Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (54)

„Вишнева градина“

Имах щастието да наблюдавам отстрана процеса на създаване на пиесата „Вишнева градина“. Веднъж при разговор с Антон Павлович относно риболова нашият артист А. Р. Артьом показа как трябва да се набожда червеят на кукичката, как да се хвърля въдицата с тапа или без тапа. Тия и тям подобни сцени се предаваха неподражаемо от тоя артист с голям талант и Чехов искрено съжаляваше, че публиката в театъра не може да ги види. Наскоро след това Чехов присъствувал, когато в реката се къпел друг наш артист, и веднага решил:

„Слушайте, Артьом трябва да лови риба в моята пиеса, а N. да се къпе наблизо до него в къпалнята, да се гмурка и вика, а Артьом да се сърди, че му плаши рибата.“

Антон Павлович ги виждаше вече на сцената — единия как лови риба около къпалнята, а другия как се къпе в нея, т.е. зад сцената. След няколко дена Антон Павлович ни съобщи тържествено, че на къпещия са ампутирали ръката; но въпреки това той страстно обичал да играе на билярд с единствената си ръка. А въдичарят беше старик-лакей със спестени парички.

След известно време въображението на Чехов започна да рисува някакъв прозорец на стара господарска къща, през който се провират в стаята клончета от дърветата. После те зацъфтяха със снежнобели цветове. След това във въображаемия от Чехов дом се засели някаква госпожа.

„Само че вие нямате такава актриса. Слушайте! Трябва ми една особена старица — съобразяваше Чехов. — Тя все тича при стария лакей и взема от него пари назаем…“

Около старицата се появи едно лице — неин брат ли, вуйчо ли, — някакъв господин с една ръка, който страстно обича да играе на билярд. Той е едно голямо дете, което не може да живее без лакей. Веднъж последният заминава, без да приготви на господаря си панталоните, и затова той през целия ден остава да лежи в постелята.

Сега вече знаем какво е оцеляло от всичко това в пиесата, какво е отпаднало от нея без всякаква следа или е останало нещо незначително в нея.

През лятото на 1902 г., когато Антон Павлович се готвеше да пише пиесата „Вишнева градина“, той живееше заедно с жена си — О. Л. Чехова-Книпер, артистка от театъра — в нашата къщичка в имението на майка ми в Любимовка. До нас в семейството на нашите съседи живееше една англичанка, гувернантка, слабичко същество с две дълги момински плитки и в мъжки костюм. Благодарение на това съединение не можеше веднага да се разбере нейният пол, произход и възраст. Тя се обръщаше към Антон Павлович фамилиарно, което много се харесваше на писателя. Срещайки се всеки ден, те си говореха един другиму ужасни глупости. Така например Чехов уверяваше англичанката, че на младини е бил турчин, че имал харем, че скоро ще се върне в родината си и ще стане паша и тогава ще я повика да дойде при него. Уж от благодарност ловката гимнастичка-англичанка се мяташе на раменете му и като го яхваше, поздравяваше вместо Антон Павлович всички, които минаваха край тях, т.е. снемаше шапката от главата му и се покланяше с нея, като казваше на завален руски език по клоунски комично:

„Здласти! Здласти! Здласти!“

И наклоняваше при това главата на Чехов в знак на поздрав.

Тия, които са видели „Вишнева градина“, ще познаят в това оригинално същество прототипът на Шарлота.

Като прочетох пиесата, веднага разбрах всичко и писах на Чехов за своя възторг. Колко се развълнува той! Как се стараеше да ме увери, че Шарлота непременно трябвало да бъде немкиня и непременно слаба и висока — такава като артистката Муратова, която съвсем не приличаше на англичанката, от която беше копирана Шарлота.

Ролята на Епиходов се създаде от много образи. Основните черти са взети от прислужника, който живееше във вилата и се грижеше за Антон Павлович. Чехов често разговаряше с него, убеждаваше го, че трябва да се учи, че трябва да бъде грамотен и образован човек. За да стане такъв, прототипът на Епиходов преди всичко си купи червена връзка и поиска да учи френски. Не зная по какви пътища, изхождайки от прислужника, Антон Павлович е стигнал до образа на доста пълния и вече немлад Епиходов, когото той даде в първата редакция на пиесата^[1].

