Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (26)

Занаятчийски опит

Нашите дългове или по-право моите дългове бяха толкова големи, че решихме да закрием Дружеството за изкуство и литература. Насрочи се ликвидационно събрание, на което се води съответният протокол за закриване на дружеството. В момента, когато исках да се подпиша на него, нечия ръка ме възпря. Това беше ръката на току-що влезлия в стаята Павел Иванович Бларамберг, един от членовете на нашето дружество, известен композитор и човек, когото всички уважаваха.

„Как — горещеше се той, — да се ликвидира такова хубаво начинание, което вече можа да покаже своята жизнеспособност? Не ще позволя! Постеснете се, отсечете онова, което от само себе си е умряло, но запазете това, което вече е покълнало! Кръжецът на любителите трябва на всяка цена да продължи своето съществуване. За всичко това са нужни малко пари, а аз не вярвам, че те ще разорят някого от вас, богатите хора! Ей на, днес след ликвидационното събрание ще отидете да вечеряте в някой ресторант и там по случай закриването ще оставите толкова пари, колкото биха стигнали да се продължи с един-два месеца животът на младото дело. Пожертвувайте пет-шест вечери и запазете хубавото начинание, което ще обнови изкуството. Дайте лист хартия! Аз не съм богат, но се подписвам пръв. А протокола скъсайте!“

Листът тръгна от ръка в ръка. От тая подписка не се събраха много пари, но бяха достатъчни, за да се продължи нашето дело на нови, съвсем скромни начала.

След свършване на събранието все пак отидохме да вечеряме и изгуляхме една сума, равна на едномесечния бюджет на кръжеца.

През другия сезон нашето Дружество за изкуство и литература се подслони в един малък апартамент, който горе-долу можахме да обзаведем^[1]. Административните длъжности бяха разпределени между членовете на дружеството и се изпълняваха от тях безвъзмездно. За заплата на режисьор парите не стигаха и затова волю-неволю трябваше да заместя Федотов.

Предишното грамадно помещение на Дружеството за изкуство и литература трябваше да се предаде на клуба на ловците, които ни предложиха да устройваме всяка седмица по едно представление за техните семейни вечеринки. Ние се нагърбихме с трудната работа да поставяме всяка седмица по една нова пиеса, както правеха в това време всички останали театри. Но професионалните артисти имаха опит и разработена техника за тоя занаят, а ние ги нямахме и затова работата, с която се нагърбихме, не беше по силите ни. Друг изход обаче нямаше.

Преди всичко ние възобновихме старите пиеси.

През време на една репетиция на трагедията „Саморазправящите се“ от Писемски в стаята влезе Гликерия Николаевна Федотова, бившата жена на А. Ф. Федотов, който току-що ни беше напуснал. Федотова седна зад режисьорската масичка и ми каза:

„Преди две години ви предупредих, но вие не ме послушахте. И аз не идвах при вас. Сега, когато всички ви оставиха, дойдох и ще работя с вас. Започвайте, драги мой! Господи, благослови!“

Ние се съживихме. Федотова имаше съвсем друг начин на работа, не като тоя на мъжа си. Той виждаше картината, образите и ги рисуваше. Тя долавяше чувството и се стараеше да го възпроизведе. Федотов и Федотова като че се допълваха един друг.

Федотова стана ръководителка на драматическия отдел на нашия кръжец. Тя преглеждаше и поправяше спектаклите, които подготвяхме. После, когато в касата ни се събраха малко пари, извикахме за режисьори в помощ на Федотова стари опитни артисти от Малий театър. С тях бяха поставени много пиеси за редовните представления на Ловния клуб.

Какво ни дадоха тези нови режисьори? Докато Федотов беше майстор на спектакъла изобщо, а Федотова главно въплътяваше чувството, новите режисьори създаваха отделните образи, но не толкова от вътрешната, колкото откъм външната им страна^[2]. Освен това, имайки пред вид условията ни с Ловния клуб, които ни задължаваха всяка седмица да даваме премиера, новите режисьори ни показаха занаятчийските начини на работа, на актьорска игра по една изработена веднъж завинаги форма. С помощта на тия начини и у нас се изработи специфичен актьорски опит, навик към сцената, досетливост, увереност в действието и благодарение на практиката гласовете ни укрепнаха, свикнахме да говорим високо и да се държим така уверено на сцената, щото зрителят да вярва, че наистина имаме право да излизаме и да говорим на сцената и че зрителите трябва да ни слушат. Това почна да ни различава от любителя, който излиза неуверено на сцената, т.е. така, като че се съмнява наистина ли трябва да излезе; зрителят пък, като гледа такива любители, не е уверен дали трябва още и да ги слуша! Любителят говори, а зрителят не иска да го слуша. Наистина на места мимо волята си любителят изведнъж се запалва, а заедно с него и зрителят, но артистическото пламване загасва веднага и безпомощният актьор стои на сцената като случаен гост, а зрителят престава да се интересува от него.

Чисто актьорската практика ни направи по театралному сценични и ние смятахме това за успех. Едва ли обаче тези наши постижения радваха новата ни художествена ръководителка — Г. Н. Федотова, която се стремеше да насочва нашата работа по вътрешна линия. Тази линия за нас тогава беше извънредно мъчна, тъй като истинското изкуство трябва да се учи дълго, търпеливо и системно.

Новите режисьори бяха точно по нашия вкус. Те ни учеха простичко да играем спектакъл и това ни се харесваше, защото даваше илюзия за голяма, продуктивна дейност. Тая бърза и непосилна работа ни донесе освен ползата, която вече отбелязах, и голяма вреда в смисъл на увеличаване лошите ни навици и занаятчийските актьорски щампи от най-долно качество.

Представленията в Ловния клуб ни създадоха малка популярност и оставиха приятни спомени за милото гостоприемство, което ни оказа управата на Ловния клуб.

Имаше и друго едно обстоятелство, за което ми се иска да кажа няколко думи. Както вече споменах, през времето, за което говоря, в Москва пристигна Вера Фьодоровна Комисаржевска и се установи при баща си, който по това време още продължаваше да води при нас в клуба своя оперен клас, съкратен до минимум. Комисаржевски имаше квартира в дружеството, гдето се настани и дъщеря му. За нея беше отделено едно кътче, обзаведено с театрални вещи и мебели от реквизитната. Криейки се от всички, тя си акомпанираше на китара и полугласно тананикаше тъжни цигански романси за изгубена любов, за измяна и за страдания на женското сърце.

В един от критичните моменти на нашия театрален живот ние се обърнахме към нея за помощ, като я помолихме да замени една заболяла артистка в следващото представление в Ловния клуб. Аз играх с новоизпечената любителка доста изящната едноактна пиеса от Гнедич „Пламенните писма“^[3]. Това беше първото и твърде успешно излизане на бъдещата знаменитост на сцената в Москва.

За съжаление точно в разгара на този сезон ни сполетя нещастие: цялото помещение на Ловния клуб изгоря. Нашите представления се прекратиха^[4].

Очаквайки да се завърши новото, много по-разкошно помещение на клуба, ние останахме без работа и трябваше да се издържаме, като продължим да даваме спектакли на свой риск.