Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (7)

Глава 7

Сряда, 1 декември 1965 г.

Стотици ученици се втурнаха навън от гимназия „Травис“, някои поеха пеша по краткия път към домовете си в Холоу, други се натовариха на десетките училищни автобуси, паркирани по Двайсета улица и зад ъгъла по „Пейн“. Преди се прибираха с градските автобуси, които минаваха наблизо, но след като се заговори за Чудовището от Кънетикът, осигуриха специален превоз за всеки ученик и автобусите си имаха номера. На всеки шофьор бе раздаден списък с имена и му бе наредено да не тръгва, преди да се качат всички. Ръководството на „Травис“ стана толкова предпазливо, че имената на отсъстващите ученици се заличаваха от дневните списъци, преди да се дадат на шофьорите. Отиването до училище не беше такъв проблем. Но прибирането вкъщи беше това, от което всички се страхуваха.

„Травис“ беше най-голямото общинско училище в Холоуман, в него учеха деца от Холоу до северните покрайнини на западната част на града. Повечето ученици бяха чернокожи, но не надвишаваха много белите. От време на време възникваха расови проблеми, но повечето гимназисти се адаптираха добре и се сприятеляваха според личните си предпочитания, а не според цвета на кожата. „Черната бригада“ имаше поддръжници в „Травис“, но същото се отнасяше и за няколко други общества и църкви. Най-популярни бяха тези младежи, които разумно балансираха между добрите оценки и примерното поведение. Всеки учител от гимназията би се подписал, че хормоните им създаваха повече главоболия от расизма.

Въпреки че полицаите се наблюдаваха най-строго католическите гимназии, и „Травис“ не беше пренебрегната. Когато Франсин Мърей, шестнайсетгодишна десетокласничка от Вали, не се качи на автобуса, шофьорът слезе и побягна към патрулката, паркирана на тротоара пред главната порта. За миг настана хаос. Автобусите спряха и отвориха врати, униформени се качваха в тях и питаха за Франсин Мърей, други пък призоваваха приятелите на Франсин да отидат при тях, а Кармайн Делмонико препускаше с колата си към „Травис“ заедно с Кори и Ейб.

Не бе забравил и „Хъг“. Преди фордът да потегли, даде указания на Марсиано да провери дали всички в „Хъг“ са на работа и с какво се занимават.

— Не можем да си позволим да изпратим там кола, затова обади се на госпожица Дюпре и й предай от мое име, че искам да знам за всеки един кога къде е бил, отнася се и за посещенията в тоалетната. Можеш да й имаш доверие, Дани, но не й казвай повече, отколкото трябва.

След като претърсиха цялото училище, от физкултурния салон до мансардите, учителите се стекоха на двора, където многоуважаваният чернокож директор Дерек Деймиън крачеше нагоре-надолу. Продължаваха да пристигат полицейски коли. След като се уверяха, че в подопечните им училища няма липсващи ученици, охраняващите ги полицаи напускаха постовете си, за да разпитват децата и учителите от „Травис“, да претърсят гимназията навсякъде и да отклоняват умиращите от любопитство ученици, които се пречкаха.

— Казва се Франсин Мърей — обясни господин Деймиън на Кармайн. — Трябваше да е в онзи автобус — и го посочи, — но не се появи. Била е в последния час по химия и мога да ви уверя, че напусна сградата с група приятели. Те се пръснаха в двора и тръгнаха към автобусите или пеша към вкъщи. Лейтенант Делмонико, това е ужасно, ужасно!

— Като се разстройвате, няма да помогнете нито на нея, нито на нас, господин Деймиън — каза Кармайн. — А сега най-важното. Как изглежда Франсин?

— Като изчезналите момичета — каза Деймиън и се разплака. — Толкова е красива и обичана от всички! Пълна отличничка, никога не е създавала проблеми, прекрасен пример за съучениците си.

— От карибски произход ли е?

— Не, доколкото знам — отвърна директорът, докато си бършеше сълзите. — Предполагам, че затова не ни направи впечатление. Навсякъде във вестниците пишеше, че са с латинска кръв, а тя не е. От едно от старите чернокожи семейства на Кънетикът е, но от смесен брак. Случва се, лейтенант, независимо колко хора са против. О, мили боже, мили боже, какво ще правя сега?

