Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (28)

Успех за самия мене

„Село Степанчиково“

В началото на другата година беше наета и ремонтирана за Ловния клуб една великолепна сграда на ул. „Воздвиженка“, където по-рано се помещаваше Московският градски съвет. С откриването на клуба ние възобновихме нашите редовни ежеседмични спектакли за членовете му: това ни даваше средства, а за душата — по примера на „Плодовете на просвещението“ — решихме да поставяме спектакли, които да показват нашите художествени постижения.

За такъв спектакъл беше избрана моята драматизация на повестта на Достоевски „Село Степанчиково и неговите обитатели“^[1]. Реших се да приспособя тая повест за сцената, още повече, че вдовицата на покойния писател ми беше разправила как нейният мъж отначало готвел не повест, а пиеса, но се отказал от това си намерение, защото тичането около поставянето на пиесата и получаването на разрешение от цензурата за нейното изнасяне пред публика беше трудно, а Фьодор Михайлович имал нужда от пари. Моята преработка на повестта беше забранена от цензурата. Тогава по съвета на някои опитни хора аз измених имената на ролите, т.е. Фома Опискин нарекох Фома Оплевкин. Обносков — Отрепиев, Мизинчиков — Палчиков и т.н. В този вид пиесата беше разрешена от цензурата почти без задрасквания.

Ролята на вуйчото и цялата пиеса „Село Степанчиково“ имаха за мене като артист съвсем изключително и важно значение ето защо: в репертоара на всеки артист между многото играни от него роли навярно има и няколко такива, които отдавна вече сами са легнали в неговата човешка природа. Стига само да се докоснеш до една такава роля, и тя оживява без творчески мъки, без търсене и почти без техническа работа. Причината за това е, че душевният материал и оформяващите го процеси благодарение на случая и на съвпадението са подготвени предварително от живота. Ролята и образът са били създадени органически, от самата природа. Те са си такива, каквито са; други не могат и да бъдат. Тях, както и собствената си душа, трудно можеш да анализираш.

Такава роля беше за мене вуйчото в „Село Степанчиково“. Аз съвсем естествено, напълно се слях с него, ние имахме едни и същи възгледи, помисли, желания. Когато ми казваха, че той е наивен и ограничен човек и че напразно се суети, аз не бях съгласен с това. Според мене всичко, което вълнува вуйчото, е твърде важно за него от гледна точка на човешкото благородство. Напротив, срамувах се за себе си в тази роля, срамувах се, че аз — старецът! — съм се влюбил в момиченце. Та нима му подхождам?! Казват, че Фома е мошеник. Но щом той действително се безпокои за мене и прекарва нощите си в молитви, щом ме поучава за мое добро, аз си го представям самопожертвувателен човек. Ще ме попитат защо не съм изгонил Фома. Нима без него бих могъл да се справя с всички тия баби, хрантутници и готованци? Те биха ме изяли! Казват, че към края на пиесата у вуйчото се пробужда лъвът. Но аз гледам на това по-просто. Той е направил това, което би направил всеки, който обича. Вниквайки в живота на пиесата, аз не виждам друг изход за вуйчото освен тоя, който сам си е избрал. С една дума, в жизнените предели на пиесата аз ставах такъв, какъвто е той. Постарайте се да разберете тази магическа за артиста дума: да стане. „Да копира и схване походката и движенията“, да предаде „в облекло и във фигура ролята“, казва Гогол, може и второстепенен актьор, но „да улови душата на ролята“, да стане художествен образ може само истинският талант. Щом е така, значи имам талант, защото в тая роля станах вуйчото, докато в други роли малко или много „дразнех“ (копирах, имитирах) чужди или свои собствени образи.

Какво щастие, ако поне веднъж в живота си изпиташ онова, което трябва да чувствува и да прави на сцената истинският творец! Това състояние е рай за артиста и аз го познах в процеса на тази работа, но след като го познах, аз не исках вече да се помиря с нищо друго в изкуството. Нима не съществуват технически средства за проникване в артистическия рай не случайно, а по своя воля? Само тогава, когато техниката постигне тая възможност, нашият актьорски занаят ще стане истинско изкуство. Но где и как да се търсят средства и основи за създаване на такава техника?! Ето въпроса, който трябва да стане най-важният въпрос за всеки истински артист.

Не зная как съм играл тая роля, не се заемам да критикувам себе си и да се преценявам, но аз се радвах на истинско артистическо щастие и не ме смути това, че спектакълът нямаше материален успех и не правеше сборове.

Само отделни хора оцениха Достоевски на сцената, както и нашата работа над инсценировката.

Знаменитият писател-белетрист Дмитрий Василиевич Григорович, другар и връстник на Достоевски и Тургенев, се спусна в екстаз към кулисите, като викаше, че след „Ревизор“ сцената не е видяла такива ярки, колоритни образи. Геният на Достоевски го бе завладял и бе възкресил в него спомени, които обаче ще премълча, защото смятам, че нямам право да ги разгласявам, щом самият Григорович не е намерил за нужно да стори това. Така в спектакъла „Село Степанчиково“ аз можах да се почувствувам като истински артист-творец.