Ние обаче нямахме актьор с подходяща фигура, а същевременно не можеше да не бъде зает в тая пиеса талантливият и любим на Антон Павлович актьор И. М. Москвин, който тогава беше и млад, и слаб. Ролята бе дадена нему и младият артист я нагоди към своите данни, като се възползува при това от своя импровизиран номер през първия „капустник“, за който ще говоря по-късно. Ние помислихме, че Антон Павлович ще се разсърди за тая волност, но той много се смя и след репетицията каза на Москвин:

„Ами аз именно такъв исках и да го напиша. Слушайте, това е чудесно.“

Спомням си, че Чехов дописа ролята в ония контури, които се бяха създали у Москвин.

За ролята на студента Трофонов също послужи като модел един измежду тогавашните обитатели на Любимовка.

През есента на 1903 г. Антон Павлович Чехов пристигна в Москва съвсем болен. Това обаче не му попречи да присъствува почти на всички репетиции на новата си пиеса, окончателното название на която тогава той още не можеше да установи.

Една вечер по телефона ми предадоха молбата на Чехов да отида при него по работа. Оставих всичко и бързо отидох. Заварих го оживен въпреки болестта му. Изглежда, че той беше оставил деловия разговор за най-накрая, както децата пазят вкусния сладкиш. И сега, както обикновено, всички седяха около чайната маса и се смееха, защото там, където е Чехов, не може да се скучае. Свършихме чая и Антон Павлович ме поведе в кабинета си, затвори вратата, настани се в своя традиционен ъгъл на дивана, накара ме да седна срещу него и започна за стотен път да ме убеждава, че трябва да се сменят някои изпълнители в новата му пиеса, които според него не подхождали: „Те са чудесни артисти“ — бързаше той да смекчи присъдата си.

Знаех, че тия разговори бяха само прелюдия към главната работа, и затова не спорех. Най-сетне дойдохме и до самата работа. Чехов замълча малко, стараейки се да бъде сериозен. Но това мъчно му се удаваше — празничната усмивка въпреки всичко проличаваше на устните му.

„Слушайте, намерих чудесно название за пиесата. Чудесно!“ — каза ми той, като ме гледаше в очите.

„Какво е?“ — заинтересувах се аз.

„Вишнева градина“ — каза той и се заля от радостен смях.

Не разбрах причината на радостта му и не намерих нищо особено в названието. Обаче, за да не огорча Антон Павлович трябваше да дам вид, че неговото откритие ми направи впечатление. Какво ли го вълнува в новото заглавие на пиесата? Почнах предпазливо да го разпитвам, но пак се натъкнах на странната му особеност: той не умееше да говори за своите творби. Вместо обяснение Антон Павлович започна да повтаря по различни начини с всевъзможни интонации и звукова окраска:

„Вѝшнева градина. Слушайте, това е чудесно название! Вѝшнева градина. Вѝшнева!“

От това разбрах само, че ставаше дума за нещо прекрасно, нежно, любимо: прелестта на названието не се състоеше в думите, а в интонацията на гласа му. Предпазливо загатнах за това. Моята забележка го натъжи, радостната усмивка изчезна от лицето му, нашият разговор се пресече и настъпи неудобно мълчание.

От тая среща изминаха няколко дни или една седмица… Веднъж по време на представление той дойде при мене в гримьорната и с тържествена усмивка седна до масата ми. Чехов обичаше да гледа как се приготвяме за представление. Той така внимателно следеше нашия грим, че по лицето му можеше да се отгатне дали се гримираш сполучливо или несполучливо.

„Слушайте, не Вѝшнева, а Вишньо̀ва градина“ — каза той и се заля от смях.

В първия момент аз дори не разбрах за какво става дума, но Антон Павлович продължаваше с наслада да повтаря названието на пиесата, като наблягаше на нежния звук „ьо“ в думата Вишньова, сякаш искаше с помощта на тоя звук да погали предишния красив, но сега ненужен живот, който той със сълзи на очи разрушаваше в своята пиеса. Тоя път аз разбрах неговата тънкост: „Вишнева градина“ — това е делова, комерческа градина, която дава приходи. Такава градина е нужна и сега. Но „Вишньова градина“ не дава приходи. Тя пази в себе си и в своята цветуща белота поезията на някогашния аристократичен живот. Такава една градина расте и цъфти по каприза, за окото на разгалени естети. Жалко ти е да я унищожиш, а трябва, тъй като процесът на икономическото развитие на страната изисква това.

