Защо на мен? — попита Финч с пребледняло лице.

— Пийнете още малко вино, доктор Финч. Ако знаехме защо е избрал вас, щяхме да имаме шанс да го заловим. Може ли да седна?

— Седнете, седнете! — изхлипа Катрин и посочи чиста чаша. — Пийнете малко, и вие имате нужда.

Въпреки че не обичаше сладко вино, тази кашер напитка помогна. Кармайн остави чашата си и погледна към Катрин.

— Чухте ли нещо през нощта, госпожо Финч? Всичко е замръзнало и шумовете са силни.

— Нищо, лейтенант. Мори сложи торф и слама на гъбите си, след като се прибра вчера, но в десет си бяхме легнали и спахме до шест сутринта.

— Гъби ли? — попита Кармайн.

— Опитвам се да отглеждам редки видове за познавачи — каза Финч, който вече изглеждаше малко по-добре. — Гъбите са капризни, но като ги гледам как растат по поляните, не мога да разбера защо.

— Имате ли нещо против да претърсим имота ви, докторе? Боя се, че се налага, след като намерихме Маргрета на него.

— Правете каквото искате и каквото е необходимо, само намерете това Чудовище! — Финч се изправи трудно като старец. — Обаче си мисля, че знам защо не сме чули нищо, лейтенант. Искате ли да видите?

— Разбира се.

Предупредиха Морис Финч да не стъпва никъде, където може да са оставени следи и той поведе Кармайн покрай парника си, после между големите отоплени курници, където живееха пилетата на Катрин. На около половин километър от къщата той спря.

— Виждате ли този тесен път? Започва от шосе 133 и свършва до овощната градина. Разчистваме го с гребло, прикачено на пикапа ни заради потока. Когато той прелее, ни отрязва достъпа до шосе 133. Ако Чудовището е знаело за него, може да е минал оттам и ние изобщо да не сме го чули.

— Благодаря ви за информацията, доктор Финч. Върнете се при съпругата си.

Финч направи каквото му казаха, без да възразява, а Кармайн отиде да намери Ейб и Кори и да им обясни къде да търсят следи от Призрака. Появяваше се и изчезваше като привидение, и то много осведомено привидение. Морис Финч бе направил сам мрежа от пътеки из имота си, а Призрака познаваше всяка една от тях. Добър въпрос зададохте, доктор Финч: „Защо на мен?“ Защо, наистина?

 

 

Кармайн направи всичко възможно да пристигне в областната административна сграда преди Кармайн да докара трупа на Маргрета. Искаше да присъства на тази аутопсия от началото до края.

— Оставена е на замръзнала пряспа, но подозирам, че тя е била замразена, когато я е изхвърлил там — каза Патрик, докато с Пол внимателно вадеха дългото тяло на момичето от чувала. — Земята навсякъде е заледена, само с булдозер може да изкопае дупка, в която да я погребе. Но този път не си е направил труда да я скрие, дори за кратко. Хвърлил я е на открито в ярка рокля.

Тримата стояха и гледаха Маргрета в тази странна рокля.

— Не виждам често София с празнични рокли — каза Кармайн, — но с всичките ти момичета, Патси, сигурно вече си видял достатъчно такива рокли. Това не е женска рокля, нали? Облякъл я е в детска рокля.

— Да. Когато я вдигнахме, установихме, че копчетата на гърба не са закопчани. Маргрета има широки рамене, но ръцете й са слаби, така че я нагласил да изглежда добре отпред.

Роклята имаше къси, бухнали ръкави с тесни маншети и талия като на детска дреха — широка и малко повдигната. На десетгодишно дете сигурно щеше да стига до коленете, но на тази девойка едва покриваше бедрата. Яркорозовата дантела е френска, предположи Кармайн, скъпа дантела, направена върху фина, но здрава основа. Върху нея някой беше зашил най-малко няколкостотин кристала в мотив, който уподобяваше шарката на дантелата. Всяко кристалче имаше дупчица в основата си, през която можеше да минат само много тънки игла и конец. Пипкава ръчна работа, която е прибавила доста цифри на етикета с цената. Трябва да я покаже на Дездемона за експертно мнение за качеството и цената.

Видя как Патрик и Пол свалиха от Маргрета странната дреха, като се стремяха да я запазят непокътната. Една от причините, поради която обичаше толкова много братовчед си, беше уважението на Патрик към мъртвите. Без значение колко са отвратителни труповете, с които се сблъскваше, дали имаха фекалии, повръщано или някакви други секрети, Патрик се отнасяше към тях като с божии творения и ги изследваше с любов.

След като й свалиха роклята, Маргрета остана по розови пликчета, които стигаха до кръста й и не бяха много изрязани — бельо на скромно момиче. Чаталът й беше изцапан с кръв, но не много. Когато свалиха и гащичките й, видяха епилирания пубис.

