Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (18)

Първи сезон

Операция

Още през пролетта беше решено за откриването да бъдат дадени драматическите представления „Скъперникът рицар“ от Пушкин и „Жорж Данден“ от Молиер. Нищо по-трудно не можеше да се измисли за начинаещите любители. И досега не мога да проумея от какво сме се ръководили тогава при избора на тези произведения. Защото Пушкин и всяка негова фраза е тема за цяло произведение или най-малко за цяло действие. Да се изиграят няколкото страници, в които е поместен „Скъперникът рицар“, е равносилно да се изиграят няколко големи пиеси. Трагедията за скъперничеството, която обхваща само няколко страници, изчерпва всичко без остатък, което е било и ще бъде казано за този човешки порок.

Аз играех и в двете пиеси. В първата — главната трагическа роля на Скъперника, във втората — комичната роля на Сотанвил. Класическите роли трябва да бъдат изваяни като бронзови паметници. Това не е по силите на начеващия любител; той има нужда от интересна фабула, от външно действие, което само по себе си задържа вниманието на зрителя. Но у Пушкин външната фабула е проста, а външно действие почти няма. Всичко се заключава във вътрешното действие.

„Кого ще взема за образец? Кого ще копирам? Аз никого не съм видял на сцената в тази роля и дори не мога да си представя кой от артистите би я играл и как би я играл“ — мислех аз. „Положението е безизходно — продължавах да си мисля. — Федотов все някак си ще ме измъкне от това положение. Оставям се напълно в неговите ръце.“

„Днес ще бъда у вас и ще спя или по-право няма да спя — ми каза веднъж Федотов. — Направете така, че да можем да лежим в една стая един срещу друг.“

Така и направих.

Федотов беше вече старец, с гъсти бели коси, с остри подстригани мустаци, които са привикнали цял живот да ги бръснат, както подобава на актьорите, с подвижна актьорска мимика и с нервен тик на лицето. Неговите очи бяха винаги неспокойни и често мигаха. Той беше малко прегърбен от астма, която обаче не пречеше на нечовешката му енергия. Федотов постоянно пушеше някакви много тънки дамски ароматични цигари, които палеше една от друга.

По нощница, с голи старчески крака той започна с огромно увлечение и талант, който у него беше предостатъчен, да ми описва декорите, планировката и замислената от него постановка на трагедията. Федотов нарече своя план за постановката на пиесата „замислен“, но всъщност и той сам още не знаеше какво ще излезе от това и фантазираше за момента, за да запали за творчество както мене, така и себе си. Впоследствие и аз правех същото и затова добре зная този режисьорски начин на работа. Няма значение, че на сцената всичко ще бъде съвсем другояче — не така, както си го фантазирал в началото. Често дори не вярваш, че онова, което си представяш във въображението, може да бъде изпълнено. Но и такова празно мечтаене силно разпалва и раздвижва фантазията. Когато той разказваше, аз вмъквах в неговия проект и своите забележки и мисли. След това ние отхвърляхме всичко и се опитвахме да започнем съвсем отначало, по друг начин. Но се натъквахме на пречки и пак сменяхме целия план и създавахме нов. В края на краищата от всички тези многобройни мечтания се образува нещо като кристал, който беше най-съдържателен и кратък като самото произведение на Пушкин. Увлечен от мечтите си, Федотов скачаше от кревата и образно демонстрираше това, което виждаше във въображението си. Неговата старчески превита фигура, тънките му слаби крака, нервното му лице и блестящият му талант очертаваха вече някакъв бъдещ образ, който се открояваше в мъглата и когото и аз сякаш започвах да виждам. Получаваше се немощен и нервен старец, интересен със своята вътрешна и външна линия на характера. На мене повече би подхождал друг образ, много по-величествено спокоен в своя порок, не така дребнав и нервен, а, напротив, извънредно сдържан и уверен в своята правота. Отпосле разбрах, че и самият Федотов търсеше подобен образ, а неговата нервност произлизаше от умората му след дневната работа.

