Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (9)

Малий театър

Малий театър въздействува на моето духовно развитие по-добре от всякакви училища. Той ме научи да гледам и да виждам прекрасното. А какво може да бъде по-полезно от това развиване на естетическото чувство и вкуса?

Аз се подготвях за всяко представление на Малий театър. За тази цел се беше образувал малък кръжец от младежи и всички заедно четяхме всяка пиеса, поставена в репертоара на театъра, изучавахме литературата за нея, критиката и сами установявахме своите възгледи за произведението; после целият кръжец отиваше да гледа спектакъла, а след това в редица нови беседи изказвахме един на друг впечатленията си. Отново гледахме пиесата в театъра и пак спорехме за нея. Така много често излизаше наяве нашето невежество по разните въпроси на изкуството и науката. Това невежество ние се стараехме да поправим и като допълняхме своите познания, като си устройвахме лекции в къщи или навън. Малий театър стана онзи лост, който управляваше духовната, интелектуалната страна на нашия живот.

Към обожаването на самия театър у нас се прибави още и обожаването на отделни актриси и актьори.

Аз можах още да заваря чудесните, необикновени артисти на Малий театър, цял букет от таланти и гении. Разглезен на времето си от Италианската опера, която се състоеше почти само от знаменитости, аз бях разглезен и от разточителното богатство на таланти в Малий театър.

Забелязали ли сте, че в театралния живот настъпват дълги, мъчителни застои, през време на които на хоризонта не се появяват нито нови талантливи драматурзи, нито актьори, нито режисьори? Но кой знае защо изведнъж, неочаквано природата изхвърля цяла трупа, а към нея в прибавка и писател, и режисьор, и всички те заедно създават чудо, епоха в театъра.

След това се явяват продължители на великите хора, които са създали епохата. Те възприемат традицията и я предават на следващите поколения. Но традицията е капризна, тя се преражда също като синята птица на Метерлинк и се превръща в занаят и само най-важното, едно малко зрънце от нея се запазва до новото възраждане на театъра, който взема това унаследено зрънце от великото, вечното и прибавя към него своето, новото. На свой ред и то се предава на следващото поколение и отново се загубва по пътя с изключение на една малка частица, която попада в общата световна съкровищница, гдето се съхранява материалът на бъдещото велико човешко изкуство.

И в руския театър е имало изключителни по състав трупи. През времето на Шчепкин животът е изхвърлил цяла плеяда големи художници на сцената: Каратигин, Мочалов, Сосницки, Шумски, Самарин, Самойлов, Садовски, Никулина-Косицка. Живокини, Акимова, Василеви, великия Мартинов, Никулина. Някои от тях, като например Шчепкин, Самарин, са били отначало прости, неграмотни хора, но са се самообразовали и станали приятели на Гогол, на Белински, на Аксаков, на Херцен, на Тургенев и др. Малко по-късно животът изтъкна нова група таланти, към която принадлежат Федотова, Ермолова, Варламов, Давидов, Южин и др.

Аз помня Василий Игнатиевич Живокини. Той излизаше на сцената и тръгваше направо към публиката. Застанал пред рампата, той приветствуваше целия театър със свои думи. Публиката му правеше овация и той едва тогава почваше да играе ролята си. За един сериозен театър това изглеждаше непозволено, но никой не можеше да отнеме на Живокини шегата — тя така много прилягаше на артистичната му личност. При среща с любимия артист душите на зрителите се изпълваха с радост. Устройваше му се грандиозна овация и за това, че той е Живокини, затова, че живее в едно и също време с нас, затова, че ни подарява чудесни минути на радост, които украсяват живота, затова, че той винаги е бодър и весел, затова, че всички го обичат. Но същият този Живокини умееше да бъде трагически сериозен в най-комичните и дори панаирджийски места на ролята. Той знаеше тайната как да разсмива със сериозното. Когато започваше да страда, да се мята, да вика за помощ с цялата искреност на своя талант, тебе ти става неудържимо смешно от неговото сериозно отношение към този шум за нищо. Лицето и мимиката му не подлежат на описание. Това беше един очарователен грозник, когото ти се иска да обичаш, да милваш и да целуваш. Неговото добродушие и спокойствие, когато е на сцената, би могло да се нарече въплъщение на вечното всемирно добродушие и спокойствие на вселената.

Прекрасно помня и друг един гений, Шумски. С кого от световно известните актьори би могъл да бъде сравнен той? Аз мисля, че с Коклен^[1], в смисъл на неговата артистичност, на интересния рисунък на ролята и на нейната разработка. Шумски имаше този плюс, че беше винаги искрен. Той би могъл да се състезава с всеки, френски Сганарел^[2]. Шумски играеше не само комедия, но и трагедия; и тук неговото изящество, артистичност и аристократизъм не го напущаха.

Сама̀рин, на младини изящен млад човек на френски роли, на старини беше идеален господар — Фамусов, обаятелен артист, със своята старческа, малко подпухнала красота, с необикновения си глас и дикция, с изтънчените си маниери и голям темперамент.