— Това е нашият човек със сигурност — каза Кармайн. — Преди да започнеш само ми кажи — имаш ли някаква идея как е умряла?

— Категорично не от кръвозагуба. Кожата й е с почти нормален цвят и има само един срез на врата, този с който е обезглавена. Няма следи от турникети по глезените, макар че си мисля, че и тя е била вързана с брезент през гърдите. Може да я е вързал с друг брезент около прасците между изнасилванията, но трябва да проверя по-обстойно, за да го потвърдя. — Устните му се свиха. — Мисля, че този път я е уморил с изнасилвания. Отвън няма много наранявания, но за още незапочнал да се разлага труп е доста подута в областта на корема. След като я е убил, я е сложил във фризер, докато е бил готов да я изхвърли.

— Тогава — прекъсна го Кармайн и се отдалечи от масата — ще те чакам в твоя кабинет, Патси. Исках да присъствам през цялото време, но не мисля, че ще мога.

Отвън го чакаше Марсиано.

— Изглеждаш малко пребледнял, Кармайн. Закуси ли?

— Не, и не искам.

— Разбира се, че искаш. — Подуши дъха на Кармайн. — Проблемът ти е, че си пил.

— И ти наричаш кашерното вино пиене?

— Не. Дори Силвестри го определя като гроздов сок. Хайде, приятелю, ще ми кажеш новините в „Малволио“.

 

 

Не изяде много от пържената филийка с кленов сироп, но като се върна в кабинета си, се чувстваше по-добре, след опита да похапне. Но денят щеше да му донесе още по-големи емоционални изпитания от досегашните. Имаше предчувствие, че господин Бюли ще настоява да види трупа на дъщеря си, без значение какво го съветва свещеникът му и той ще се реши да се заеме с ужасната задача по разпознаването. Някои части от нея просто не могат да му бъдат показани, но той сигурно познава всяка резка по дланта й или знае за някой таен белег, останал след като е извадил тресчица от стъпалото й, познава формата на ноктите й… Прекрасните и мили мигове на бащинството, които Кармайн никога не бе преживял. Колко странно е да създадеш дете, което почти не познаваш, което живее далеч от теб и в чиято компания се чувстваш като чужд.

След като вече бе започнал да нарича убиеца призрак, някои тъмни ъгълчета и гънки на мозъка му се бяха поразмърдали и пропуснали слаба светлина. След онази нощ, в която съзерцава снежното пристанище на Холоуман, Кармайн започна да разсъждава по нови схеми и гледката на Маргрета Бюли в празнична рокля върху заледената преспа отключи нов канал в мозъка му, през който го мамеше, но все още му се изплъзваше, някаква призрачна идея. Призрак…

Тогава се сети. Не призрак, а два призрака.

Колко по-лесно ще е за двама души! Скоростта, тишината, незабележимостта. Единият хвърля стръвта, другият я сграбчва. Трябва да има стръв, нещо на което чисто като сняг шестнайсетгодишно момиче ще се хване като риба на подходяща муха. Бездомно котенце, мръсно и измъчвано кученце?

Етер… Етер! Единият поставя стръвта, а другият изскача отзад като светкавица и прилепва напоен с етер плат върху лицето на момичето. Няма как да извика, нито съществува риск от ухапване, ръката му не може да се изплъзне и да й позволи да извика. Момичето изпада в несвяст за секунди, защото докато се бори, етерът отива в дробовете й. След това двамата я изнасят, бият й инжекция, качват я в кола или я прибират във временно скривалище. Етер… „Хъг“.

 

 

Соня Либман беше в операционната на „Хъг“ и почистваше след приготвянето на мозъчна супа от плъхове. Когато видя Кармайн, лицето й се помрачи, но не заради него.

— О, лейтенант, чух вече! Бедният Мори добре ли е?

— Добре е. И как да не е с такава съпруга.

— И „Хъг“ остава под подозрение, нали?

— Или пък някой иска да изглежда така, госпожо Либман. — Той млъкна, не виждаше смисъл да увърта. — Имате ли етер в операционната, госпожо Либман? — попита.

— Разбира се, но не анестезиологичен етер, а обикновен анхидриден етер. Ето — и го поведе към преддверието, където посочи редица метални кутии на висока полица.

— Може ли да действа като анестезия? — попита я той и взе една кутия от полицата, за да я разгледа. Беше с размерите на голяма плодова консерва, но с късо, тясно гърло с метална капачка. Не се завинтваше, а беше запечатана. „Това вещество е толкова летливо, помисли си той, че и най-здравата капачка не може да спре изпаряването му.“

— Използвам го като анестезия, когато правя децеребрация на котки.