Обаче имаше и разлика. Тя се състоеше в това, че неговият образ беше по-старчески и по-характерен, отколкото моят. Той беше като че ли взет от картините на старите майстори. Помните ли тези типични лица на старци, осветени от червеникава светлина на свещ, превити над меч, който почистват от кръв, или наведени над книга? Моят образ беше друг, простичко казано, оперен благороден баща или старец като Сен Бри от „Хугеноти“^[1]. Аз вече бях започнал да се приспособявам към образа на един от известните италиански баритони, който имаше хубави крака в черно трико, чудесни пантофи, широки буфати гащи и добре пристегнат колан с шпага… Главно шпага! О! Тя беше за мене важна примамка в ролята. От този момент в душата ми заживяха и се забориха два съвсем различни образа, които не можеха да живеят дружно в мене като две мечки в една бърлога.

Започна се мъчително раздвоение. Аз не можех да реша кой от двата образа би било по-добре да копирам: Федотовия или този на баритона. В отделни места като че ли копирах Федотов; не можех да отрека таланта и оригиналността на неговия замисъл. Но затова пък в други места на ролята, които преобладаваха, баритонът вземаше връх. Пък и можех ли да се откажа от красивите, обути в трико крака, от високата испанска яка; да се откажа тъкмо сега, когато най-сетне се добрах до една красива средновековна роля, каквато досега не ми се е случвало ни да играя, ни да пея в опера, докато бях певец! Аз мислех тогава, че да декламираш стихове или да ги пееш е почти едно и също. Моят развален вкус, изглежда, смути Федотов. Увлечението му изчезна, той млъкна и скоро угаси свещта.

Втора среща и разговор за ролята имахме, когато разглеждахме скиците за декорите и костюмите, направени от художника Ф. Л. Сологуб.

„Какъв ужас!“ казвах си аз, като преглеждах рисунките.

Представете си древен старец с благородни аристократически черти на лицето, с кожен, мръсен, протрит подшлемник на главата, приличен на женско боне, с дълга, отдавна неподстригвана еспаньолка^[2], превърнала се почти в брада, и с редки занемарени мустаци, облечен в широко, износено трико, набрано по мършавите му крака; с дълги сякаш нощни пантофи (в тях краката изглеждаха още по-тънки и тесни); с груба, изтрита, полуотворена риза, пъхната в овехтели, някога разкошни гащи; с някаква горна дреха с широки ръкави като на свещеник. Цялата смешна старческа прегърбена фигура — висока, тънка, превита като въпросителна, беше наведена над сандък, в който се сипеха пари измежду мършавите му като на скелет пръсти.

„Какво? Жалък просяк вместо моя красавец-баритон? За нищо на света!“

Бях тъй огорчен, че не можех да скрия своето състояние, и започнах със сълзи на очи да моля да ме избавят от тая роля, която ми стана изведнъж омразна.

„И без това вече не мога да я изиграя“ — заявих аз.

„Но какво искате?“ — запитаха ме смутени художникът и режисьорът. Обясних им откровено за какво мечтаех и какво ме примамваше в ролята. Стараех се да нарисувам онова, което си представях. Дори показах снимката на баритона, която носех скрита в джоба си.

И досега не мога да разбера как се съчетава в мене безвкусицата на оперния певец с тънкостите на френския театър и оперета, които развиваха моя вкус в областта на режисурата. Изглежда, че в артистическата област си оставах все предишния безвкусен копирач.

Федотов и Сологуб започнаха своята операция над мене: и ампутиране, и изчистване на театралната гнилост, която все още беше загнездена в мене. Те така ме нахокаха, че през целия си живот няма да забравя това. Така ме подиграха и ми доказаха като две и две четири назадничавостта, несъстоятелността и баналността на моя тогавашен вкус, че аз отначало млъкнах, след това се засрамих, накрая почувствувах пълното си нищожество и като че ли душата ми опустя. Старото не струва нищо, а ново няма. Те не ме убедиха отведнъж в новото, но несъмнено ме разубедиха вече в старото. С редица разговори, показване на картини от стари и нови майстори, с талантливи беседи, поуки и назидателни уроци те започнаха малко по малко да насаждат у мене новото. В тази роля се чувствувах като скопен петел, когото угояват с орехи. Любимата фотография на баритона трябваше да се скрие в чекмеджето, защото започнах да се срамувам, че някога съм мечтал за него. Нима това не е успех?

Но колко далеч бях още от онова, което искаха новите ми учители!

Следващото стъпало в работата ми върху ролята беше да се науча външно, физически да изобразявам стареца.