— Господин Деймиън, да не би да искате да ми кажете, че единият родител на Франсин е чернокож, а другият — бял? — попита Кармайн.

— Да, така смятам, така смятам.

Ейб и Кори отидоха да говорят с униформените, да им кажат да претърсят всички автобуси и после да ги пускат да тръгват, но да съберат приятелите на Франсин и да ги пазят, докато бъдат разпитани.

— Сигурен ли сте, че не е някъде в училището? — попита Кармайн сержант О’Брайън, когато той изведе полицаите си и учителите от огромното здание.

— Тя не е вътре, лейтенант, кълна се. Отворих всяко шкафче, погледнах под всеки чин и във всяка тоалетна, в стола, в салона, в класните стаи, конферентната зала, складовете, котелното, мансардите, учебните лаборатории, стаята на портиера — претърсил съм всеки проклет ъгъл — докладва запотеният О’Брайън.

— Кой я е видял последен? — попита Кармайн учителите, някои от които плачеха и трепереха от шока.

— Излезе от моя кабинет с приятелките си — каза госпожица Коруин, учителката по химия. — Останах след тях да подредя, не ги последвах. О, ще ми се да бях!

— Не се самоизмъчвайте, госпожо, нямало е как да знаете — успокои я Кармайн и огледа останалите. — Някой друг да я е виждал?

Не, никой друг не беше. И не, никой не беше забелязал непознати хора наоколо.

Пак го е направил, помисли си Кармайн, докато отиваше към групичката младежи, заявили се като приятели на Франсин Мърей. Грабнал я е, без никой да го види. Днес се навършват шейсет и шест дни от изчезването на Мерседес Алварес, бяхме нащрек, предупредихме всички, показахме снимки на момичета и обясних в какъв тип се цели, засилихме охраната на училищата, хвърлихме всичките си ресурси. Трябваше да го заловим! И какво прави той? Заблуждава ни, че карибският произход е задължителна част от маниите му и сменя етническата група. А аз опровергах Дани Марсиано, когато го предположи. И то точно в „Травис“! В този мравуняк! Хиляда и петстотин ученици! За половината град „Травис“ е школа за престъпници, нехранимайковци и отрепки, а се забравя, че за много свестни бели и чернокожи деца това е място, където получават добро образование.

Най-добрата приятелка на Франсин беше чернокожо момиче на име Кими Уилсън.

— Заедно излязохме от час по химия, господине — каза Кими, подсмърчайки.

— Всички ли сте в този клас по химия?

— Да, господине, ние всички се подготвяме за медицина.

— Продължавай, Кими.

— Помислих, че е отишла до тоалетната. Мехурът на Франсин не държи много, непрекъснато ходи до тоалетната. Не се замислих много, защото я познавам каква е. Не се замислих! — И сълзите потекоха. — О, защо не отидох с нея?

— В един автобус ли пътувате, Кими?

— Да, господине. — Кими направи огромно усилие да овладее чувствата си. — И двете живеем на „Уитни“, във Вали. — Тя посочи към две плачещи бели момичета. — Както и Шарлийн, и Рохан. Бяхме я забравили, докато шофьорът на автобуса не започна поименна проверка и тя не се обади.

— Познаваш ли шофьора на вашия автобус?

— Не по име, господине, не и днешния. Но го знам по физиономия.

 

 

До пет следобед гимназия „Травис“ беше напълно празна. След като претърсиха внимателно сградата и околността, полицейският кордон се разпростря още по-нашироко, а през Холоу плъзна слух, че Чудовището от Кънетикът е ударило отново. И то не испаноговореща, а истинско чернокожо момиче. Докато Кармайн пътуваше към къщата на семейство Мърей, Мохамед ел Неср, информиран от Уесли ле Клерк, вече събираше бригадата си.

На половината път до Вали фордът спря до една телефонна кабина, за да говори спокойно с Дани Марсиано. Кармайн не искаше да използва радиостанцията в колата. Някои журналисти можеха да я засичат, освен това много пращеше.

— Има ли отсъстващи в „Хъг“, Дани?