Както по-рано, така и тоя път през време на репетициите на „Вишнева градина“ трябваше като с клещи да теглим от устата на Антон Павлович някои забележки и съвети, отнасящи се до пиесата му. Неговите отговори приличаха на ребуси и трябваше човек да ги отгатва, защото Чехов избягваше, за да се спаси от разпитванията на режисьора. Ако някой би видял как Антон Павлович скромно седи през време на репетиция някъде на задните редове, той не би повярвал, че това е авторът на пиесата. Колкото и да се мъчехме да го преместим до режисьорската масичка, нищо не излизаше. Ако пък успеехме да го накараме да седне там, тогава започваше да се смее. Не можеш да разбереш какво го разсмиваше: това ли, че е станал режисьор и е седнал пред важната масичка: или това, че намираше за излишна самата режисьорска масичка; или най-сетне това, че мислеше как да ни измами и да се скрие от нас.

„Ама аз всичко съм написал — казваше той тогава, — аз не съм режисьор, а лекар.“

Като се сравни държанието на Чехов през време на репетициите с това на другите автори, човек се учудва на необикновената скромност на големия човек и на безграничното самомнение на други много по-малко значителни писатели. Един от тях например на предложението ми да се съкрати един многословен, фалшив и неестествен монолог в неговата пиеса ми каза с горчива обида в гласа:

„Съкращавайте, но не забравяйте, че ще отговаряте пред историята.“

Напротив, когато дръзнахме да предложим на Антон Павлович да изхвърлим цяла сцена в края на второ действие от „Вишнева градина“, той се натъжи много, побледня от болката, която му причинихме тогава, но след като помисли малко, се посъвзе и каза:

„Съкратете!“

И никога вече не направи по тоя повод нито един укор^[2].

Няма да описвам постановката на „Вишнева градина“, която толкова много пъти играехме в Москва, в Европа и в Америка. Ще припомня само някои факти и условия, при които се поставяше пиесата.

Спектакълът се поставяше трудно и не е чудно, защото пиесата е много мъчна. Нейната прелест е в неуловимия, дълбоко скрит в нея аромат. За да почувствуваш този аромат, трябва някак си да разтвориш пъпката на цветчето и да накараш листенцата му да се разцъфтят. Но това трябва да стане от само себе си, без насилие, иначе ще смачкаш нежното цветче и то ще повехне.

През описваното от мене време нашата вътрешна техника и умението да се въздействува върху творческата душа на артиста бяха все още примитивни. Тайнствените пътища към глъбините на произведението не бяха още точно установени от нас. За да се помогне на актьорите да размърдат афективната си памет, да предизвикат в душите си творческо прозрение, ние се опитахме да им създадем илюзия посредством декори, игра на светлини и звуци. Понякога това помагаше и аз свикнах да злоупотребявам със светлинните и слуховите сценични средства.

„Слушайте! — разказваше някому Чехов, но така, че и аз да чуя, — ще напиша нова пиеса и тя ще започва така: «Колко е хубаво, колко е тихо! Не се чуват ни птици, ни кучета, ни кукувици, ни кукумявки, ни славеи, ни часовници, ни звънчета и ни един щурец.»“

Разбира се, той хвърляше камък в моята градина.

 

 

За пръв път, откак играехме Чехов, премиера на негова пиеса съвпадаше с пребиваването му в Москва^[4]. Това ни наведе на мисълта да устроим чествуване на любимия поет. Чехов дълго упорствуваше, заплашваше, че ще си остане в къщи и няма да дойде в театъра. Но тая съблазън беше твърде голяма за нас и ние настояхме. При това премиерата съвпадаше с имения ден на Антон Павлович (17/30 януари).

Определената дата вече наближаваше, трябваше да се помисли и за самото чествуване, и за онова, което ще поднесем на Антон Павлович. Мъчен въпрос! Обиколих всички антикварни магазини с надежда, че там ще се натъкна на нещо, но освен една великолепна музейна шевица нищо не ми попадна. Поради липса на по-добро трябваше да украсим с нея един венец и да му го поднесем в такъв вид.

