Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (51)

„На дъното“

През време на първото ни пътуване в Крим една вечер, както седяхме на терасата и слушахме плясъка на морските вълни, Горки ми разказваше в тъмнината съдържанието на тая своя пиеса, за която тогава само мечтаеше. В първата си редакция главната роля беше роля на лакей от богата къща, който най-много от всичко пази колосаната яка от фраковата си риза — единственото нещо, което го свързва с предишния му живот. В нощния приют е тясно, обитателите му се карат помежду си и атмосферата е отровена с омраза. Второто действие завършваше с внезапна полицейска проверка в приюта. При тая вест целият мравуняк се размърдва, всички бързат да скрият откраднатото; в трето действие настъпва пролет, слънце, природата се съживява, обитателите на приюта напускат смрадливата атмосфера, излизат на чист въздух, отиват да копаят, те пеят песни и на слънце, на чист въздух забравят, че се мразят.

Сега ни предстоеше да поставим и да изиграем тази пиеса в нова, значително задълбочена редакция под названието „На дъното на живота“, което отпосле по съвета на Владимир Иванович Горки съкрати на две думи: „На дъното“. Ние отново бяхме изправени пред трудна задача: нов тон и начин на игра, нов бит, нов своеобразен романтизъм, патос, граничещ, от една страна, с театралност, а, от друга — с проповед.

„Не обичам, когато Горки като свещеник се качва на амвона и започва да чете проповед на своята енория, с църковно «окане»^[1] — казваше Антон Павлович за Горки. — Алексей Максимович трябва да разрушава това, което подлежи на разрушение, в това е неговата сила и призвание.“

Текстът на Горки трябваше да се произнася така, че фразата да звучи естествено. Неговите поучителни и проповедническн монолози дори например за „Човека“^[2] трябва да умееш да изговаряш просто, с естествен вътрешен подем, без лъжлива театралност, без високопарност. Иначе сериозната пиеса ще се превърне в проста мелодрама. Трябваше да усвоим особения стил на босяка и да не го смесваме с обикновения битов театрален тон или с актьорската вулгарна декламация. У босяка трябва да има простор, свобода, свое особено благородство. Но отде да се вземат? Трябва да се вникне в най-дълбоката същност на самия Горки, както ние направихме на времето си с Чехов, за да се намери тайният ключ към душата на автора. Тогава ефектните слова на босяшките афоризми и витиеватите фрази на проповедта ще се изпълнят с духовната същност на поета и артистът ще почне да се вълнува заедно с него.

Както винаги, В. И. Немирович-Данченко и аз пристъпихме към новото произведение всеки по свой начин. Владимир Иванович майсторски разкри съдържанието на пиесата; той като писател знае литературните пътища, които водят към творчество. Аз пък, както обикновено ми се случваше, безпомощно се мятах насам-нататък в началото на работата си, хвърлях се от бита към чувството, от чувството към образа, от образа към постановката или пък дотягах на Горки с въпроси, търсейки у него творчески материал. Той ми разказваше как е създадена пиесата, говореше ми за своя скитнически живот, за срещите си, за прототиповете на действуващите лица и за моята роля — Сатин — особено. Оказа се, че босякът, когото той беше описал в тази роля, пострадал поради себепожертвователната си обич към своята сестра. Тя била омъжена за някакъв пощенски чиновник, който пропилял държавни пари. Заплашвало го заточение в Сибир. Сатин намерил пари и с това спасил мъжа на сестра си, а той подло го предал, като уверявал, че Сатин ги е откраднал. Случайно подслушал клеветата, в порив на ярост Сатин ударил клеветника с една бутилка по главата, убил го и бил осъден на заточение. Сестрата умряла. След това каторжникът се върнал от заточение и започнал да ходи разгърден по Нижни Новгород с протегната ръка и на френски език да проси милостиня от дамите, които охотно му помагали поради неговия живописен, романтичен вид.

Разказите на Горки разпалиха любопитството ни и ние поискахме да видим в действителност живота на бившите хора. За тая цел беше устроена експедиция, в която участвуваха много от артистите, които играеха в пиесата, В. И. Немирович-Данченко, художникът Симов, аз и др. Под предводителството на писателя Гиляровски^[3], който изучаваше живота на босяците, беше устроена обиколка на Хитровото пазарище. Религията на босяка е свободата: сферата му — опасностите, грабежите, приключенията, убийствата, кражбите. Всичко това създава около тях атмосфера на романтика и своеобразна, дива красота, която в онова време ние търсехме.