— Само Сесил Потър и Отис Грийн, които са приключили работния си ден. И двамата били вкъщи, когато госпожица Дюпре се обадила. Каза, че всички други били на работа и движението им се знаело.

— Какво можеш да ми кажеш за семейство Мърей? Всичко, което аз успях да разбера, е, че единият родител е бял, а другият чернокож.

— Съвсем обикновено семейство, Кармайн — солта на земята — каза Марсиано и въздъхна. — Единствената разлика е, че доколкото знаем, няма карибска връзка. Редовно посещават местната баптистка църква, затова си позволих да се обадя на пастора им, някой си Леон Уилямс, и да го помоля да отиде при тях да им съобщи новината. Разпространява се със скоростта на светлината и не искам някой досаден съсед да им го каже.

— Благодаря ти, Дани. Нещо друго.

— Бащата е чернокож. Научен сътрудник по електроинженерство в Изследователския институт „Съскинд“, което означава, че преподава и е добре платен. Майката е бяла. Работи по обед в стола на „Съскинд“, сутрин си е вкъщи, изпраща децата на училище и се е прибира, преди да се върнат. Имат две момчета, по-малки от Франсин, които учат в прогимназия „Хигинс“. Преподобният Уилямс ми каза, че семейство Мърей предизвикали известни вълнения, когато преди девет години се преместили на улица „Уитни“, но всяко чудо за три дни и сега са част от местната общност. Много ги харесват, имат приятели от двете раси.

— Благодаря ти, Дани. Доскоро.

Вали беше квартал със смесено население нито много богат, нито беден. От време на време там избухваха расови конфликти, обикновено когато пристигаше ново бяло семейство, но в района нямаше достатъчно собственици на жилища, за да се смята черният цвят на кожата за проблем. Там нямаше анонимни заплахи по пощата, убийства на домашни любимци, изхвърляне на боклука на улицата и графити.

Когато фордът зави по улица „Уитни“, по която имаше парцели от половин акър със скромни къщи, Кармайн усети, че Ейб и Кори се стегнаха.

— Господин, Кармайн, как позволихме това да се случи? — избухна Ейб.

— Защото той смени начина си на действие, Ейб. Изигра ни.

Когато спряха до боядисана в жълто къща, Кармайн сложи ръка на рамото на Кори.

— Вие, момчета, останете тук. Ако ми потрябвате, ще ви повикам, ставали?

Преподобният Леон Уилямс го посрещна в дома на семейство Мърей. Започва да ти става навик, Кармайн.

Двете момчета ги нямаше. Чуваше се далечен слаб звук от телевизор. Родителите седяха един до друг на дивана и храбро се опитваха да запазят самообладание. Майката беше стискала съпруга си за ръката така здраво, сякаш от това зависете живота й.

— Вие не сте ли от Карибите, господин Мърей? — попита Кармайн.

— Не, определено не. Семейство Мърей живеят в Кънетикът отпреди Гражданската война, били са се за Севера. А жена ми е от Уилкс-Бар.

— Имате ли скорошна снимка на Франсин?

Сестра близначка на останалите единайсет.

Всичко започваше отначало, същите въпроси беше задавал и на останалите единайсет семейства: с кого се е виждала Франсин, с какви добри каузи се занимаваше, дали е споменавала за нови приятели или познати, дали е забелязала някой да я шпионира, или следи. Както винаги отговорите бяха не.

Кармайн си тръгна, веднага щом си свърши работата. Техният пастор ще ги утеши в болката им много по-добре от мен. Аз съм вестителят на съдбата, може би на възмездието, може би точно така ме виждат. Молят се момиченцето им да е добре, но са ужасени, че може би не е. И после ще чакат аз, вестителят на съдбата, да се върна и да ги опровергая.

 

 

Комисар Джон Силвестри се появи по местната телевизия след новините в шест часа с молба към жителите на Холоуман и Кънетикът да помогнат в търсенето на Франсин и да се обадят, ако са забелязали нещо необичайно. И книжните плъхове си имаха своите предимства и едно от предимствата на Силвестри беше публичният му образ — тази мъжествена глава, този превъзходен профил, овладяно достойнство и искрено излъчване. Не се опита да парира въпросите на водещата, както би се очаквало от политик, защото беше необикновена публична личност. Нейните язвителни забележки, че Чудовището на Кънетикът е все още на свобода и продължава да отвлича невинни момичета, не смутиха ни най-малко спокойствието му. Някак си успя да я направи да изглежда като красива заядлива кучка.