„Поне — мислех си — ще му се поднесе една художествена вещ.“

Но Антон Павлович ми се скара за тоя ценен подарък.

„Слушайте, но това е прекрасна вещ, тя трябва да бъде в музея“ — укоряваше ме след юбилея той.

„Тогава научете ни, Антон Павлович, какво трябваше да се поднесе“ — оправдавах се аз.

„Мишеловка — сериозно отговори той, като се замисли. — Слушайте, нали мишките трябва да се изтребват? — Тук той се разсмя. — Виж художникът Коровин ми изпрати чудесен подарък! Чудесен!“

„Какъв?“ — заинтересувах се аз.

„Въдички.“

И всички други подаръци, които бяха поднесени на Чехов, не го задоволиха, а някои дори го разсърдиха със своята баналност.

„Но слушайте, не може да се поднесе на един писател сребърна перодръжка и старинна мастилница!“

„Ами какво трябва да се поднесе?“

„Иригатор. Слушайте, нали съм лекар… Или чорапи. Моята жена не се грижи за мене. Тя е актриса. И аз ходя със скъсани чорапи… Слушай, мила, казвам й аз, палецът на десния ми крак се показва. Обуй чорапа на левия си крак, казва. Ама не мога така!“ — шегуваше се Антон Павлович и отново се заливаше във весел смях.

Но на самия юбилей той не беше весел, като че предчувствуваше близкия си край. Когато след третото действие, смъртно блед и слаб, изправен на сцената, не можеше да укроти кашлицата си през време на поздравленията и подаръците, сърцата ни болезнено се свиваха. От зрителната зала му извикаха да седне, но Чехов се намръщи и остана прав пред цялото дълго и скучно юбилейно тържество. Подобни тържества той добродушно осмиваше в своите произведения. И тук той не можа да сдържи усмивката си. Един от литераторите започна речта си почти със същите думи, с които Гаев приветствува стария шкаф в първо действие:

„Скъпи и многоуважаеми (вместо думата «шкаф» литераторът постави името на Антон Павлович)… приветствувам ви“ и т.н.

Антон Павлович погледна към мене — изпълнителя на Гаев — и коварна усмивка премина по устните му.

Юбилеят излезе тържествен, но остави тежко впечатление. От него лъхаше на погребение. Сърцата ни бяха свити.

Самият спектакъл имаше едва среден успех и ние се осъждахме, загдето не успяхме още отначало да покажем най-важното, най-прекрасното и най-ценното в пиесата.

Антон Павлович умря, без да дочака истинския успех на своето последно благоуханно произведение.

След време, когато спектакълът дозря, в него още веднъж разкриха големите си дарования много от артистите на нашата трупа — на първо място О. Л. Книпер, която изпълняваше главната роля — Раневска, Москвин — Епиходов, Качалов — Трофимов, Леонидов — Лопахин, Грибуин — Пишчик, Артьом — Фирс, Муратова — Шарлота. Аз също имах успех в ролята на Гаев и получих на репетицията похвала от самия Антон Павлович Чехов за последното, финално излизане в четвърто действие.

Настъпваше пролетта на 1904 г. Здравето на Антон Павлович се влошаваше. Появиха се тревожни признаци в областта на стомаха и това подсказваше за туберкулоза на червата. Лекарският консилиум постанови да отведат Чехов в Баденвайлер. Започнаха да стягат куфарите за чужбина. Всички ние, в това число и аз, се стремяхме напоследък по-често да се виждаме с Антон Павлович. Но не винаги здравето му позволяваше да ни приема. Обаче въпреки болестта неговата жизнерадост не го напусна. Той се интересуваше много от спектакъла на Метерлинк, който по това време усърдно се репетираше^[5]. Трябваше да го държим в течение на работата, да му показваме макетите за декорите и да му обясняваме мизансцените.

Самият той мечтаеше за нова пиеса със съвсем нова за него насока. И наистина сюжетът на замислената от него пиеса като че не беше чеховски. Съдете сами: двама приятели, и двамата млади, обичат една и съща жена. Общата любов и ревността създават сложни взаимоотношения. Свършва се с това, че и двамата заминават с една експедиция за Северния полюс. Декорът на последното действие изобразява един грамаден кораб, заседнал в ледовете. Във финала на пиесата и двамата приятели виждат един бял призрак да се плъзга по снега. Очевидно това е сянката или душата, на починалата там далеч в родината любима жена.