„Вие по-лесно ще изиграете немощен старец, отколкото един обикновен възрастен човек — каза ми Федотов; — в немощния контурите са по-ясни.“

Бях вече подготвен малко за изобразяването на старци. През време на моите знаменити летни занимания пред огледалото във вестибюла на нашата градска къща, за които разказах по-рано, бях играл всички роли, включително и старчески. Освен това много наблюдавах и копирах един от моите познати, немощен старец. Тогава аз физически почувствувах, че неговото нормално състояние прилича на онова, което изпитва един млад човек при голяма умора след дълго ходене: краката, ръцете, гърбът се вдървяват и стават като несмазани, ръждясали. Преди да стане, човек трябва да се нагоди — да наведе тялото си напред, за да се премести центърът на тежестта, да намери опорна точка и с помощта на ръката да се изправи, защото краката почти отказват да служат. След като станеш, не можеш веднага да изправиш гърба си, а го изправяш постепенно. Докато не се пораздвижат краката, правиш малки крачки и най-сетне се оправяш напълно, раздвижваш се и тогава мъчно можеш да се спреш. Всичко това разбрах не само теоретически, но го почувствувах и на практика. Аз можех да живея с това старческо самочувствие, нагодено към умората на младия човек. И на мене ми се струваше, че излиза добре. И колкото по-добре ми се струваше, толкова повече се стараех да дам онова, което бях наживял за ролята.

„Не, това не струва. Това е истински шарж. Така се кривят децата, когато представляват старци — критикуваше ме Федотов — не трябва толкова да се престараваш, по-лекичко!“

Започнах да намалявам, но все пак беше твърде пресилено.

„Още, още!“ — командуваше той.

Аз намалявах все повече и повече, докато най-сетне съвсем престанах да се напрягам, запазвайки по инерция само старческия ритъм.

„Ето, така е точно както трябва!“ — одобри Федотов.

Нищо не разбирам! Когато прилагах похватите, които бях намерил, за да изобразя стареца, казват ми: „Нищо не излиза“; когато оставих тези похвати, одобрени от самия Федотов, — казват ми „Добре!“ Значи няма нужда от никакви похвати?! И аз се отказвах да играя с намерените похвати; но тогава ми викаха:

„По-силно, нищо не се чува!“

Как ли не се мъчих, но не можах да разбера тайната.

По-нататъшните занимания над същата роля не даваха резултат. В простите и по-спокойни места аз улавях в себе си някакви усещания, но те бяха актьорски чувства, които нямаха никакво отношение към образа. И външно, т.е. физически, преживявах нещо, но това се отнасяше само към старческата характерност на ролята. При това аз можех доста естествено да изговарям текста. Само че не поради тази вътрешна причина, която караше Пушкиновия барон да говори, а просто само за да говоря. Нали може да се допусне такова смесване: да се насилиш да куцаш с единия крак и накуцвайки, да разтребваш стаята, като в същото време пееш някаква песен. Също така може да се ходи по старчески, да се изпълняват мизансцените, посочени в действието, и да се декламират машинално стиховете на Пушкин. По-голям резултат, изглежда, не можех вече да постигна, защото ми беше опротивяла ролята, в чиято кожа не можех напълно да се вмъкна. Ролята ми беше наметната, така да се каже, както намятат на раменете си шинел, без да го обличат. Но най-досадното беше това, че само в спокойните места можех горе-долу да се ползувам от постигнатите по-рано технически похвати. И тъкмо там, гдето трябваше да се дава пълна сила, аз се напрягах и губех малкото, което бях намерил за ролята. В тия моменти ме сполетяваше онова, което по-рано наричах вдъхновение, от което почвах да си стягам гърлото, да преграквам и да съскам, да се напрягам с цялото си тяло и да казвам стиховете като провинциален актьор с глупав патос и празна душа.

Репетициите се прекратиха, заминах за минералните бани във Виши и цяло лято се мъчих с ролята, като продължавах все повече и повече да я набивам. Не можех да мисля за нищо друго освен за нея; тя ми бе заседнала в душата и се бе превърнала в болезнена idée fixe^[3]. Най-ужасното от всички човешки изпитания са творческите мъки. Чувствуваш това нещо, което не ти достига за ролята, то е близко, ето тук в тебе, стига само да се пресегнеш и ще го хванеш, а посегнеш ли, то изчезва някъде, като че потъва в земята. С празна душа, без духовно съдържание пристъпваш към силното място на ролята. Трябва само да се отпушиш, но тук сякаш някакви буфери излизат от душата ти и не ти дават да се приближиш към силното чувство. Това състояние прилича на усещането, което човек изпитва, когато не се решава да се хвърли в ледена вода.