Медведева помня много добре не само като артистка, но и като интересен, самобитен човек. Тя беше до известна степен моя учителка и имаше голямо влияние върху мене.^[3] В началото на своята кариера тя минаваше за средна артистка на млади роли, но на старини попадна в своето истинско, предназначено от природата амплоа на характерни роли и намери в себе си онези ярки багри, които й позволяваха да създава на сцената незабравими образи. Тя беше характерна актриса по божия милост, актриса, която не можеше дори в живота да просъществува един час, без да изобрази цяла галерия от характерни типове, които бе виждала. Н. М. Медведева говореше с образи; когато разказваше, че при нея е бил такъв и такъв господин и е казал еди-каква си мисъл, вие вече виждате оня, за когото става дума, и начина по който той е говорил.

Веднъж в нейния дом бях свидетел на една такава сцена. Медведева беше болна и не можеше да участвува в новата пиеса, която се играеше в Малий театър. Знаейки как тя се измъчва от това, че друга артистка я заменя в новата й роля, аз отидох при старицата, за да постоя при нея. В къщи нямаше никого, защото всички бяха отишли в театъра. Беше останала само една стара бабичка, която тя хранеше по милост. Почуках на вратата и тихо влязох в гостната, посред която, сконфузена и разчорлена, стоеше Медведева. Нейният вид ме изплаши в първата минута, но тя ме успокои и ми разказа следното:

„Ето виждате — играя. Време ми е да умирам, стара глупачка, пък аз все играя! Изглежда, че и в гроба си, и там ще играя!“

„Какво играете!“ — позаинтересувах се аз.

„Глупачка — отговори тя и започна да разказва: — При доктора идва една глупачка, нещо като готвачка, като селянка. Дошла и сяда, слага торбата със зарзавата тук, а тук — палтенцето на внучето си. Седи и гледа, насреща й закачена картина, огледало, вижда отражението си в него и й става драго. Прибира си косите под забрадката, гледа — и в огледалото стринката също си прибира косите: усмихва се.“

По-глупава от усмивката, която изобрази Медведева, мъчно може да си представи човек.

„Идва докторът, вика я. Тя отива в другата стая и носи и багажа със себе си. «Какво ти е? — пита я докторът. — Къде те боли?» — «Глътнах.» — «Какво си глътнала?» — «Гвоздей глътнах.» — «Голям ли?» — «Ей такъв на!» — и показва гвоздей, дълъг цяла педя. — «Че ти би умряла, стринке, ако си глътнала такъв гвоздей.» — «Защо да умирам, живея си!» — «Е, и какво ти е?» — «Напира. Туканка напира» — показва жената на разни места по тялото си. «Хайде съблечи се!» — казва докторът и излиза. Жената започва да се съблича. Сваля си кожуха, забрадката, полата, блузата, ризата, започва да се събува, но не може да си стигне краката — коремът й пречи. Сяда тя тогава на земята, изува си единия чепик, изува и другия, дръпва чорапа, помага си с крака. Съблича се гола, мъчи се да стане, но не може. Най-сетне става и сяда на стола, скръстила ръце, седи и чака, ей така на̀!“

Наистина ми се стори, че пред мен стои гола жена.

Отличително свойство на Надежда Михайловна беше нейната детска непосредственост, която се проявяваше в съвсем неочаквана форма. Ето случай от нейния живот, който ярко характеризира тази нейна особеност, както и нейната наблюдателност, толкова необходима за една характерна актриса, каквато предимно беше тя. Надежда Михайловна получи на старини държавна пенсия и благодарността й се изразяваше в старческо обожаване на Александър III. Когато той умря, болната старица поиска непременно да види докарването на тялото му в Москва, но докторите смятаха, че всяко вълнение е опасно за нейното болно сърце. Тя обаче така настояваше, че трябваше да я заведат. В една от къщите на ул. „Мясницка“ беше ангажиран един прозорец, отгдето можеше да се наблюдава процесията. Рано сутринта заведоха Надежда Михайловна там с целия щаб от доктори и близки. Грижите и вълненията не бяха малко, защото сърцето на болната внушаваше опасения: всяка минута можеше да се очаква печалният край. Щом се показа началото на погребалната процесия, болната беше обхваната от нервни тръпки. Всички стояха приготвени. Един държеше микстурата, готов да я излее в чашата, друг — чашката с капките, трети — амоняка. Всички бяха нащрек. Изведнъж неочаквано за всички стаята бе огласена от радостното, почти възторжено, детински непосредствено възклицание на Надежда Михайловна:

„Задника, я му вижте задника!“

Тя беше видяла, че кочияшът, който седеше на капрата и караше катафалката, имаше голям кръгъл задник, който личеше под грубите гънки на неговия армяк^[4], и този кочияшки задник така завладя вниманието на талантливата артистка, че тя пропусна да види самия ковчег. Артистическият инстинкт и наблюдателност на характерната артистка бяха по-силни от верноподаническите чувства на патриотката.