Ето всичко, което можеше да се узнае от Антон Павлович за замислената нова пиеса.

През време на пребиваването си в чужбина според разказите на О. Л. Книпер-Чехова Антон Павлович се наслаждавал на културния живот в Европа. Седнал на балкончето си в Баденвайлер, той наблюдавал работата в пощата, която била срещу неговата стая. Там влизали хора от всички страни, донасяли своите мисли, изразени в писма и оттам тия мисли се разпращали по целия свят.

„Това е чудесно!“ — провиквал се той…

През лятото на 1904 г. получихме печалната вест от Баденвайлер за смъртта на Антон Павлович.

„Ich sterbe“^[6] — са били последните думи на умиращия. Неговата смърт била красива, спокойна и тържествена.

Чехов умря и след смъртта си стана още по-любим в родината си, в Европа и в Америка. Обаче въпреки тоя успех и тая популярност за мнозина той остана неразбран и недооценен. Вместо некролог ще изкажа няколко свои мисли за него.

И досега още съществува мнение, че Антон Чехов е поет на делничното, на сивите хора, че неговите пиеси са една печална страница от руския живот, която свидетелствува за жалкото духовно съществуване на страната. Неудовлетвореност, която парализира всички начинания; безнадеждност, която убива енергията; пълен простор за развиване на вродената славянска тъга. Ето мотивите на неговите сценични произведения.

Но защо тая характеристика за Чехов така рязко противоречи с моите представи и възпоминания за покойния? Аз го виждам много по-често бодър и усмихнат, отколкото мрачен, макар че го познавах в лошите периоди на болестта му. Там, където се намираше болният Чехов, най-често царуваше шегата, духовитостта, смехът и дори закачките. Кой по-добре от него умееше да разсмива или да говори глупости със сериозно лице? Кой повече от него ненавиждаше невежеството, грубостта, хленченето, клюкарството, еснафството и вечното пиене на чай? Кой повече от него жадуваше за живот, за култура, в каквото и както да се проявявали? Всяко ново полезно начинание, всяко зараждащо се научно дружество или проект за нов театър, библиотека, музей бяха за него истинско събитие. Дори най-простото и обикновено благоустройство на живота необикновено много го съживяваше и вълнуваше. Например спомням си неговата детска радост, когато му разказвах веднъж за голямата строяща се къща при Червените врати в Москва, на мястото на лошата едноетажна къщурка, която беше съборена. За това събитие Антон Павлович дълго време с възторг разказваше на всички, които го навестяваха: така силно търсеше той във всичко предвестниците на бъдещата руска и всечовешка култура, не само духовна, но дори и материална.

Същото беше и в неговите пиеси: сред пълната безнадеждност на осемдесетте и деветдесетте години в тях често пламват светли мечти, бодри предсказания за живота след двеста, триста или хиляда години, в името на които всички трябва сега да страдаме; за новите изобретения, благодарение на които хората ще летят по въздуха, за откриването на шестото чувство.

А забелязали ли сте как често при изпълнение на Чеховите пиеси в зрителната зала избухва смях, и то тъй звънлив и весел, какъвто не сме чували на други спектакли? Когато Чехов се заеме да пише водевил, той докарва шегата до размерите на уморителната буфонада.

Ами неговите писма? Когато ги чета, от мене, разбира се, не може да се изплъзне общото им тъжно настроение. Но на фона на тая тъга блестят като весело трепкащи звезди на нощния небосклон остроумни думици, смешни сравнения и забавни характеристики. Често работата стигаше до закачки, анекдоти и шеги на вродения неуморим веселяк и хуморист, който живееше в душата на Антоша Чехонте, а по-сетне и в душата на болния, измъчен Чехов.