— Умен е — каза Силвестри. — Много умен.

 

 

— И би трябвало — каза Сурина Чандра на съпруга си, докато двамата седяха пред огромния си телевизор. Бяха платили цяло състояние, да им прекарат кабелна от Ню Йорк, за да могат да се разхождат по каналите до осем часа, когато сядаха да вечерят. Надяваха се да намерят нещо за Индия, но това се случваше рядко. Откриха, че САЩ не се интересуват ни най-малко от родината им, а са погълнати от собствените си проблеми.

— Да, би трябвало — отвърна Нур Чандра разсеяно, умът му беше зает с неговия триумф, който беше толкова велик, че му идеше да го изкрещи на целия свят. Само че не смееше да рискува, никак не смееше. Трябваше да се пази в тайна. — Ще спя в моята къща следващите няколко дни — добави. Идеалните му устни бяха извити в лека усмивка. — Имам важна работа.

 

 

— Как може някой да нарича Чудовището умен човек? — зачуди се Робин. — Не е много умно да убиваш деца, това си е… глупаво и нечовешко!

Чудя се, ако я накарам да ми обясни, какво ли определение би ми дала за „умен“, помисли си Адисън Форбс.

— Съгласен съм с полицейския комисар — отвърна и в същи миг откри, че под парче маруля се бе скрило едно кашу. — Много умен тип. Това, което Чудовището върши, е отвратително, но се възхищавам на компетентността му. Прави полицаите на глупаци. — Ядката се стопи върху езика му като нектар. — Кой е имал наглостта — добави той ядосано — да накара Дездемона Дюпре да ни следи като животни и да ни пита непрекъснато къде ходим! В нашите среди има шпионин и аз няма да забравя това. А заради нейните идиотщини изоставам с клиничните си бележки. Заспивай и не ме чакай. И изхвърли четвъртинката сладолед във фризера, чу ли какво ти казах?

 

 

— Да, умен е — каза Катрин Финч. Хвърли разтревожен поглед към Мори. Той не беше същият, откакто нацисткият идиот се опита да се самоубие. Тя беше по-твърда от него и смяташе, че е жалко, задето не беше успял, но Мори имаше повече съвест и тя му казваше, че самият той е идиот. Каквото и да му говореше, горкичкият не спираше да се самообвинява.

Той не си направи труда да й отговори, само блъсна пържолата си и стана от масата.

— Може би ще поработя малко в гъбарника — тръгна и взе фенерче от преддверието, когато мина през него.

— Мори, не е нужно да стоиш на тъмно тази вечер! — извика тя.

— Аз през цялото време тъна в мрак, Кати. През цялото време.

 

 

Братът и сестрата Понсонби не видяха комисар Силвестри по телевизията, защото нямаха телевизор. За Клеър той беше ненужен, а Чарлз го наричаше „опиума на некултивираното стадо“.

Тази вечер бяха избрали Концерт за оркестър на Хиндемит, бурна фанфарна музика, на която се наслаждаваха, най-вече когато „Чарлз успяваше да намери наистина хубава бутилка вино Пуйи фюме“. Днес вечерята беше лека, омлет с екзотични подправки, последван от филета от писия, мариновани в много сух бял вермут и вода. Никакви въглехидрати, само бяла маруля с винегрет с орехово олио и замразен белтъчен крем с шампанско за десерт. Не беше от вечерите, след които пиеха кафе и пушеха пури.

— Как обиждат интелигентността ми понякога — започна Чарлз, когато Хиндемит навлезе в по-тиха фаза. — Дездемона Дюпре днес ни търси всички с легендата, че трябвало да подпишем някакъв документ, за който Боб не знаел нищо, а час по-късно пристигнаха хиляди полицаи. Точно когато бях потънал в размисли, които се плашат от тракането на подковани ботуши. Къде съм бил цял следобед? Ха! Изкуших се да им кажа да вървят по дяволите, но не го направих. Но трябва да призная, че Делмонико добре води разследването. Не ни удостои с присъствието си, но неговите легиони издават почерка му.

