Колийн Маккълоу
Колекционерът на пеперуди (13)

Глава 13

Петък, 24 декември 1965 г.

Дездемона сбърчи нос и си каза:

— О, боже! Пак замириса на канализация от климатика. — За миг се почуди дали да почука на вратата на хазяина си, като слиза надолу, но после реши да не го прави. Той и без това не беше доволен от полицейското присъствие в сградата и бе започнал да намеква, че може би е най-добре Дездемона да си намери нова квартира. Ще понесе миризмата, за да няма нови конфликти.

Когато отвори пътната врата, острата воня на фекалии я удари в носа, но тя престана да я забелязва. Виждаше само почернялото сгърчено лице на Чарли, полицая, който обикновено беше нощна смяна в четвъртък. От позата, в която лежеше, ставаше ясно, че се е борил отчаяно, ръцете и краката му бяха разтворени, но лицето, лицето… Беше подуто, езикът му се подаваше навън, очите му бяха изхвръкнали. Част от нея искаше да крещи, но така щеше да се прояви като типична жена, а Дездемона беше посветила половината си живот да доказва на света, че е равна на всеки мъж. Хвана се за касата на вратата и се насили да остане неподвижна, за да е сигурно, че може да се държи на краката си. Очите й се напълниха със сълзи, които се стекоха по лицето й. О, Чарли! „Какво скучно дежурство“, беше й казал веднъж, когато я помоли за книга. Беше изчел всичко интересно в общинската библиотека, а то не беше много. Нещо на Реймънд Чандлър или Мики Спилейни? Но най-доброто, което можеше да му предложи, беше Агата Кристи, а той не я хареса и не я разбра.

Така, овладя се. Дездемона пусна касата и започна бавно да се обръща, за да се върне при телефона. Тогава забеляза голямо парче хартия, закрепено на прозореца, през който влизаше светлина на горната стълбищна площадка. Гарвановочерни букви върху ослепително бяла хартия, безупречен печат.

ТИ СИ ПРЕДАТЕЛКА,

И ПЪЛНО КУКУ!

ТОЗИ ЖАБАР

НЕ Е ОТЕЛО.

НО ЩЕ ТЕ ХВАНА!

ДОТОГАВА — ТРЕПЕРИ!

— Кармайн — каза спокойно, когато той се обади. — Имам нужда от теб. Чарли е мъртъв. Убит. — Преглътна и вдиша продължително. — Точно пред вратата ми. Моля те, ела!

— Още ли е отворена? — попита той, също толкова спокоен.

— Да.

— Тогава я затвори, Дездемона, веднага.

 

 

Никой от полицаите зад бюрата не беше виждал Кармайн Делмонико да бяга, но този път той летеше. Ейб и Кори подтичваха зад него с палтото му, шапката и шала. Не мина и минута и Патрик О’Донъл се нареди зад тях.

— Охо! — каза сержант Лари Д’Аглио на помощника си. — Лайната летят към вентилатора от всички посоки.

— Не и в такава сутрин — отвърна помощникът му. — Прекалено е студено.

 

 

— Удушен е със струна от пиано — каза Патрик. — Бедният човек! Борил се е, но са били инстинкти. Надянал е примката на врата му, преди да се усети какво става.

— Примка ли? — попита Кармайн и се извърна от бездарния стих на прозореца.

— Никога не съм виждал такова нещо. Примка от едната страна и дървена дръжка от другата. Промушваш дръжката през примката, отстъпваш и дърпаш с всичка сила. Чарли не е успял да го докопа.

— И след това хладнокръвно е оставил бележка — виж, Патси! В идеалната среда на прозореца, как я е закрепил там?

Патрик погледна и остана изумен.

— Господи!

— Е, Пол ще ни каже, когато я свали. — Кармайн изправи рамене. — Време е да почукам на вратата й.

— Как беше, когато се обади?

— Във всеки случай не говореше несвързано. — Почука и извика високо. — Дездемона, Кармайн е! Пусни ме да вляза.