Когато един здрав човек се чувствува бодър и весел, това е естествено и нормално. Но когато един болен, осъден от самия себе си на смърт (та нали Чехов беше лекар), прикован като затворник към едно омразно нему място, далеч от близки и приятели, без всякаква надежда пред себе си, все пак може да се смее и да живее със светли мечти, с вяра в бъдещето, да трупа грижливо културни богатства за идните поколения — тогава ние сме длъжни да признаем такава жизнерадост и жизнеспособност за извънредна, за изключителна, такава, която далеч надминава нормата. Още по-малко мога да разбера защо смятат Чехов остарял за нашето време и защо някои мислят, че той не би могъл да разбере революцията и новия живот, който тя създава?

Разбира се, би било смешно да отричаме, че епохата на Чехов е извънредно далече по своите настроения от днешното време и от новите, възпитани от революцията поколения. В много отношения те дори са направо противоположни. Ясно е също, че съвременна, революционна Русия с нейната активност и енергия в разрушаването на старите устои на живота и в създаването на нови основи не приема и дори не разбира инертността на осемдесетте години с техния пасивен, очаквателен копнеж.

В задушния и застоял въздух на ония времена нямаше почва за революционен подем. Само някъде под земята, конспиративно, се готвеха и събираха сили за страшни удари. Работата на напредничавите хора се заключаваше само в това да подготвят общественото настроение, да внушават новите идеи, като разясняват несъстоятелността на стария живот. И Чехов беше заедно с ония, които извършваха тая подготвителна работа. Той като малцина умееше да изобразява нетърпимата атмосфера на застой, да осмива пошлостта, която поражда тоя живот.

Времето минаваше. Вечно стремящият се напред Чехов не можеше да стои на едно място. Напротив, той еволюираше заедно с живота и епохата.

Колкото повече се сгъстяваше атмосферата и работата се приближаваше към революция, толкова по-решителен ставаше той. Лъжат се ония, които го смятат за безволев и нерешителен като мнозина от хората, които описваше. Аз вече казах, че той неведнъж ни е учудвал със своята твърдост, определеност и решителност.

„Ужасно! Но без това не може. Нека японците ни размърдат малко“ — каза ми веднъж Чехов развълнувано, но твърдо и уверено, когато в Русия замириса на барут.

В художествената литература в края на миналия и в началото на днешния век той е един от първите, които почувствуваха неизбежността на революцията, когато тя беше само в зародиш и когато обществото продължаваше да се къпе в излишества. Той е един от първите, който даде тревожния сигнал. Кой друг освен него започна да сече прекрасната, цветуща вишнева градина, съзнал, че времето й е минало и че старият живот безвъзвратно е осъден на разрушаване.

Човек, който е могъл отрано да предусети много от онова, което сега става, той сигурно би съумял и да приеме всичко, което е предсказал.

Но може би самите похвати на писане на Чехов и на творчеството му да са твърде меки за съвременния човек? Общоприетият начин за изобразяване върху сцената на прогресивния човек-революционер изисква ефектно-театрален и енергичен протест, рязко изобличаване, страшна взискателност. Такова нещо наистина няма в произведенията на Чехов. Но от това неговите творби не по-малко убедително и силно въздействуват върху хората.

В своите повици за обновяване на живота Чехов често се ползува с похвата „от противоположното“. Той казва: и тоя е славен човек, и другите, и третият, и всички не са лоши хора; и животът им е красив, и недостатъците им са мили и смешни. Но, взето заедно, всичко е скучно, ненужно, тягостно, мъртво, безжизнено. Какво трябва да се направи? Трябва с общи усилия да се смени всичко, да се стремим към друг, по-добър живот.

В ония, които не усещат и не разбират това у Чехов, аз виждам известна ограниченост, липса на усет и на въображение, което окрилява човека и го вглъбява в същността на художествената творба. Това е резултат от тяхното прозаично и еснафско отношение към изкуството, което отнема от изкуството главната му сила.

И ние, артистите, нерядко пристъпваме към произведението на поета с еснафски изисквания и подчертаваме в тях не онова, което е важно в тях.

