Едуар Глисан
Река Лезарда (43)

VII

Мисля, че за последен път се събираха всички. В този ден Таел и Валерия щяха да заминат. Матиьо беше още болен, но му бяха разрешили да слезе на двора; страхуваха се, че има нервна преумора. Той чезнеше, линееше; имаше неразбираеми пристъпи на меланхолия, а в същото време всеки можеше да види колко силна е любовта му към Мицеа. Младата жена посрещаше смело всичко (предизвиквайки понякога гнева на Матиьо с иронията си); тя се грижеше без почивка за него. Майката на Матиьо беше примряла от мъка и страх, но разбираше, че единствено Мицеа е способна да гледа сина й. Градът беше научил, без да се изненадва, че Матиьо живее при Мицеа. Всъщност те живееха от дълго време заедно, но никога не бяха живели така официално. Бащата и майката на Мицеа се оплакваха от това нередно семейство, но те познаваха Матиьо и го уважаваха. Те също бяха се оженили след раждането на дъщеря си.

— В тази страна — обичаше да казва Пабло — извънбрачните деца са толкова естествено явление, че законните са рядко явление. — И подхвърляше на Люк: — Мълчи, дете на законите. Ние сме деца на любовта.

Господин свещеникът правеше постъпки пред Мицеа и Матиьо, които беше обучавал на катехизис, да „легализират отношенията си“. Политическите убеждения на двамата млади не го спираха, а дори го подтикваха да действува по-енергично. Щеше да бъде хубава победа да види двамата млади, седнали на столовете в църквата, и да им отправи прочувствена реч за дълга на християнина. Господин свещеникът обичаше много размирните си деца.

Да, мисля, че групата се събираше за последен път. След вечерта на изборите те ме приеха напълно в своите редове. Детето беше израсло всред вълненията на факелното шествие.

— Дядо Лонгуе е мъртъв — каза гневно Матиьо. — Толкова по-зле! Дълго издържа дяволът. Старата Африка си отива. Да живее дядо Лонгуе! Има и друго нещо. И неговата грешка беше в това, че той не знаеше какво е то.

— Но той се бореше за нещо, което съществува. А други правеха всичко възможно ние да го забравим.

Беше приятен следобед. Изпълнен със знойна носталгия. Не знаехме кой говори, кой мълчи? Всички бяхме разсеяни, дремехме (може би с изключение на Люк и Матиьо), когато вдигахме очи, виждахме ясно зелените върхове; но ние гледахме повече втренчено цветята в градината; тиха тъга ни гнетеше.

— Само дядо Лонгуе съществуваше.

— Има и друго нещо, което е много по-всеобхватно от дядо Лонгуе.

— Да, но то е свързано с дядо Лонгуе.

— Няма ли да свършите най-сетне?

— Аз свърших — каза Мишел. — Отивам във Франция. Ще продължа образованието си.

— Охо, ще станеш инженер и ще изградиш мостове, които да могат да ни удържат.

— Ще вкараш в пътя Лезарда. Обещано, нали? Ще вземем земите край морето.

— Аз ще отида при Ломе. Там имам ивица земя. Стига ми вече захарната тръст! Ще обработвам моите десет хектара. Ще отглеждам добитък.

— Какво разбираш ти от тази работа?

— Ще замина с Алфонс.

— Ще вземем и Ломе. Той е съгласен. Тримата ще бъдем съдружници.

— Както е тръгнало, за нас нищо няма да остане! — извика Мицеа. — Да не сте пийнали?

— Да си определим среща, искате ли? След двадесет години.

— Имам нещо подобно на предчувствие — каза Маргарита.

— Мълчи! — извика Жил.

— Какво ще правите вие двамата?

— Жил ще поеме моята изследователска работа. Ще има нов кабинет в кметството, в самата библиотека.

— Библиотеката е на всички. Ние я създадохме. Нямам право да я използувам само аз.

— Ти ще я използуваш най-добре.

— Аз ще продавам книги. Като работи и Жил, ще можем да се наредим.

— Кога ще бъде сватбата?

— Трябва да пием за ваше здраве, преди да заминем.

— Всички ли заминават?

— Тръгнете, когато се кача на парахода. Не искам да пропусна нищо.

— След един месец.

— Аз също заминавам — каза Люк.

— Да не сте пийнали?

— Трябва да се живее.

— Ето това е. Трябва да се живее. Сега ни виждаш, Таел. Познаваш ни всички. Познаваш бащите, майките, всичко живо.

— Знаеш ли, че ние сме братовчеди, Матиьо?

— Зная, че Валерия ми е братовчедка.

— Това е.

— Трябва да осъществим желанията си — каза Матиьо, — всичките си желания, за да открием трите истини.

— Аз искам да осъществя желанията си — издекламира Пабло.

— Да не мислиш, че ние сме първите, които искаме това? Единственото ни предимство е, че сме наследили малко ум в главите си.

— Важна работа е това.

— Да. Нали искаме да достигнем величието? Да можем сами да решаваме и да говорим хладнокръвно, сякаш ни са известни всички тайни? Разгорещихме се доста и това не е лошо. Но все пак ние измислихме пламъка.

— Пламъкът съществува.

— Погледнете. Ние винаги казваме „града“. Можем да се посмеем. Какво е това? Селище с двадесет хиляди жители. Голямо селище. Дори не е столица на родината ни. Понеже в нея живеят милиони и милиони хора. Нашият град е само обикновено селище. Но ние казваме „града“. Така далеч от всичко е той, всред сухата земя, всред безкрайното море.