Търсейки изход от това положение, измислих едно ново средство, което тогава ми се стори гениално. На няколко километра от Виши има старинен средновековен замък и под него грамадно подземие.

„Нека ме затворят в него за няколко часа и там, в тая истинска старинна кула, сред страшната самота ще намеря може би това чувство, общото състояние или усещане…“ — сам не зная какво не ми достигаше тогава и що търсех. Аз тръгнах към замъка и постигнах желанието си да бъда затворен в подземието цели два часа. Беше страшно, самотно, тъмно, имаше плъхове, влажно беше и всички тези неприятности само ми пречеха да се съсредоточа в ролята. А когато в тъмнината започнах да говоря на себе си дотегналия ми вече текст, беше просто глупаво. След това аз измръзнах и почнах не на шега да се страхувам, че мога да хвана пневмония. При такъв страх съвсем не ми беше до ролята. Тропах, но никой не отваряше. Стана ми наистина страшно, но този страх нямаше никаква връзка с ролята.

Единственият резултат от тоя експеримент беше силната хрема и още по-голямото отчаяние. Ясно е, че за да станеш трагик не е достатъчно да се затвориш в подземие с плъхове, а трябва нещо друго. Но какво? Изглежда, потребно е тъкмо обратното, трябва да се изкачиш някъде на високо, във висши сфери. Но как да стигнеш дотам, никой не ти казва. Режисьорите талантливо обясняват онова, което им се иска да постигнат, каквото трябва за пиесата; тях ги интересува само крайният резултат. Те критикуват, като посочват също и това, което не трябва. Но как да постигнеш желаното, това премълчават.

„Преживявайте, чувствувайте по-силно, по-дълбоко, живейте с ролята!“ казват те.

Или:

„Вие не преживявате! Трябва да се преживява! Постарайте се да го почувствувате!“

И ти се мъчиш, надуваш се с всички сили, напрягаш се, червата ти се завързват на възел, стягаш си гърлото до прегракване, блещиш очи, кръвта се качва в главата ти и свят ти се завива, мъчиш се до изнемогване да изпълниш тази каторжна работа и така пропъждаш чувството някъде в корема си и до такава степен се уморяваш, че когато режисьорът поиска още веднъж да повториш сцената, ти нямаш вече сили да сториш това.

Така беше на обикновените репетиции. Какво ще бъде на представлението, пред публиката, когато от вълнение ще престана да се владея? И наистина на премиерата моята игра беше „само мускулно напрежение“, както казват актьорите.

Но… представлението имаше успех.

Чудесните декори, костюмите, направени по скиците на един такъв голям талант, какъвто беше Сологуб, великолепните мизансцени, целият тон и атмосферата на спектакъла, отличната му спойка (това беше работа на Федотов) — всичко заедно беше ново и оригинално за онова време. Ръкопляскаха. Че кой ще излезе, ако не аз? И аз излизах и се покланях и публиката ме приемаше, защото тя не умее да отделя работата на художника от работата на режисьора и работата на режисьора от работата на актьора. С други думи, хвалеха и мене. И аз вярвах и искрено мислех, че щом ме хвалят, значи изкуството ми достига до публиката, прави впечатление, значи добро е; а това „напрежение“, това гърчене сигурно е самото вдъхновение. Следователно аз вярно съм чувствувал и всичко е било благополучно.

Но режисьорът ме гълчи… От завист! А щом има завист, значи има на що да се завижда!

От тоя омагьосан кръг на самозаблуждение няма изход. Актьорът се обърква и затъва в тинята на ласкателството и похвалите. Винаги побеждава онова, което е по-приятно, на което повече ти се иска да вярваш. Побеждава комплиментът на очарователните поклоннички, а не горчивата истина на познавача.

Млади актьори! Пазете се от вашите поклоннички! Ухажвайте ги, ако искате, но не говорете с тях за изкуство! Учете се навреме, още от първите ви крачки на сцената, да слушате, да разбирате и да обичате жестоката истина за себе си! Намерете хората, които могат да ви я кажат, и с тях говорете повече за изкуството. Нека те по-често ви корят!