Сценичното предаване на Чеховата мечта трябва да бъде релефно. Лайтмотивът на пиесата трябва да звучи през цялото време. Но за съжаление по-трудно е да се предаде на сцената мечтата на Чехов, отколкото външният живот на пиесата и нейната битова страна. Ето защо нерядко в театъра главният мотив на пиесата се потулва, а всекидневието твърде ярко се изтъква на пръв план. Често такова преместване на центъра става не само по вина на режисьора, но и на самите актьори. Така например някои артисти обикновено играят ролята на Иванов като неврастеник и предизвикват в зрителите само съжаление към болния. А Чехов го е описал като силен човек, борец в обществения живот. Но и Иванов не може да издържи и се пресилва в непосилната борба с тежките условия на руската действителност^[7]. Трагедията на пиесата не се състои в това, че главният герой заболява, а в това, че условията на живота са нетърпими и изискват коренна реформа. Дайте за тая роля актьор с огромна вътрешна сила — и вие не ще познаете Чехов или по-право за пръв път ще го познаете такъв, какъвто трябва да бъде. Дайте и на Лопахин във „Вишнева градина“ размаха на Шаляпин, а на младата Аня — темперамента на Ермолова и нека първият с цялата своя мощ сече отживялото, а младото момиче, което предчувствува заедно с Петя Трофимов приближаването на новата епоха, да викне на целия свят: „Здравей, нов живот!“ — и вие ще разберете, че „Вишнева градина“ е жива за нас, близка, съвременна пиеса, че гласът на Чехов звучи в нея бодро, възпламеняващо, тъй като самият той гледа не назад, а напред.

У многоликия Чехов, както у всеки художник-драматург, има още една страна, обърната непосредствено към сцената и към нас, артистите — това са чисто театралните основи и принципи, неговото разбиране за задачите на нашето изкуство, за неговата същност, техника, начин на писане за сцената и т.н. В тази наша професионална област на изкуството вън от всякакви тенденции или обществено-политически предпоставки не е толкова важно какво пише поетът, какво играе артистът, а важно е как те правят това. Ние, специалистите в актьорското и в режисьорското дело, трябва да изучаваме покойния поет от тая драматургическа, сценическа и артистическа негова страна.

Направено ли е това? Кой от актьорите е изучавал техниката на Чеховото драматическо творчество с нейните нови похвати, режисьорски възможности, с особената, неизвестна преди Чехов сценичност, която изисква нова актьорска психология и ново самочувствие? Кой от нас дълбоко е вникнал в монолога на Трепльов за новото изкуство? Знаят ли актьорите тия скрижали на нашия завет? Разбира се, те са назубрили текста им като „Отче наш“, но дали са се замислили някога върху скрития под думите вътрешен смисъл на този текст?

„За учудване е — каза ми веднъж Морис Метерлинк, — че толкова малко актьори се интересуват от своето изкуство, от неговата техника, философия, актьорско майсторство и виртуозност.“

Ония от артистите, които с голямо самомнение и с чувство на превъзходство говорят за Чехов, че е остарял, сами още не са дорасли до него. Те са именно тия, които са останали назад в нашето изкуство; те са, които не разбират работата или просто от мързел искат с презрение да прекрачат през Чехов. Но без да минеш по всички стъпала по стълбата на нашето изкуство, не можеш да вървиш по-нататък по набелязващите се етапи на неговото естествено, органическо развитие.

Чехов представлява един от важните стълбове по пътя на нашето изкуство, набелязан от Шекспир, Молиер, Луиджи Рикобони^[8], великия Шрьодер^[9], Пушкин, Гогол, Шчепкин, Грибоедов, Островски, Тургенев. Като изучим Чехов и като застанем на неговите позиции, тогава ще чакаме нов водач да ни посочи нов етап на вечния път и да го измине заедно с нас, като издигне нов стълб за бъдещите артистически поколения. Оттам от новозавоюваната позиция ще се открие широк простор за по-нататъшното движение напред.

Творбите на ония, които подобно на Чехов издигат стълбове, надрастват поколенията, а не поколенията ги надрастват. Жизнените теми, третирани от художниците, стареят, загубват съвременната си острота, престават да увличат ония, за които не съществуват перспективите на историята. Но истинските художествени произведения не умират от това и не се лишават от своята поетическа ценност. И нека Чеховото какво ако не в тези, то в други негови творби да е остаряло и да е неприемливо за следреволюционния период, но Чеховото как още не е започнало да живее пълен живот в нашите театри.

Затова главата за Чехов още не е свършена, не са я прочели още, както трябва, не са вникнали в нейната същност и преждевременно са затворили книгата.

Нека отново да я разтворят, да я изучат и дочетат докрай.