Лицето й беше сгърчено и побледняло, ръцете й трепереха, но се владееше. Нямаше извинение да я прегърне и да се опита да я успокои.

— Ама че отвличане на вниманието! — каза.

— Да, вдигнал е летвата. Какво имаш за пиене?

— Чай. Аз съм англичанка, ние не пием коняк. Само чай. Направен по правилния начин, от листенца, не от торбички. Холоуман е доста цивилизовано място. Има магазин за чай и кафе, където намерих „Дарджилинг“. — И го поведе към кухнята си. — Направих, когато чух сирените.

Нямаше големи чаши, а малки ръчно рисувани порцеланови чашки с чинийки. Чайникът беше облечен в нещо, което приличаше на парцалена кукла на Доли Варден, чучурът и дръжката се подаваха от двете страни на богат кринолин с волани. Мляко, захар, дори бисквити. Е, може би педантичното придържане към домашните ритуали е нейният начин да покаже, че е силна. Справя се.

— Първо млякото — каза и вдигна чайника кукла.

Не му стискаше да й каже, че го пие по американски — слаб, без мляко, с резенче лимон. Затова отпи от горещата течност и зачака.

— Видя ли бележката? — попита тя. Чаят я беше поосвежил.

— Да. Разбира се, ти не можеш да останеш тук.

— Съмнявам се, че ще ме оставят! Хазяинът ми не беше доволен от охраната. А сега сигурно пяна ще му излезе на устата. Но къде да отида?

— В охраняемо жилище. В моя блок полицията държи апартамент за хора като теб.

— Не мога да си позволя наема.

— Охраняемото жилище е безплатно, Дездемона.

„Защо беше толкова стисната?“

— Ясно. Тогава най-добре да започна да си опаковам багажа. Нямам много вещи.

— Първо пийни още малко чай и ми отговори на няколко въпроса. Чу ли нещо необичайно през нощта? Видя ли Чарли?

— Не, нищо не съм чула. Спя дълбоко. Чарли ме поздрави, като дойде. Чух го да идва, макар че беше по-късно, отколкото си лягам. Обикновено идва да си поиска книга, макар че не харесва много избора ми на автори.

— Снощи даде ли му? — Нямаше нужда да й казва, че Чарли нямаше право да чете книга по време на дежурство.

— Да, на Нгайо Марш. Името го заинтригува, не знаеше как да го произнесе. Помислих, че ще му хареса повече от Агата Кристи. Жертвите на Марш обикновено умират в купчина екскременти. — Тя потръпна. — Също като Чарли.

— Някакви знаци, че е влизал в апартамента ти?

— Не. А съм търсила, повярвай ми. Една карфица не беше преместена.

— Все пак може да е влизал. Ето нещо, което не предвидих.

— Не се обвинявай, Кармайн, моля те.

Той стана.

— Има ли нещо, което може да те накара да пищиш, Дездемона?

— О, да — отговори тя сериозно. — Паяци и хлебарки.

 

 

— Нищо, както обикновено — каза Патрик в кабинета на Силвестри. — Никакви отпечатъци, никакви влакна, никакви следи от какъвто и да е вид. Сигурно е използвал метър за прозореца, бележката — макар че е прекалено голяма, за да я наричаме бележка — беше поставена в идеалната среда. На равни до милиметър разстояния от рамката. Беше я закрепил с четири малки топчета пластилин, залепени в четирите краища. Дори леко е повдигнал лявата страна, за да я нагласи точно на място. И него си го бива! Буквите са напечатани с шрифт „Таймс болд“ на 48 пункта. Хартията е толкова тънка, че зад нея може да се сложи разчертана мрежа. Всички букви са идеално подравнени. Евтини готови букви от комплектите, които продават за децата в големите вериги супермаркети. Притиснал е буквата с нещо заоблено и метално — дръжка на нож или може би на скалпел. Не е с острие, по-тъпо е.

— Можеш ли да получиш представа колко са големи ръцете му от начина, по който е притиснал пластелина? — попита Марсиано.