— Искате да кажете, когато им изваждате мозъците?

— Научили сте си урока. Да, лейтенант.

— Как ги упоявате, госпожо?

За да отговори, взе от ъгъла съд от прозрачен плексиглас. Дъното му беше квадрат със страна трийсет сантиметра и беше висок около седемдесет и пет сантиметра. Имаше здраво закрепена капачка, подсигурена със скоби.

— Това е стара хроматографска камера — започна да обяснява. — Поставям на дъното дебела хавлиена кърпа, изпразвам цяла кутия етер върху нея, пускам котката вътре и затварям капака. Всъщност го правя вън на евакуационното стълбище, има по-добра вентилация. Животното изпада много бързо в безсъзнание, но преди това да стане не може да се нарани, защото повърхностите не са ръбести.

— И какво значение има, че ще се нарани, когато всеки миг ще изгуби мозъка си и никога повече няма да се събуди? — попита Кармайн.

Тя се дръпна като кобра, готова за нападение.

— Ама че сте глупак, разбира се, че има значение! — изсъска. — В моята операционна никое животно никога не е подлагано на мъчение или болка! Вие какво си мислите, че сме — козметична индустрия? Познавам някои ветеринари, които не третират животните като нас!

— Извинявайте, госпожо Либман, не исках да ви обидя. Отдайте го на невежеството ми — каза Кармайн като жалък подмазвач. — Как отваряте кутията? — опита се да смени темата.

— Сигурно има някакъв инструмент — каза тя поуспокоена, — но аз нямам такъв, затова използвам клещи.

Бяха големи клещи, върховете им бяха завити и се срещаха в острата си част, захапваха здраво всичко, което попаднеше между тях. Като например меката метална капачка на кутия етер, както Соня Либман след малко демонстрира. Кармайн се отдръпна от миризмата, която излизаше по-бързо от дух в бутилка.

— Не ви ли харесва? — попита тя изненадана. — Аз го обожавам.

— Знаете ли какви запаси от етер имате?

— Не с пълна точност, защото нито е скъп, нито е много важен за работата. Когато забележа, че кутиите на полицата намаляват, поръчвам нови. Използвам го за децеребрация, но също така става и за почистване на стъкленици, когато някой учен ще прави опит в идеално чиста среда.

— Защо с етер?

— Защото имаме много, но някои изследователи предпочитат хлороформ. — Тя се намръщи, сякаш изведнъж нещо я осени. — О, разбирам накъде биете! Етерът се разпада в тялото, лейтенант, също така не остава и по стъклото. Няколко вдишвания и издишвания и е излязъл от дробовете и кръвообръщението. Не мога да използвам пентотал или нембутал за животни, на които им предстои децеребрация, защото те остават с часове в мозъка. Етерът изчезва за секунди.

— Не можете ли да използвате упойващ газ?

Соня Либман премигна, изглеждаше втрещена от тъпотата му.

— Разбира се, че мога, но защо? Хората са съгласни и нямат зъби и нокти. При животните се прави или с нембутал, или влизат в камерата с етер.

— Използва ли се много етер в изследователските лаборатории?

Тук уцели десетката! Тя се извърна и започна да подрежда набор хирургически инструменти.

— Няма как да знам. — Гласът й беше студен като времето навън. — Сама съм измислила тази техника и за мен само това е важно.

Кармайн усети, че трябва да се спаси от компанията й, затова се поклони дълбоко и остави госпожа Либман да се възмущава колко глупави са ченгетата.

 

 

— Мерседес и Франсин са били брутално изнасилвани с множество предмети, мога само да предполагам, че в началото е направил същото и с Маргрета — каза Патрик на Кармайн, Силвестри, Марсиано, Кори и Ейб. — След това е преминал към ново устройство, на което вероятно е имало бодли и е завършвало може би с острие. То е разкъсало вътрешностите й на парчета — черва, пикочен мехур, бъбреци, дори е стигнало до черния дроб. Масивни множествени разкъсвания. Умряла е от шока преди смъртоносния вътрешен кръвоизлив. В кръвообращението й имаше малко количество демерол. Затова предполагам, че й го е дал, след като я отвлякъл и я завел далеч от Гротън. А на етера е можел да разчита само в първите няколко минути. Между другото, не намерих следи от етер по възглавницата.

— А очакваше ли да намериш? — попита Марсиано.

— Не, но го помирисах в една от гънките на калъфката, когато отидохме за първи път в къщата семейство Бюли.

— Загубила ли е кръв, когато й е отрязал главата? — попита Ейб.

— Съвсем малко. Била е мъртва от няколко часа, когато го е направил. Заради височината й изглежда е използвал по една лента на двата й крака и през гърдите, за да я държи неподвижна.