В описваната нощ след извършването на една голяма кражба Хитровото пазарище беше обявено от тамошната тайна полиция, тъй да се каже, във военно положение. Затова беше мъчно външни лица да получат пропуск в някои нощни приюти. На няколко места стояха караули от въоръжени хора. Трябваше да се минава покрай тях. Те нееднократно ни спираха, искаха пропуск. На едно място трябваше дори да се промъкваме на пръсти, за да не би „някой, не дай боже, да ни чуе“. Когато минахме оградителната линия, олекна ни. Там вече свободно разглеждахме големите спални с безброй нарове, на които лежаха изморени хора — жени и мъже, прилични на трупове. В самия център на големия нощен приют се намираше тамошният университет със своята босяшка интелигенция. Това беше мозъкът на Хитровото пазарище, който се състоеше от грамотни хора, занимаващи се с преписване на роли за актьорите и за театъра. Те се бяха сгушили в неголяма стаичка и ни се видяха мили, приветливи и гостоприемни. Особено един от тях ни плени със своята хубост, образование и възпитание. Той имаше дори вид на светски човек с изящни ръце и тънък профил. Отлично говореше почти на всички езици, тъй като преди това е бил гвардеец. След като прогулял състоянието си, той паднал на дъното, отгдето обаче успял за известно време да се измъкне и отново да стане човек. После се оженил, получил добра служба и носел униформа, която много му приличала.

„Какво ли ще е да мина с такава униформа по Хитровото пазарище!“ — хрумнало му веднъж.

Той скоро забравил за тая глупава мечта. Но тя отново се върнала… и пак… и пак… И ето през време на една служебна командировка в Москва там минал покрай Хитровото пазарище, поразил всички и… завинаги останал там без всякаква надежда да се измъкне някога оттам.

Всички тези мили обитатели на приюта ни приеха като свои стари приятели, тъй като добре ни познаваха от театъра и от ролите, които преписваха за нас. Ние сложихме на масата закуски, т.е. водка с колбаси, и се започна гуляй. Когато им обяснихме целта на нашето идване, която се заключаваше в изучаване живота на бившите хора за пиесата на Горки, босяците се трогнаха до сълзи.

„С каква чест сме удостоени!“ — промълви един от тях.

„Че какво ли пък интересно има в нас, за какво ли ще ни показвате на сцената?“ — наивно се дивеше друг.

Разговорът се въртеше около темата, че когато престанат да пият, ще станат хора, ще излязат оттук и т.н. и т.н.

Особено един от тях споменаваше миналото. От предишния си живот или за спомен от тоя живот той беше запазил една лоша рисунка, изрязана от някакво илюстровано списание, която представляваше старец-баща в театрална поза, който показва на сина си една полица. До тях стои и плаче майката, а сконфузеният син, прекрасен млад човек, стои неподвижен, с наведени от срам и мъка очи. Изглежда, трагедията се заключаваше в подправяне на полица. Художникът Симов не одобри рисунката. Боже! Какво стана тогава! Като че се разклатиха тия живи съдове, препълнени с алкохол, той ги удари в главата… Те почервеняха, престанаха да се владеят и се озвериха. Посипаха се псувни, пипнаха кой бутилка, кой табуретка, замахнаха, нахвърлиха се върху Симов… Една секунда и той не би оцелял. Но тогава Гиляровски, който беше с нас, викна гръмогласно такава пететажна псувня, която зашемети със сложната си конструкция не само нас, но и самите босяци. Те застинаха от неочакваност, от възторг и от естетическо удоволствие. Настроението веднага се измени. Поде се бесен смях, аплодисменти, овации, поздравления и благодарности за гениалната псувня, която ни спаси от смърт или от осакатяване.