— Не. Мисля, че е сложил плат между ръката си и листа.

— Защо каза, че гаротата е необичайна, Патси? — попита Кармайн с въздишка. — Примка с дръжка не е чак толкова уникална конструкция.

— Но тази е. Дръжката не се оказа дърво, както си мислех. А е издялкана човешка бедрена кост. Но не той я е издялкал. Изглежда ужасно стара, ще определя възрастта й с въглероден анализ. А жицата е струна от пиано.

— Прорязала ли е кожата? — попита Силвестри.

— Не, само е спряла достъпа на въздух в трахеята и кръвта в сънната артерия.

— И преди е използвал този метод.

— О, да, има доста опит.

— Но е захвърлил гаротата. Това означава ли, че играчката вече не му е интересна? — попита Ейб.

— Така мисля.

— Все още ли смяташ, че използва Дездемона Дюпре за заблуда? — попита Кори, който бе най-разстроен от всички. Жената на Чарли беше голяма приятелка на неговата съпруга.

— Не мога да повярвам, че е нещо друго! — извика Кармайн и зарови длани в косата си. — Тя не е глупава, ако знаеше нещо, щеше да ми го каже.

— Каква ти е версията за нея, Кармайн? — попита Силвестри.

— Че я е избрал по няколко причини. Първо, защото е самотница. Лесно е да я докопа. Второ, защото е възможно най-далеч от неговия тип жертви. И може би най-важното, защото знае, че Дездемона е служителката на „Хъг“, която аз използвам за информация. В бележката я нарича „предателка“.

— Нещо друго за бележката? — притисна го Силвестри.

— О, направо е уникална! Фразеологията е по-скоро от международния английски, отколкото от американската му версия. Използва пунктуация. Употребил е „жабар“, която е старомодна дума. Днес казваме латиноси. Показал е степента си на образованост, като ме е нарекъл Отело, чиято съпруга е Дездемона. — Улови погледа на Кори и обясни. — Един образ на име Яго манипулирал собственическото чувство на Отело и неговата страст към Дездемона. Накарал го да си мисли, че Дездемона му изневерява. И Отело я удушил с голи ръце. При тези обстоятелства гаротата е най-близкото нещо до удушването, което той може да си позволи.

— Заплашва ли те? — попита Патрик.

— Съмнявам се. Заплашва нея. Той всъщност ни показва, че не можем да я защитим, ако реши да действа.

— Убиец на ченгета! — каза Кори с блеснали очи.

— Убиец на деца — допълни Марсиано. — Трябва да го спрем Кармайн!

— Ще го спрем. Няма да се откажа, Дани, каквото и да стане.

 

 

Единственият начин да се влезе в апартамента на Дездемона на десетия етаж на „Натмег Иншурънс“ беше след разговор по домофона и набирането на десетцифрен код на специална ключалка. Кодът се сменяше всеки ден и на никого не беше позволено да го записва, дори на Дездемона.

Тя не се оплака, когато Кармайн набра кода и влезе същата вечер натоварен с кафяви хартиени торби с покупки.

— Чай „Дарджилинг“ от „Скривънърс“, колумбийско кафе от същото място, черен хляб, масло, нарязана шунка, няколко вида готова пакетирана вечеря, пресни кифлички със стафиди, майонеза, туршия, шоколадови бисквити, всичко за което се сетих, че може да ти хареса — каза той и остави торбите на кухненския плот.

— Под домашен арест ли съм? — попита тя. — Позволено ли ми е да ходя на работа и на походи през уикендите?

— Походите със сигурност отпадат, но тази вечер ще ядем в „Малволио“ или някъде другаде, където искаш. Няма да излизаш без ескорт от двама полицаи, които няма да четат книги — нареди той. — Вратата ще ми помогне да не прахосвам ценни кадри за охрана, но след като прекрачиш прага й, ти си собственост на полицията.

— Не ми харесва — каза тя и си взе палтото от закачалката.

— Тогава да се надяваме, че няма да трае дълго.