Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (4)

Цирк

Спомените за моите по-късни детски възприятия още по-ярко са врязани в душата ми. Те се отнасят към областта на артистическите потребности и преживявания. Стига само да възкреся в паметта си обстановката на предишния си детски живот и аз отново сякаш се подмладявам и се вълнувам от познати чувства.

Ето навечерието и утрото на празник; пред мене е цял свободен ден. Сутринта можеш да станеш късно, а след това — ден, пълен с радости; те са необходими, за да поддържат енергията за предстоящите дълги безрадостни учебни дни и скучни вечери. Природата изисква в празник да се веселиш и всеки, който пречи на това, извиква в душата ти злоба, лоши чувства, а който ти помага — нежна благодарност.

Сутринта при закуската родителите ни съобщават, че днес трябва да отидем на визита при леля ни (скучна като всяка леля) или — още по-лошо — че след закуската ще имаме гости — необичаните от нас братовчеди и братовчедки. Ние изтръпваме, загубени сме. С такъв труд доживяхме до свободен ден, а сега ни го отнемат и го правят скучен делник. Как ще издържим до идния празник?

Щом загубихме деня, единствена надежда ни остава вечерта. Кой знае, може би баща ни, който най-добре от всички разбира какво е нужно на децата, вече се е погрижил за ложа в цирка или поне в балета, или в най-лошия случай в операта. Пък нека дори и в драмата… С билетите за цирк или за театър се занимаваше домоуправителят. Разпитваме къде е той. Заминал? Накъде! Надясно или наляво? Дадена ли е заповед на файтонджията да запази битюгите (големи, силни коне)? Ако е дадена — това е добър признак. Значи ще ги впрегнат в голямата четириместна карета — тази същата, в която возят децата за театър. Ако битюгите са били вече впрягани през деня — лош признак. Няма да има нито цирк, нито театър.

Но управителят се връща, влиза в кабинета на баща ми и му предава нещо от портфейла си. Какво ли ще е? Следиш: щом бащата излезе от кабинета, тичаш бързо към писалището. Но там освен досадни делови книжа не намираш нищо друго. Сърцето ти се свива! Ако пък забележиш жълта или червена хартийка, т.е. билети от цирк — тогава сърцето ти така затуптява, че чуваш ударите му, и всичко около тебе засиява. Тогава и лелята, и братовчедът не ти се струват така скучни. Тъкмо обратното — ставаш особено любезен с гостите, за да може през време на обеда бащата да каже:

„Днес момчетата тъй добре посрещнаха гостите, тъй мили бяха с леля си, че може да им се достави едно малко (а може би и голямо!) удоволствие. Как мислите, какво например?“

Зачервени от вълнение, с приседнала хапка в гърлото, ние чакаме какво ще стане по-нататък.

Баща ми мълчаливо бръква в страничния си джоб, бавно и спокойно търси нещо, но не го намира. Безсилни да чакаме повече, ние скачаме, хвърляме се към татко, заобикаляме го, а в това време гувернантката ни крещи строго:

„Enfants, écoutez done се qu’on vous dt. On ne qutte pas sa place pendant le diner!“ (Деца, слушайте какво ви се казва! През време на ядене не се става от мястото!)

През това време баща ни бръква в другия си джоб, тършува в него, изважда портмонето си, обръща бавно джобовете си — и там нищо.

„Загубил съм го!“ — възкликва той, като съвсем естествено играе ролята си.

Кръвта от бузите слиза надолу до петите. Вече ни водят и ни слагат по местата. Ние не откъсваме поглед от татко. Проверяваме по очите на братята си и на другарчетата си: какво е това, шега или истина? Но татко изважда нещо от джоба на жилетката си и като ни се усмихва коварно, казва:

„Ето го! Намерих го!“ — и развява червения билет във въздуха.

Сега никой не е в състояние да ни удържи. Ние скачаме от масата, танцуваме, тропаме с крака, махаме със салфетките, прегръщаме татко, увисваме на шията му, целуваме го и нежно го галим.

От тоя миг започват нови грижи: да не закъснеем!

Ядеш, без да сдъвкваш, не можеш да дочакаш да свърши обедът, след това бягаш в детската стая, смъкваш домашната куртка и с уважение нахлузваш празничната. А след това седиш, чакаш и се измъчваш да не би татко да закъснее. Той обичаше да си подремва след подиробедното кафе в опустялата стая. Как да го разбудиш?… Минаваш край него, тропаш с крака, изпускаш някоя вещ или се провикваш в съседната стая, като се преструваш, че не знаеш, че той е наблизо. Но баща ни спеше дълбоко.