Екскурзията до Хитровото пазарище по-добре от всякакви беседи или анализи на пиесата пробуди моята фантазия и творческото ми чувство. Сега имах модел, от който може да се вае; имах жив материал, от който можех да създавам хора и образи. Всичко получи реално обоснование, дойде си на мястото. Като правех чертежите и мизансцените или като показвах на артистите някоя сцена, аз се ръководех от живи възпоминания, а не от измислици или от предположения. Главният резултат от екскурзията се заключаваше в това, че тя ме накара да почувствувам вътрешния смисъл на пиесата.

„Свобода на всяка цена!“ — ето нейната духовна същност. Тая свобода, заради която хората падат на дъното на живота, без да знаят, че там те стават роби.

След описаната знаменита екскурзия до дъното на живота на мене вече ми беше лесно да направя макета и планировката: аз се чувствувах свой човек в нощния приют. Но за мене като актьор се яви една трудност: предстоеше ми да предам в сценична интерпретация общественото настроение на тогавашния момент и политическата тенденция на автора, изказана в проповедите и монолозите на Сатин. Като се прибави към това и романтизмът на босяците, който ме тласкаше към обикновената театралност, ще ви станат ясни трудностите и опасните за мене като актьор подводни скали, на които постоянно се натъквах. Така в ролята на Сатин аз не можах съзнателно да постигна това, което несъзнателно бях постигнал в ролята на Щокман. В Сатин аз играех самата тенденция и мислех за обществено-политическото значение на пиесата, а тъкмо тя не пролича. А в ролята на Щокман бе тъкмо обратното: не мислех за политика и за тенденция, а тя се създаде от само себе си, интуитивно.

Отново практиката ме доведе до заключението, че в пиеси с обществено-политическо значение особено важно е сам да заживееш с мислите и с чувствата на ролята и тогава тенденцията на пиесата от само себе си ще се предаде. Но прекият път, непосредствено насочен към самата тенденция, неизбежно довежда до обикновената театралност.

Трябваше доста да работя върху ролята, за да мога до известна степен да се отклоня от неверния път, на който попаднах първоначално в грижа за тенденцията и романтизма, които не могат да се играят, които трябва да се създадат от само себе си като резултат и заключение от правилната душевна предпоставка^[4].

Спектакълът имаше огромен успех^[5]. Публиката ръкопляскаше безспирно на режисьорите, на всички артисти и особено на великолепния Лука — Москвин, на прекрасния Барон — Качалов, на Настя — Книпер, на Лужски, на Вишневски, на Бурджалов и най-сетне на самия Горки. Много смешно беше да види човек как той, появявайки се за пръв път на сцената, забрави да хвърли цигарата, която държеше между зъбите си, как се усмихваше от смущение, без да се досети, че трябва да си махне цигарата от устата и да се поклони на публиката.

„Ей, че успех, приятели, успех, бога ми, честна дума! — като че на себе си говореше Горки в този момент. — Ръкопляскат! Наистина! Викат! Ей че работа!“

Горки стана герой на деня. Подир него тичаха по улицата и в театъра; събираше се тълпа от почитатели и особено от почитателки, които го зяпаха; отначало, срамувайки се за своята популярност, той се приближаваше до тях, подръпваше червеникавия си подстриган мустак, оправяше всяка минута с мъжествените пръсти на силната си длан дългите си коси или отмяташе назад глава, за да махне падналите върху челото му кичури. При това Алексей Максимович потръпваше, разтваряше ноздри и се прегърбваше от смущение.

„Братлета! — обръщаше се той към почитателите си, като се усмихваше виновно. — Знаете, туй… някак си неудобно ми е!… Честна дума!… Какво ли пък има за гледане у мене!?… Аз не съм певица…, не съм балерина… Виж ти каква история… Но ей на̀, бога ми, честна дума…“

Но неговото смешно стеснение и своеобразният му начин да говори, като се смущава, още повече интригуваше и още по-силно привличаше към него почитателите му. Обаянието на Горки беше силно. Той имаше своя хубост и пластика, свобода и непринуденост. В паметта ми се е запечатала красивата му поза, когато стоеше на кея в Ялта, за да ме изпрати, и чакаше тръгването на парахода. Облегнал се небрежно върху някакви бали, хванал за ръка малкия си син Максимка, той замислено гледаше в далечината и на мене ми се струваше, че още малко и той ще се отскубне от кея и ще полети някъде далеч, след своята мечта.