Едуар Глисан
Река Лезарда (8)

VIII

За да завърши (Матиьо се размърда върху стола), идваше ред да разкаже за Мицеа, мрачната красавица.

— Колко много я обичате! — каза Таел.

„Мицеа, защо ме гледаше онази вечер? С такава треска? Сякаш беше необходима истинска омраза между тебе и мене! Какъв беше този лъх? Като че ли ние бяхме жигосани да се мразим, а в същото това време мислите ни се сливаха, допълваха се без слабости и грешки.“

Той обичаше прекалено много. И беше нарушил тържествения ред на легендите, беше смутил властния сън на безсмъртните, беше пожелал да се изкачи до изворите, до окования извор, където един народ, свикнал да вярва в боговете, беше пирувал цяла дълга нощ. Сега той беше там, единствен оцелял след пиршеството между своите самозабравили се братя, той, изпълнен с толкова нова буйност, която раздираше душата му.

Какво говореше той, заслушан сам в думите си и блуждаейки над тях? Как беше се запознал с Мицеа ли? Това беше се случило някога отдавна, когато Матиьо далеч още не беше такъв оратор. Той беше извикал: „Трябва да победим спусналата се над нас нощ! Ние сме нейни синове, трябва да развенчеем скритите бесове“ — и сам не си спомняше вече какви теории, извлечени от истинската нощ, беше развивал там, на ъгъла на улицата, върху стъпалата пред магазина. Тогава един глас беше изхриптял (да, точно „изхриптял“): „Алексис, много шум за нищо!“ Беше Мицеа, присмехулката. Тя му беше протегнала ръка. Колко ли годишна беше — четиринадесет, петнадесет? Оттогава беше изтекло доста време. Беше му протегнала ръка и внезапно го бе целунала по бузите, казвайки: „Това е за хубавите думи, ти говориш чудесно.“ Цялата група беше я приела, тя беше спокойна (и струваше много повече от Маргарита), той сякаш я беше познавал цял живот.

И не беше ли същата тази Мицеа, която беше прибавила: „Трябва да осмислим думите си, целият наш запас от думи е безсилен срещу вълната; ние сме още твърде млади, твърде млади, трябва да пораснем бързо-бързо и тогава да започнем борбата.“ И не е ли смешно, че тя беше само петнадесетгодишна, а говореше така? Той беше я опознал в тази борба и те бяха живели заедно, опитвайки се да пораснат бързо, много бързо…

Какво говореше той? Да живеят заедно? Един и същ живот? Да, животът е ценен товар, докато израсне човек. Но той не обичаше Мицеа. И ето, в края на очакването се появи Валерия. Така беше опознал той Валерия — в разгара на речите. Но тогава думите добиха друго съдържание, станаха думи страшни и увличащи като попътен вятър, които друг подхвърляше в лицето му, за да го убеди. И той се убеди. Те всички взеха решение. Но имаше и нещо ново — Валерия.

— Внезапно я зърнах!…

(Но той не казваше — дали го съзнаваше? — че в нея беше открил най-сетне собствения си бесен устрем, непоносимото вечно изясняване на всичко; че беше отгатнал неприятеля; че Валерия беше този неприятел, толкова подобна на него, че непременно един ден между тях трябваше да се разрази мълния; че всъщност Мицеа и той бяха твърде еднакви, различни и съгласни по това, че се различават; докато другата, непознатата, търпеливката, беше самата негова мечта, огледало на неговата необузданост; че той очакваше, забравяйки Мицеа, мига, в който щеше да съзерцава Валерия, омразния миг, в който тя щеше да го отблъсне, принуждавайки го да разбере и да оплаче тази, която е забравил, избухвайки в смях с чудовищна прелест… не, всичко това той не го знаеше още.)