„Закъсняваме! Закъсняваме! — вълнуваме се ние, като изтичваме всяка минута към големия часовник. — Не ще успеем за увертюрата, това е ясно!“

Да пропуснеш цирковата увертюра! И това ако не е жертва!

„Сега часът е вече седем!“ — възкликваме ние. Докато татко се събуди, облече — виж пък, че почнал и да се бръсне, — ще стане най-малко седем и двайсет. И ние разбираме, че работата отива не само към пропускане на увертюрата, но и на първия номер от програмата: „Voltige arrêtée, изпълнява Чинизели-син“. Как му завиждахме ние!… Трябва да се спаси вечерта. Да отидем край мамината стая да повъздишаме?… В такава минута тя беше по-добра от татко. Отиваме, поохкваме, потюхкваме се. Мама разбира нашата маневра и отива да буди татко.

„Щом искаш да глезиш момчетата, глези ги, но не ги измъчвай — казва тя на татко. — Tu l’as voulu, Georges Dandin!^[1] Хайде тръгвай!“

Татко става, протяга се, целува мама и тръгва със сънлива походка. А ние изхвръкваме надолу като куршуми, за да кажем да докарат каретата и да помолим кочияша Алексей да кара по-бързо. Качваме се в четириместната карета и клатим крака — това облекчава чакането: все пак нещо като движение. А татко все още го няма и няма. В душата ти се заражда вече недобро чувство към него, а от благодарността няма и следа. Най-сетне дочакваме. Татко сяда; каретата, скърцайки с колелата си по снега, се движи бавно и се друса по трапчетата; от нетърпение се повдигаш, за да й помогнеш. Изведнъж съвсем неочаквано каретата спира. Пристигнахме!… Не само вторият, но и третият номер от програмата е свършил. За щастие нашите любимци Морено, Мариани и Инзерти^[2] още не са излизали. И тя, тя — също. Нашата ложа е до изхода на артистите. Оттук може да се наблюдава онова, което става зад кулисите, в частния живот на тези неразбираеми, чудни хора, които живеят винаги редом със смъртта и шегувайки се, рискуват живота си. Нима те наистина не се вълнуват, преди да излязат на арената? А ако това е последната минута от техния живот? Но те са спокойни, говорят за незначителни неща, за пари, за ядене. Герои!

Музиката засвири познатата полка — това е нейният номер. „Danse de chale“^[3] — изпълнява на арената и на кон девойката Елвира. Ето и нея самата. Другарите знаят тайната: това е моят номер, моята девойка — и аз имам всички предимства: най-добрия бинокъл, повече място, всеки ми шепне поздравления. Наистина днес тя е много мила. След като свършва номера си, Елвира излиза да се поклони и преминава на две крачки от мене. Тази близост ми замайва главата, иска ми се да направя нещо особено и ето че аз изтичвам от ложата, целувам й роклята и бързо се връщам на своя стол. Стоя като осъден, не смея да се мръдна, готов съм да се разплача. Другарите одобряват, а отзад татко се смее.

„Поздравявам те, работата е наред! — шегува се той. — Костя–годеник! Кога е сватбата?“

Последният, най-скучният номер е „кадрил на коне, изпълнява цялата трупа“. След него настъпва предстоящата седмица с дълги безрадостни, скръбни дни, без надежда да дойдем отново тук идната неделя. Мама не позволява да глезят децата често. А циркът — това е най-хубавото място в целия свят!

За да продължиш удоволствието и за да живееш по-дълго с приятните спомени, назначаваш тайна среща на някой другар:

„Непременно, на всяка цена ела!“

„Какво ще има?“

„Ела, ще видиш. Много е важно!“

На следния ден приятелят идва, отделяме се в тъмната стая и аз му откривам великата тайна, че съм решил веднага щом порасна, да стана директор на цирк. За да не мога да се отметна от своето обещание, решението трябва да се подкрепи с клетва. Снемаме иконата от стената и аз тържествено се кълна, че непременно ще стана цирков директор. След това се обсъжда програмата на бъдещите представления в моя цирк. Съставя се списък на трупата от най-добрите имена на ездачи, клоуни и жокеи.

В очакване откриването на моя цирк решаваме да дадем частно домашно представление — за практика. Набелязваме временна трупа от братя, сестри и другари: разпределяме номерата и ролите.

