Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (6)

ГЛАВА 6

Сряда, 17 ноември 1965 г.

Доникъде не стигаме — каза Кармайн на Силвестри, Мариано и Патрик. — Вече стават два месеца, откакто Мерседес беше отвлечена, а ние преобърнахме цял Кънетикът. Не остана изоставена къща, хамбар или навес в целия щат, който да не сме претърсили, или пък гора, която да не сме обходили. Ако се придържа към навиците си, вече е набелязал следващата жертва, но ние не знаем нищо повече за него и за самоличността на жертвата от това, което знаехме първия ден.

— Може би трябва да търсим в къщи, хамбари и навеси, които не са изоставени — предложи Марсиано, който винаги се изнервяше от официалните ограничения.

— Разбира се, за това сме съгласни — потвърди Силвестри, но ти много добре знаеш, Дани, че при сегашното положение никой съдия няма да ни издаде заповед за обиск. Имаме нужда от улики.

— Може да сме подплашили убиеца — добави Патрик. — Може да не отвлече друга жертва. Или ако го направи, може да е от друг щат. Кънетикът не е огромен. Може пак да си живее тук, а да отвлича в Ню Йорк, Масачузетс или Роуд Лйлънд.

— Ще отвлече, Патси, и то в рамките на Кънетикът. Защо в рамките на Кънетикът? Защото тук е на собствен терен. Чувства се като негов собственик. Не на гости, у дома си е — дом, сладък дом! Мисля, че живее тук достатъчно дълго и познава всеки град и село.

— И колко време му е трябвало да се почувства така? — попита Патрик заинтригуван.

— Зависи дали е пришълец. Според мен — поне пет години, и то при положение, че е пришълец.

— Това не изключва много служители на „Хъг“ от списъка със заподозрените, нали?

— Не, Патси, не изключва. Финч, Форбс, Понсонби, Смит, госпожа Либман, Хилда Силвърман и Тамара Вилич са родени и израснали в Кънетикът, Полоновски е тук от петнайсет години, Чандра от осем, Сатсума от пет. — Кармайн се намръщи. — Да сменим темата. Джон, пресата помага ли ни?

— Да, и то много — отвърна Силвестри. — Вече ще му е доста по-трудно да отвлече такъв тип момиче. В рамките на една седмица ще публикуваме предупреждения по вестници, радио и телевизия. Ще има ясни снимки на момичетата и акцент върху техния карибски католически произход.

— Ами ако смени типа? — попита Марсиано.

— Всеки проклет психиатър, с когото съм се консултирал, ме уверява, че няма да го направи, Дани. Аргументът им е, че е отвлякъл единайсет момичета, които си приличат като сестри, което означавало, че е фиксиран върху комплекс от неща, включващ цвят на кожата, лице, ръст, възраст, местонахождение и религия — каза Кармайн. — Проблемът е, че психиатрите могат да си вадят заключения само на базата на наблюдения на пациенти, които все още не са убивали, макар че някои от тях са изнасилвали многократно.

— Кармайн, всички ние тук знаем, че повечето убийци са доста тъпи — започна Патрик със замислен глас. — И дори когато са интелигентни, не са гении. Може да са манипулатори, да имат късмет и дори, да речем, да са компетентни. Но този човек е много по-умен от тях, включително и от нас. Чудя се дали ще се впише в образа, който психиатрите са му изградили? Ами ако той самият е психиатър? Като професор Смит? Полоновски? Понсонби? Финч? Форбс? Проверих ги в архивите на „Чъб“, всичките имат дипломи по психиатрия. Те не са просто невролози, те са много повече от това.

— Мамка му — изруга Кармайн. — Чак сега се сетих за дипломите по психиатрия. Не заслужавам да оглавявам този специален отряд.

— Специалните отряди вършат колективна работа — успокои го Силвестри. — Е, добре, знаем го, и какво от това?

— Може ли да е жена? — попита смръщен Марсиано.

— Според психиатрите — не. И този път съм съгласен с тях — беше категоричен Кармайн. — Убиец от такъв тип се цели в жени, но самият той не е жена. Може би иска да бъде и да изглежда като нашите момичета — кой знае? Движим се в пълен мрак.