— Боже, боже — каза тя безизразно, пръстите й се бяха отпуснали около дръжката на чашата с вино. — Всеки път, когато отвлекат някое момиче ли ще разследват „Хъг“?

— Така мисля. А ти?

— О, да. В какво тъжно място се превръща този свят. Понякога, Чарлз, съм много доволна, че минавам през него сляпа.

— И днес мина през него сляпа, винаги така е било. Макар че ми се ще да не е. Носят се някакви слухове, че Дездемона Дюпре била следена. Макар че какво общо би могла да има тя с другия случай е пълна мистерия. — Той се изкикоти. — Такова огромно и непривлекателно същество!

— Постъпките на хората са предсказуеми, Чарлз.

— Зависи — каза той — кой ги предсказва.

Братът и сестрата Понсонби се засмяха, кучето излая, а Хиндемит се разля в цялото си великолепие.

 

 

За голяма своя изненада Кармайн намери колата на майка си паркирана пред „Малволио“, когато спря там малко след седем вечерта, след като достави Кори и Ейб при многострадалните им съпруги.

— Какво правиш тук? — попита и й помогна да слезе. — Още проблеми?

— Помислих си, че може да искаш компания. Как е тук храната? Има ли хамбургери за вкъщи?

— Няма за вкъщи, но хайде да ядем вътре. Там е по-топло.

— Помогнах с каквото можах на капитан Марсиано днес — каза тя, докато ядеше пържени картофи (които наричаше чипс). — Но ми отне час и половина да намеря всички. Не можах да открия нито един от учените, докато не осъзнах, че сигурно е първи декември. На покрива е топло и не духа вятър. Бяха там на кръгла маса за Юстас. Всички до един и изглеждаха така, сякаш не бяха помръдвали с векове.

— С векове?

— Много отдавна.

— Извинявай, че ти натрапих тази задача, но не можех да жертвам и един полицай, когато все още имаше надежда да намерим Франсин.

— Няма значение. Аз и без това бълвах огън и жупел по теб. — Взе още едно картофче. — Откакто се разчу за полицейската ми охрана, ме гледат с други очи. Повечето са на мнение, че си измислям.

— Че си измисляш ли?

— Че се преструвам. Тамара казва, че се опитвам да те сваля.

Той се усмихна широко.

— Объркана работа, Дездемона.

— Жалко, че съсипаната ми бродерия не казва същото.

— О, той е прекалено умен, за да ти съсипе бродерията от първия път. Знаел е, че няма да се оплачеш.

Тя потрепери.

— Защо мислиш, че е Чудовището?

— Защото го прави, за да ни отклони вниманието.

— Имаш предвид, че не съм в опасност?

— Не съм казал това. Полицаите остават.

— Възможно ли е да си мисли, че знам нещо?

— Може би, а може би не. Отвличането на вниманието няма друга причина, освен да създава заблуда.

— Да отидем у вас и да гледаме комисаря по късните новини — предложи тя.

Когато предаването свърши, тя се усмихна.

— Комисарят е голям сладур. Добре се справи с тази измислена умница, водещата.

Кармайн вдигна вежди.

— Следващия път, като го видя, ще му кажа, че го смяташ за сладур. Мило, но твоят сладур веднъж излезе срещу картечно гнездо с дванайсет германци и спаси цяла рота. И не само това.

— Да, мога да си го представя. Но не ме споменавай пред него. Сигурно ще го видиш на много сериозна среща, защото и положението е много сериозно. Чудовището наистина е доста умно, макар че това определение си е направо подценяване.

— Той не е само едно нещо, Дездемона. Умен, хитър, луд, може би дори гений. Но със сигурност знам, че лицето, което представя пред света, е напълно невинно. Винаги е нащрек. Ако не е така, някой ще го разпознае. Мисля, че може да е женен и дори жена му да не го подозира. Да, наистина е умно копеле.

— И ти си доста умен, Кармайн, но не само това. Ти си като булдог. Веднъж захапеш ли, не пускаш. Накрая ще се умори да те влачи със себе си.

През него се разля топлина, дали от коняка или от комплимента — не беше сигурен. Кармайн малко се наду, като много внимаваше да не го покаже.