„Жребец, дресиран на свобода: директор и дресьор — аз, а ти — жребецът! След това аз ще играя Червенокосия клоун, докато вие постилате килима. После — музикалните клоуни.“^[4]

С правото на директор аз вземах за себе си най-добрите роли и те ми ги отстъпваха, защото съм професионалист: клел съм се, за мене връщане назад няма. Представлението се насрочва в най-близкия неделен ден, защото няма никаква надежда, че ще ни заведат на цирк или дори на балет.

В свободните от уроци часове и вечери нас ни чака много работа. Най-напред да се напечатат билети и пари, с които ще ни плащат за тях. Да се уреди каса, т.е. да се опъне едно одеяло на вратата, като се остави малко прозорче, на което ще трябва да се дежури през целия ден на представлението. Това е много важно, тъй като истинската каса като че ли най-добре дава илюзия за истински цирк. Трябва да се помисли и за костюми, и за обръчи, на които е опъната тънка хартия, през която ще се провираме в „pas de chale“, и за въженца, и за летви, които ще служат за прегради на дресираните коне; трябва да се помисли и за музика. Това е най-болната част на представлението. Работата е там, че брат ми, единственият, който може да замени оркестъра, е твърде много нехаен, недисциплиниран. Той не гледа сериозно на нашата работа и затова бог знае с какво може да ни изненада. Понякога свири, свири и току изведнъж пред цялата публика вземе, че легне на пода всред залата, дигне крака нагоре и започне да крещи:

„Не искам повече да свиря!“

В края на краищата за парче шоколад той, разбира се, пак засвирва. Но представлението е вече развалено от тази глупава постъпка, загубена е неговата „истинност“. А за нас това е най-важното. Трябва да вярваш, че всичко е сериозно, истинско, без това представлението не е интересно.

Публиката е малко. Разбира се, винаги една и съща — домашните. Не съществува на света театър или актьор, дори и най-лошият, който да няма свои поклонници. Те са убедени, че освен тях никой не разбира скритите таланти на тяхното протеже, че другите хора не са дорасли до това. И ние си имахме своите поклонници, които следяха нашите представления и дохождаха на тях за собствено (а не за наше — забележете!) удоволствие. Един от тия „запалени“ посетители беше старият татков счетоводител. Поради това той имаше в нашия цирк почетно място, нещо, което много го ласкаеше.

За да се поддържа работата на касата, много посетители от нашата доморасла публика купуваха билети през целия ден; след това уж ги загубваха и после заявяваха това на касата. За всеки такъв случай се водеше обстойна беседа, очакваха се разпорежданията на директора, т.е. моите, аз се откъсвах за малко от работата, отивах до касата и отказвах или разрешавах да се пусне да влезе. За гратиси имахме отделен кочан, в който всеки билет беше номериран и имаше надпис:

„Цирк Констанцо Алексеев“.

В деня на представлението започвахме много отрано да се гримираме и обличаме. Куртките и жилетките се подгъваха и забождаха с карфички, за да приличат на фрак. Клоунският костюм се правеше от дълга женска риза, която се завързваше при глезените на краката, така че да образува нещо като широк панталон. Измолвахме стария татков цилиндър за „директора и дресьора“, т.е. за мене, книжните клоунски кауци се правеха веднага. Обърнатите до колене гащи и голите крака изобразяваха костюмите на цирковите акробати в трико; с помощта на мас и пудра лицето се правеше бяло, с червено цвекло се боядисваха страните и устните, а с въглен се изписваха вежди и триъгълници по страните за клоунски грим. Представлението започваше, както му е редът, но след скандала, който обикновено правеше брат ми, публиката се разотиваше и представлението се прекъсваше. В душата ни оставаше горчивина, а предстоеше дълга, дълга редица тъжни дни и вечери през идващата учебна седмица. И отново си създаваш светлата перспектива за следната неделя, когато вече можеш да се надяваш, че ще те заведат на цирк или на театър.

И отново дохожда неделята, и отново терзания и догадки през деня, и отново радост през време на обеда. Тоя път — театър. Отиването там не е като в цирка, а много по-сериозно. Тази експедиция я урежда сама мама. Предварително ни измиват, обличат ни в копринени руски ризи и широки кадифени панталони, обуват ни меки кожени чизми. На ръцете ни нахлузват бели ръкавици, като строго, строго ни заръчат, когато се върнем от театъра у дома, ръкавиците да бъдат бели, а не съвсем черни, както обикновено се случваше. Разбира се, през цялата вечер ние ходим с разперени пръсти, като държим дланите си далече от собственото си тяло, за да не се замърсят. Но изведнъж се забравиш и вземеш шоколад или грабнеш в ръка театрална програма, напечатана с черни, още неизсъхнали букви. Или пък от вълнение почнеш да триеш с ръка нечистата кадифена преграда на ложата и вместо бяла ръкавицата веднага става тъмносива с черни петна.

