Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (43)

Пристигането на Чехов

„Вуйчо Ваньо“

Болестта не позволяваше на Антон Павлович да дойде в Москва през сезона. Но когато се затопли времето, през пролетта на 1899 г. той пристигна с тайната надежда да види „Чайка“ и настояваше да му я покажем.

„Но чуйте ме, това ми е нужно, ами че аз съм авторът, как ще пиша по-нататък?“ — повтаряше той при всеки удобен случай.

Какво да се прави? Сезонът бе свършил, помещението на театъра премина за през лятото в други ръце, цялото ни имущество беше изнесено и сложено в една тясна барака. За да покажем на Чехов едно представление, би трябвало отново да извършим почти същата онази работа, която е нужна и за началото на сезона, т.е. да наемем театър, работници, да отделим всички декори, реквизит, костюми, перуки, да ги докараме в театъра, да свикаме актьорите, да репетираме, да натъкмим осветлението и пр. и пр. И в резултат показаното представление ще излезе неуспешно. Не може добре да се приготви така набързо.

Освен това неопитните актьори, несвикнали с новото място, ще бъдат разсеяни, а за Чеховите пиеси това е най-опасно. Отгоре на всичко зрителната зала приличаше на хамбар, защото беше съвършено празна. Поради ремонта столовете бяха извадени. В празната зала пиесата не ще звучи добре и Чехов ще се разочарова. Но думата на Чехов беше закон за нас и трябваше да изпълним молбата му.

Показаното представление се състоя в Никитския театър. На него присъствуваха Чехов и десетина зрители. Впечатлението, както и предполагахме, беше средно. След всяко действие Антон Павлович изтичваше на сцената и лицето му съвсем не отразяваше някаква вътрешна радост. Но като гледаше задкулисната суета, той се ободряваше и се усмихваше, защото обичаше кулисите и театъра. Едни актьори Антон Павлович хвалеше, други пък укоряваше. Особено си изпати една актриса.

„Слушайте — казваше той, — тя не може да играе в моята пиеса. Вие имате друга, чудесна изпълнителка. Тя е прекрасна артистка.“

„Но как да й отнемем ролята? — застъпвахме се ние. — Та това е равносилно да я изключим от трупата. Помислете какъв удар ще бъде за нея!“

„Тогава аз ще си взема пиесата“ — заключи Чехов почти жестоко, учудвайки ни със своята твърдост и непоколебимост. Въпреки изключителната нежност, деликатност и доброта, която беше присъща на Антон Павлович, по въпросите за изкуството той беше строг, неумолим и никога не правеше каквито и да са компромиси.

За да не ядосваме и да не тревожим болния, ние не му възразявахме, като се надявахме, че с течение на времето всичко ще се забрави. Но не! Съвсем неочаквано Чехов изведнъж казваше:

„Слушайте, тя не бива да играе в моята пиеса.“

На показното представление Антон Павлович, изглежда ме избягваше. Аз го чаках в гримьорната си, но той не дойде. Лош знак! Нямаше какво да се прави, аз сам отидох при него.

„Нахокайте ме, Антон Павлович“ — молех го аз.

„Чудесно е, слушайте, ама чудесно! Трябват ви само едни скъсани обувки и панталони на квадратчета.“

Повече нищо не можах да узная от него. Какво е това? Нежелание да си изкаже мнението ли, шега ли, за да се отърве, или подигравка?… Че как така: Тригорин е моден писател, любимец на жените и отведнъж панталони на квадратчета и скъсани обувки. А пък аз, тъкмо обратното, обличах за ролята най-елегантен костюм: бели панталони, обувки половинки, бяла жилетка, бяла шапка и си правех красив грим.

Измина една година или повече. Отново играех ролята на Тригорин в „Чайка“ и отведнъж през време на едно представление нещо ме осени:

„Разбира се, именно скъсани обувки и карирани панталони и съвсем не е хубавец! В това се състои и драмата, че за младите момиченца е важно само човек да е писател, да е печатал трогателни повести — тогава всички Нини Заречни една след друга ще му се хвърлят на шията, без да забелязват, че той е и незначителен като човек, и некрасив, и с панталони на квадратчета, и със скъсани обувки. Чак после, когато любовните романи на тези «чайки» се свършват, те започват да разбират, че моминската фантазия е създавала онова, което в същност никога не е било.“

Дълбочината и съдържателността на лаконичните Чехови забележки ме порази. Тя беше твърде типична за него.

След успеха на „Чайка“ много театри започнаха да тичат подир Чехов и водеха с него преговори за поставяне на другата му пиеса — „Вуйчо Ваньо“. Представители на разни театри посещаваха Антон Павлович вкъщи и той водеше с тях разговори при затворени врати. Това ни смущаваше, защото и ние бяхме претенденти за неговата пиеса. Но ето че веднъж Чехов се връща в къщи развълнуван и разсърден. Отпосле се разбра, че едно началствуващо лице на театър, на което той отдавна, преди нас обещал своята пиеса, без да иска, обидило писателя. Вероятно не знаейки какво да каже и как да започне разговора, директорът попитал Чехов:

„С какво се занимавате сега?“

„Пиша повести и разкази, а понякога и пиеси.“

Какво е станало след това, не зная. В края на срещата на Чехов поднесли протокола на репертоарната комисия при театъра, в който протокол били казани много ласкави думи за неговата пиеса, приета за поставяне, обаче при едно условие — авторът да преработи края на трето действие, в което възмутеният вуйчо Ваньо стреля върху професор Серебряков.