— Ако е умряла преди това, защо е чакал тринайсет дни, за да я изхвърли? Какво е правил през това време с нея?

— Сложил я е в достатъчно голям фризер, в който е можела да лежи изправена.

— Идентифицирана ли е? — попита Кармайн.

Лицето на Патрик се изкриви.

— Да, от баща й. Беше толкова овладян! Има малък белег на лявата ръка от ухапване от куче. Когато го намери, каза, че това е дъщеря му, благодари и излезе.

Стаята притихна. Как ли щях да се справя с това, ако София беше на нейно място, зачуди се Кармайн. Без съмнение за останалите е много по-тежко. Те всички имат дъщери, които не са заминали за Калифорния, преди да успеят да си изградят нормални връзки с тях. Адът е прекалено хубаво място за този звяр.

— Патси — наруши тишината Кармайн, — възможно ли е да са били двама?

— Двама? — попита невярващ Патрик. — Имаш предвид двама убийци?

— Да.

Силвестри задъвка пурата си, направи гримаса и я хвърли в кошчето.

— Двама като този? Ти се шегуваш!

— Не, Джон, не се шегувам. Колкото повече си мисля за тази серия от отвличания, толкова повече се убеждавам, че за да ги извършат са необходими двама души. Оттук до двамата убийци е една стъпка.

— Стъпка, дълга цял километър, Кармайн — каза Силвестри. — Две чудовища? И как са се намерили?

— Не знам, но може да е било просто например обява в секцията за запознанства на „Нешънъл Инкуайърър“. Била е завоалирана, но за човек от същата порода, смисълът е бил ясен като бял ден. Или пък се познават от години, може да са израснали заедно. Или пък са се срещнали случайно на коктейл.

Ейб погледна към Кори и завъртя страдалчески очи. Вече си представяше как дни наред четат архива на „Нешънъл Инкуайърър“ и търсят обяви от последните две години.

— Пикаеш срещу вятъра, Кармайн — каза Марсиано.

— Знам, знам! Но спрете за миг да мислите как са се запознали и се съсредоточете върху това, което се случва с жертвите. Според мен трябва да е имало примамка. Това не са девойки, които могат да бъдат съблазнени с покана от мъж или да се прехласнат по някое обещание за проби в киното и всичките тези лъжи, които работят при не толкова добре възпитани момичета. Но си представете колко трудно би било за сам човек да извърши отвличането без примамка!

Кармайн се наведе напред, набираше скорост.

— Представете си Мерседес, която затваря капака на пианото, казва довиждане на сестра Тереза и излиза от кабинета по музика. И на някое тихо място, където няма никого, вижда нещо толкова неустоимо, че се приближава. Нещо, от което й трепва сърцето например изгладняло коте или кученце. Но тъй като трябва да застане на точно определено място, наоколо има още някой, който се умилява от животинчето. Докато Мерседес е заета с него, другият я сграбчва. Единият пуска примамката, другият — я спипва. Или пък Франсин, представете си я някъде близо до тоалетните или пък вътре в тях. Вижда примамката, сърцето й трепва и е сграбчена. В „Травис“ все още има прекалено много хора, затова не рискува да я изведе, а я затваря в сандък във физкултурния салон. Колко по-бързо ще се справят, ако са двама! Сряда е, салонът е празен, кабинетът по химия е точно до тоалетните. При Маргрета имаме сестра, която спи на по-малко от три метра от нея. Няма примамка, но дали убиецът ще рискува Линда да се събуди, когато планира всичко толкова педантично? Човекът с примамката влиза в нова роля, наблюдава Линда и е готов да действа, ако се размърда. И понеже тя не го прави, за двама мъже е фасулска работа да изнесат едно високо момиче през прозореца. Единият е отвътре, а другият — отвън.

— Защо си усложняваш така живота? — попита Патрик.

— Сложно е, колкото трябва, Патси. Щом един убиец не е достатъчен, тогава трябва да помислим за двама.

— Съгласен съм — изведнъж се намеси Силвестри. — Но да не сте промълвили и дума за хипотезата на Кармайн извън тази стая.

— Още нещо, Джон. Официалната рокля. Искам да я покажа на Дездемона Дюпре.

— Защо?

— Защото изработва бродерии. На роклята няма етикет, никой не е виждал подобно нещо, а искам да знам откъде да започна да търся човека, който я е изработил. Това означава, че трябва да знам колко струва, ако се купи в магазин, и колко ще иска някой като Дездемона, за да я направи. Тя приема такива поръчки и трябва да знае.

— Разбира се, веднага след като мине през Пол и щом й имаш достатъчно доверие, че няма да се разприказва.

— Имам й доверие.