Мама облича официална рокля и става необикновено красива. Обичах да седя до тоалетната масичка и да наблюдавам как тя прави прическата си. В такива случаи обикновено се канеха и някои от децата на прислугата или на бедни познати. Една карета не ни побира и ние пътуваме като на пикник^[5] в няколко коли. За нас носят нарочно направена дъска. Тя се слага върху два широко раздалечени стола. Върху тая дъска нареждат едно до друго децата, осем на брой, които приличат на врабчета, накацали на стобор. Отзад в ложата сядат бавачките, гувернантките и камериерките, а в преддверието^[6] на ложата мама ни приготовлява закуска за през антракта, налива чай, донесен за децата в особени бутилки. Тук при нея идваха и познати, за да ни се порадват. Запознават ни, но ние никого не виждаме в това огромно пространство на нашия златен хубавец — Болшой театър. Миризмата на светилния газ, с който тогава се осветяваха театрите и цирковете, имаше магическо въздействие върху мене. Тази миризма, свързана с моите представи за театъра и получаваните в него наслаждения, ме зашеметяваше и предизвикваше у мене силно вълнение.

Огромната зала с многохилядната тълпа, разположена долу, горе, встрани, нестихващият преди представлението и през антрактите шум от човешки гласове, настройването на оркестровите инструменти, постепенното затъмняване на залата и първите звуци на оркестъра, вдигането на завесата, огромната сцена, върху която хората изглеждат малки, пропадалата^[7], огънят, бурното море от боядисано платно, потъващият бутафорен кораб, десетките големи и малки фонтани с истинска вода, плуващите по дъното на морето риби, огромният кит ме караха да се червя, да бледнея, да се обливам в пот или в сълзи, да изтръпвам, особено когато похитената балетна красавица молеше страшния морски разбойник да я пусне на свобода. Аз харесвах балетния сюжет, приказката, романтичната фабула. Хубави са и обратите, разрушенията, изригванията: музиката гърми, нещо се сгромолясва, трещи. Това донякъде може да се сравни с цирка. Най-скучното и ненужно нещо в балета според тогавашните ми разбирания бяха танците. Балерините застанат в поза за начало на своя номер и на мене ми става скучно. Нито една танцьорка не може да се сравни с девицата Елвира от цирка.

Обаче имаше и изключения. Прима балерината по това време беше една наша добра позната, жена на татков^[8] приятел. Съзнанието, че се познавам с такава знаменитост, която излиза на сцената на Болшой театър и е център на вниманието на две хиляди зрители, ме правеше горд. Онази, от която всички се възхищават отдалече, аз мога да видя отблизо, да говоря с нея. Никой не знае например какъв е нейният глас, а аз зная. Никой не знае как тя живее, какви са децата й, мъжът й, а аз зная. Ето и сега: за всички тя е „Дева на ада“ — героиня на балета, и повече нищо; а за мене тя е още и позната. Ето защо аз се отнасях с почитание към нейните танци. През време на общия ансамбъл аз търсех всред мятащите се по сцената хора и друг един познат, моя учител по танц, и се учудвах как той помни всички прибягвания, а и движения. В антрактите изпитвахме голямо удоволствие да тичаме по грамадните коридори, зали, многобройни фоайета, в които поради добрия резонанс звукът от нашето тропане кънтеше чак до тавана.

Понякога в делник, експромптно, ние представяхме балет. Защото смятахме, че не заслужава за такова нещо да се изхабява неделният ден. Той всецяло принадлежеше на цирка. Нашата гувернантка Е. А. Кукина беше балетмайстор и същевременно музикант^[9]. Ние свирехме и танцувахме при нейното пеене. Балетът се наричаше „Русалка и рибар“. Но аз не го обичах. Там трябваше да се представлява любов, да се целуваме и мене ме беше срам. По-добре да убиваш някого, да спасяваш, да осъждаш на смърт, да помилваш. Но главната беда бе там, че в тоя балет се вмъкваше ни в клин, ни в ръкав един номер от ония танци, които ние бяхме минали с нашия учител. Това вече миришеше на урок и затова отвращаваше.