Чехов се зачервяваше от възмущение, когато разправяше за глупавия разговор и цитирайки безсмислените мотиви за преработката на пиесата, тъй както били изложени в протокола, избухна в продължителен смях^[1]. Само Чехов умееше така неочаквано да се разсмива в момент, когато най-малко можеш да очакваш от него такъв весел изблик.

Вътрешно ние тържествувахме, защото предчувствувахме, че „на нашата улица ще има празник“, т.е. че съдбата на „Вуйчо Ваньо“ е решена в наша полза. Така, разбира се, и стана. Пиесата беше дадена нам, на което Антон Павлович много се радваше. Веднага се заловихме за работа. Трябваше преди всичко да се възползуваме от присъствието на Антон Павлович, за да се споразумеем с него относно авторските му желания. Колкото и странно да е, той не умееше да говори за своите пиеси. Той се смущаваше, срамуваше се и за да излезе от това неловко положение и да се отърве от нас, прибягваше до своята обикновена приказка:

„Слушайте, но аз съм го написал, там всичко е казано.“

Или ни заплашваше:

„Слушайте, ама няма да пиша вече пиеси. За «Чайка» получих ей това на̀…“

И изваждаше тогава от джоба си едно петаче, показваше ни го и отново се заливаше от продължителен смях. Ние също не можехме да се удържим да не се засмеем. Беседата временно губеше деловия си характер. Но след малко отново повдигахме въпроса, докато най-сетне Чехов със случайно подхвърлена дума не ни подскаже някоя интересна мисъл в пиесата или някоя оригинална характеристика на своите герои. Така например говорехме върху ролята на самия вуйчо Ваньо. Прието беше да се смята, че той като управител на имението на професор Серебряков трябваше да носи традиционния театрален костюм на чифликчия: високи чизми, каскет, понякога камшик в ръка, защото се предполага, че чифликчията обикаля имението на кон. Но Чехов се възмути.

„Слушайте — горещеше се той — нали там всичко е казано? Ами че вие не сте чели пиесата.“

Надникнахме в оригинала, но не намерихме никакви указания, ако не се смятат няколкото думи за копринената вратовръзка, която носи вуйчо Ваньо.

„Ето на, ето! Всичко е написано“ — убеждаваше ни Чехов.

„Какво е написано? — недоумявахме ние — Копринена вратовръзка?“

„Ама, разбира се, слушайте, щом има чудесна вратовръзка, той е изящен, културен човек. Не е вярно, че нашите чифликчии ходят с миризливи ботуши. Те са възпитани хора и прекрасно се обличат, поръчват дрехите си в Париж. Та аз всичко съм написал.“

Това незначително загатване отразяваше по мнението на Антон Павлович цялата драма — драмата на съвременния руски живот: бездарният, никому ненужен професор блаженствува; той незаслужено се ползува с фалшивата слава на знаменит учен, става кумир на Петербург, пише глупави учени книги, които старата Войницка с увлечение чете. Заразен от общото увлечение, дори самият вуйчо Ваньо известно време е бил под негово обаяние, смятал го е за велик човек, работел му е безкористно в имението, за да поддържа тая знаменитост. Но се оказва, че Серебряков е сапунен мехур, който незаслужено заема такъв висок пост, а живите талантливи хора, вуйчо Ваньо и Астров, през това време си погубват живота в мечите кътища на обширната неуредена Русия. И тебе ти се иска да предадеш кормилото на властта в ръцете на истинските работници и труженици, които водят жалко съществуване в някакви затънтени краища — да сложиш тях на високите постове вместо бездарните, макар и знаменити серебряковци.

След разговора с Антон Павлович външният образ на вуйчо Ваньо, не зная защо, се свърза във въображението ми с образа на П. И. Чайковски.

При разпределянето на ролите в пиесата имаше също така немалко куриози. Оказа се, че някои любими на Чехов актьори от нашия театър трябваше да играят всички роли в пиесата. Когато се разбра, че това е невъзможно, Антон Павлович ни заплашваше:

„Слушайте, но аз ще преправя края на третото действие и ще пратя пиесата в Репертоарния комитет.“

Сега човек мъчно може да повярва, че след премиерата на „Вуйчо Ваньо“^[2] ние се събрахме в интимна компания в един ресторант и плакахме, защото спектакълът по мнението на всички се провали. Обаче времето направи своето: спектакълът беше признат, задържа се повече от двадесет години в репертоара и стана известен в Русия, в Европа и в Америка.

Всички артисти играха добре — и Книпер, и Самарова, и Лужски, и Вишневски. Най-голям успех имаха Лилина, Артьом и аз, който играех ролята на Астров. Отначало не обичах тази роля и не исках да я играя, тъй като винаги бях мечтал за другата роля — за самия вуйчо Ваньо. Обаче Владимир Иванович успя да сломи моето упорство и ме накара да обикна Астров.