 

 

Дездемона престана да ходи и да се връща пеша от работа, като си каза, че е глупаво от нейна страна, но не можеше да овладее емоцията, която я изпълваше, докато крачеше през сухите листа — мислеше си, че някой я преследва и е прекалено хитър, за да позволи да го хване. От мисълта да остави любимия си корвет на открит паркинг, граничещ с гетото, я побиваха тръпки, но не можеше да го преодолее. Ако откраднеха колата, оставаше й да се моли, да я намерят, преди да я разглобят. Но не можеше да признае на Кармайн какво се е случило, макар да бе сигурна, че той няма да се смее. Не беше нито от карибски произход, нито метър и петдесет и пет висока, затова вярваше, че този, който я следи, няма нищо общо с човека, който интересуваше Кармайн.

Докато ядеше пица с него в апартамента му, й се стори напрегнат като котка, чиято територия е завладяна от куче. Не че беше рязък, американците имат идеален израз за това — като на пружина.

Е, и тя беше като на пружина, затова изстреля новината си направо.

— Днес Кърт Шилер се опита да се самоубие.

— И никой не ми е казал? — попита той.

— Сигурна съм, че професорът щеше да ти съобщи утре — отвърна тя, като избърса потекъл по брадата й доматен сос с леко треперещите си пръсти. — Стана малко преди да тръгна.

— Мамка му! Как?

— Той е лекар, Кармайн. Взел е коктейл от морфин, фенотиазин и секонал, за да си спре сърцето и дишането, както и стемител, за да е сигурен, че няма да ги повърне.

— Искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Не. Мори Финч го намерил малко след като изпил всичко и го реанимирал, докато го закарат в спешното отделение на болницата на Холоуман. След това му инжектирали противоотрови и му направили стомашна промивка, прескочил е трапа. Горкият Мори беше шокиран до дъното на душата си и обвиняваше себе си. — Остави на масата изяденото до половина парче пица. — Като говоря затова и апетитът ми изчезва.

— Аз съм свикнал — каза той и си взе още едно парче. — Шилер единственият такъв случай ли е?

— Не, но е най-драматичният. Надявам се, когато се възстанови достатъчно и дойде на работа, тези, които направиха живота му ад, да го оставят на мира. Няма да има повече свастики по плъховете. Те според мен бяха отвратително дребнави! Емоциите ни могат да са ужасно разрушителни.

— Със сигурност. Емоциите замъгляват здравия разум.

— Убийството от емоции ли е мотивирано?

— Емоции, студени като открития космос и горещи като ядрото на слънцето — отвърна Кармайн. — Убиецът е врящ котел от емоции, които си мисли, че може да контролира.

— Но ти не смяташ, че може?

— Не. Те го владеят. Но не можем да го разкрием, защото успешно балансира между открития космос и слънчевото ядро. — Взе наяденото парче пица от чинията й и й даде друго. — Вземи, това е по-топло.

Тя го опита, но се задави. Кармайн се намръщи и й предложи чаша отлежал коняк.

— Майка ми би го нарекла грапа, но коняк е много по-точно. Изпий го, Дездемона, после ми кажи с кого другиго от „Хъг“ са ставали инциденти.

По тялото й се разля топлина, последвана от прекрасно чувство за блаженство.

— Професорът — каза тя. — Всички мислим, че е на ръба на нервна криза. Издава заповеди, после забравя за тях, отменя разпореждания, които не трябва, остави Тамара Вилич да се измъкне, въпреки че е извършила убийство… — Сложи ръка върху устата си. — Нямах предвид буквално. Тамара е пълна крава, но нейните престъпления са морални, не е убийца. Има връзка с някого и е ужасена, че може да се разчуе. Доколкото я познавам, той не е само забранен плод. Тя е влюбена в него и й е поставил условие — или го пазим в тайна, или се разделяме.

— Което означава, че или е важна клечка, или се страхува от жена си. Кой друг освен професора може да е?

Очите й се изпълниха със сълзи.

— О, Кармайн! Всички сме под напрежение. Надяваме се и се молим, ако това чудовище убие пак, престъплението му да няма нищо общо с „Хъг“. Духът на учените е толкова паднал. Чандра и Сатсума почват да споменават за преместване, а специално Чандра е нашият гений и нашата надежда. Юстас получи още един фокален пристъп, дори професорът се разведри. Това е постижение за Нобелова награда.

— Един на нула за „Хъг“ — каза Кармайн кисело. Лицето му се промени, той застана на колене пред нея и взе ръцете й. — Криеш нещо от мен и то се отнася до теб. Кажи ми.

Тя се дръпна.