Артистът от Малий театър Александър Павлович Ленски притежаваше една съвсем изключителна сценическа мекота, с която би могъл да се сравни може би само В. И. Качалов. Аз бях влюбен в Ленски: и в неговите мечтателни, замислени, големи светлосини очи, и в неговата походка, и в неговата пластика, и в необикновено изразителните му и красиви китки на ръцете, и в омайния му глас с теноров тембър, изящен изговор и тънко чувство към фразата, и в разностранния му талант за сцена, за живопис, за скулптура, за литература. Разбира се, на своето време аз усърдно копирах неговите достойнства (напразно!) и недостатъци (успешно!).

За Гликерия Николаевна Федотова тук ще кажа само няколко думи, защото по-нататък доста много ще говоря за нея и за нейното художествено-етично влияние върху мене. Г. Н. Федотова беше преди всичко огромен талант, самата артистичност, превъзходна тълкувателка на духовната същност на пиесите, тя умееше да създава вътрешния свят и външния облик на своите роли. Тя беше майстор на въплъщението на художествената форма и блестяща виртуозка в областта на актьорската техника.

Моят списък на великите артисти, които са оказвали голямо влияние върху мен и са ми послужили като образци, е съвсем непълен. В него не се споменават М. Г. Савина, О. О. и П. М. Садовски, П. А. Стрепетова, Н. А. Никулина, Е. К. Лешковска^[5], и много чуждестранни артисти.

Освен това поради липса на място аз не мога да говоря за ония, които, като например А. И. Южин^[6] и много други, са започнали артистичната си кариера заедно с мене.

И все пак за една неотдавна напуснала ни артистка съм длъжен да направя изключение, за да обясня какво е била тя за мене. Говоря за Ермолова.

Мария Николаевна Ермолова — това е цяла епоха за руския театър, а за нашето поколение — символ на женственост, на красота, на сила, на патос, на искрена простота и на скромност. Нейните данни бяха изключителни. Тя имаше гениален усет, вдъхновен темперамент, голям нерв, неизчерпаеми душевни глъбини. Без да бъде характерна артистка, в продължение на половин век почти без да напуска Москва, тя едва ли не всекидневно живееше на сцената и действуваше от свое име, като изявяваше сама себе си. И въпреки това на всяка роля М. Н. Ермолова винаги даваше особен духовен образ, не такъв като предидущия, не такъв, какъвто другите даваха.

Създадените от Ермолова роли живеят в паметта със самостоятелен живот, без да се гледа на това, че всички те са създадени от един и същ органически материал, от нейната цялостна духовна личност.

В противовес на нея другите артистки от нейния тип остават в паметта само спомени за своята собствена личност, но не и за ролите, които си приличат една на друга и приличат на тях самите.

М. Н. Ермолова твореше своите многобройни и духовно разнообразни създания винаги с един и същ, ермоловски похват на игра, с типичните за нея множество жестове, поривистост, голяма подвижност — тя понякога тичаше от единия край на сцената, до другия с вулканично избухване на страстта, която достигаше до крайни предели, с изумителна способност искрено да плаче, да страда, да вярва на сцената.

И външните данни на Мария Николаевна бяха не по-малко забележителни. Тя имаше прекрасно лице с вдъхновени очи, тяло на Венера, дълбок гръден, топъл глас, пластичност, хармоничност, ритмичност дори и в поривистите движения, безпределно обаяние и сценичност, благодарение на които даже недостатъците й се превръщаха в достойнства.

Всички нейни движения, слова, действия, дори ако биваха несполучливи или погрешни, бяха сгрени отвътре с топло, меко или пламенно трептящо чувство. При всички тези достойнства природата я бе надарила и с изключителен психологически усет. Тя беше познавач на женското сърце и умееше като никой друг да разкрива и показва „Das evvig Weibliche“^[7], така както и всички гънки на трогателната до сълзи, страшна до ужас и комична до смях женска душа. Колко често великата артистка караше зрителите без изключение да държат кърпичките си до очите и да бършат леещите се сълзи! За да има човек представа за силата и заразителността на нейното въздействие, трябва да бъде веднъж с нея на самата сцена. Аз се удостоих с тази радост, чест и блаженство, защото играх с нея в Нижни Новгород ролята на Паратов в „Без зестра“. Незабравимо представление, в което ми се струваше, че за момент станах гениален. И много естествено: не може да не се заразиш от таланта на Ермолова, когато играеш с нея на сцената.

При лично познанство с Мария Николаевна тя учудваше с искреното несъзнаване на своето величие. Тя беше болезнено стеснителна, срамежлива и скромна. Предложите ли на Ермолова да изиграе някоя нова роля, и Мария Николаевна ще пламне, ще скочи от мястото си, ще се зачерви, ще започне да тича по стаята, след това ще се хвърли към спасителната цигара и с нервни движения ще започне да я пали, като произнася на пресекулки със своя гръден глас:

„Какво говорите! Господ да ви е на помощ! Та нима аз мога? Че аз нищо нямам за тази роля! Защо да се пъхам там, гдето не ми е мястото? Малко ли млади актриси има? И без мене? Какво ви хрумна!…“

Всички тези големи артисти, които се опитах да обрисувам тук с няколко щрихи, ми помогнаха със своя артистичен и личен живот да създам оня идеал на актьор, към който се стремях в своето изкуство; те значително ми повлияха и съдействуваха за моето художествено и етично възпитание^[8].