— Нищо ми няма, какво да ми е? — попита.

— Ами отиваш на работа и се връщаш с кола. Забелязах корвета на паркинга на „Хъг“. Минавам често покрай него напоследък.

— О, това ли! Стана прекалено студено да ходя пеша.

— Моето пиленце ми каза друго.

Тя се изправи и отиде до прозореца.

— Просто глупави фантазии.

— Какви фантазии? — попита той и застана до нея.

Излъчваше топлина, тя го беше забелязала и преди, но сега й се стори странно успокояващо.

— Ами… — започна, но спря, после изстреля думите бързо, сякаш се боеше, че ако се забави, ще размисли. — Всяка вечер някой ме следи от работа до вкъщи.

Той не се засмя, но не се и напрегна.

— Как разбра? Видя ли някого?

— Не, никого. Това е най-страшното. Чувам шумолене на стъпки в падналите листа, спират, когато и аз спра, но не достатъчно бързо. И въпреки това не виждам никого!

— Страшничко, а?

— Да.

Той въздъхна, прегърна я с една ръка, отведе я до креслото и й наля още един коняк.

— Ти не се паникьосваш лесно и се съмнявам, че това е фантазия. Но пък и не мисля, че е Чудовището. Остави тази префърцунена кола. Майка ми има стар мерк, който не кара, можеш да го вземеш. Да не изкушаваме местните хулигани, може би и преследвачът ти ще разбере посланието.

— Не мога да се натрапя така.

— Не е натрапване. Хайде, ще карам след теб до вас и ще чакам, докато се прибереш. Меркът ще е пред вас на сутринта.

— В Англия — каза тя, когато той я изпращаше до корвета — мерк означава мерцедес-бенц.

— Тук — отвърна той, докато й отваряше вратата — означава форд Меркурий. Пила си два коняка и след теб кара лейтенант от полицията, така че внимавай.

Беше толкова мил, толкова щедър. Дездемона подкара яркочервената спортна кола в мига, в който Кармайн се качи във форда и потегли към дома си с усещането, че страховете и са изчезнали. Само толкова ли беше необходимо? Силно мъжко рамо?

Провери дали корветът е добре заключен, после я придружи до входа.

— Оттук нататък мога сама — каза тя и му подаде ръка.

— О, не, ще проверя и горе.

— Доста е разхвърляно — запротестира тя и тръгна нагоре но стълбите.

Но нямаше предвид точно тази бъркотия, на която се натъкна. Работната й кошница беше на земята, съдържанието й — пръснато навсякъде, а новата й бродерия, свещенически филон, беше нарязана на ленти и захвърлена на креслото.

Дездемона се олюля.

— Бродерията ми, красивата ми бродерия! — прошепна. — Преди не е стигал толкова далеч.

— Искаш да кажеш, че и преди е влизал?

— Да, два пъти. Преместваше бродерията ми, но не я съсипваше, както сега. О, Кармайн!

— Ела, седни. — Настани я в друго кресло и отиде до телефона. — Майк? — каза в слушалката на някого. — Делмонико. Искам двама души да пазят свидетел. За вчера, ясно ли е?

Беше все така спокоен, но обикаляше около работното й кресло, без да докосва нищо. После седна на облегалката до нея.

— Необичайно хоби — каза той спокойно.

— Обожавам го.

— Значи сърцето ти се къса, като гледаш това. По същата бродерия ли работеше при предишните му посещения?

— Не, тогава бродирах гоблен за Чък Понсонби. Много елегантен, но не като това. Дадох му го преди седмица. Много се зарадва.

Той не каза нищо повече, докато светлините на патрулната кола не проблеснаха през прозореца, тогава я потупа по рамото и отиде да даде указания на колегите си.

— Има един човек пред вратата ти и един горе на задните стълби. В безопасност си — каза той, като се върна. — Първата ми работа утре ще е да оставя пред вас мярка, но няма да можеш да отидеш веднага на работа. Не пипай нищо, докато моите криминалисти не дойдат сутринта да видят дали нашият разрушителен приятел е оставил някакви следи.

— Първия път остави — каза тя.

— Какво? — попита той рязко и тя разбра, че пита какво е оставил като следа, а не просто възкликва.

— Малко кълбо къси черни косми.

Лицето му изведнъж стана безизразно.

— Разбирам. — И си тръгна, сякаш не знаеше какво да каже на сбогуване.

Дездемона си легна, но не можа да заспи.