— Променил се е, откакто е болен.

Никой от нас не разбираше мъките на Мицеа; ние седяхме около Матиьо и го слушахме, макар че не казвахме както обикновено: „Да, да.“

— Само едно нещо има истинска стойност. Целият наш народ. Той има огромно, неизмеримо значение. Почти всички народи на света са се срещнали тук. И то не в един ден, а от векове. Така се е създал народът на Антилите. Изникнал е от африканците, нашите бащи, от бретонските войници-доброволци, от индуските кули, от китайските търговци. Искаха да ни накарат да забравим Африка. И ние я забравихме. Добре. Но това пречи ли ни да вярваме в силите си? Защото нашият народ не вярва в силите си.

— Селище е, съгласен съм и ние сме само прашинка от безкрая, но кажи, Матиьо, нали свършихме добра работа? Припомни си, ти сам ми каза: „Дошли сте по ваше желание.“ Величаво е да отправиш зов към света. Нашият народ, притиснат на островите, изоставен, задушен под наметката на презрение и забрава, най-сетне се появи всред света.

— Думи — каза Мицеа.

— Как искаш да не се опияним, ние, първите на света, първите, които открихме пътя, поколението, което успя да използува страшната каторжна работа на дедите? А всички ние го сторихме по собствено желание.

— Струва ми се, че се намирам в училище в час по етика. Кой е учителят?

— А забравихте ли подробностите? — каза Матиьо. — Ние толкова говорихме за мизерията, че тя стана нещо като безтелесно чудовище. Дори не знаем къде се крие. Като че ли е дух, който витае.

— Знаем, знаем точно къде се крие. Мисля, че сега вече можем да я нападнем. Направо. Трябваше да разберем първо кои сме, нали? Трябваше да излезем от нощта, в която се задушавахме? Днес можем да кажем, че времето ни догони. Ето, сега е 14 септември 1945 година, а ние станахме нов, съсредоточен в себе си народ. Да прегледаме раните си, болестите.

— А можем ли да кажем каква беше нощта?

— Това, което зная, е, че беше мъчно да се измъкнем от нея. Необходими бяха бунт, неотслабваща светлина, голям натиск.

— И успяхме ли да излезем от нощта?

— Щом спорим, значи, сме излезли.

— Нещо, което не е казано, не значи нищо.

— Разчистихме си сметките, казвам ви, истински ги разчистихме. Но какво чувствувате всички вие?

Матиьо се обърна към мене:

— Ти заминаваш с Мишел. Отиваш във Франция. Ти няма да строиш мостове, но трябва да разкажеш всичко, което се случи.

— Поверяваме ти писмовността. Това е.

— Напиши роман — каза Матиьо. — Ти си най-млад, ще си спомниш. Не разказвай нашата история, тя не е интересна. Няма нужда от подробности, Таел е прав, ние си ги знаем. Напиши пламенна, много пламенна книга. Книга, която да опиянява, да те кара да изпадаш в носталгия. Напиши я с пламенност, която закриля, обогатява. Пиши и за слънцето, което не знаем дали трябва да оплакваме, или да го зовем. Доброто слънце, господар на хората. Нашият вечен покровител. Напиши го с всичкото му еднообразие, с дните, които се нижат, с всички гласове, които искат едно и също, с безкрайната нощ.

— Ето, той ти написа книгата с думи.

— Напиши я като свидетел — каза Люк. — Нека хората научат за нашите щуротии. Да разберат какъв път сме изминали. И не забравяй, в никакъв случай не забравяй да кажеш, че не ние сме имали право за каквото и да било, а нашата родина. Напиши го стегнато, да удря право в целта!

Таел се усмихна тъжно.

— Напиши го тъй, че да се лее като река. Бавно. Като Лезарда. Със скокове, със завои, с почивки, с устрем; събирай земята къс по къс. А така ще събереш земята. Малко по малко. Като потайна река и ще се влееш в спокойното море.

— Ще имаш работа.

— Напиши го като поема — прошепна Пабло.

Не знаех какво да кажа, чувствувах се смешен всред приятелите. Те ме побутваха леко. Забавляваха се. Всички долавяха, че скоро нощните сенки ще нагиздят градината. Сърцата ни бяха изпълнени с размирен дух и пламък, но ние се мъчехме да излъжем разстилащата се нощ, потайното безпокойство. Говорехме, за каквото ни падне, подхвърляхме си думите като топки.

За последен път се събирахме всички и го знаехме още тогава, но никой не се решаваше да го признае.

— Да, младостта свърши. Трябва да се живее.

— Аз също заминавам — каза Люк.

— Защо да не сме били нужни? Всеки даде по нещо от себе си!

— Приказки, приказки!

Дойде Ломе. Той както винаги беше весел, оживен. Здравей, Ломе.

— Я, какво е това? Бягство на третокласници ли? Дойдох да търся съдружниците си.

С него дойде пламенната радост. Той развълнува градинката. Носеше нож и го размахваше широко. Къдравите му коси, ниско подстригани, се белееха тук-таме. Сламената му шапка внезапно изплуваше след ножа.

— Ах, тези градски деца! Забравихте там-там, нали? Затова ще поставя един там-там по средата на двора, за мързеливите и за полицията. И едно буре. Гръм и мълния, добре е човек да не е без нищичко! Десет хектара! Как ви се струва, този Пабло не е кой да е! Когато казах: „Дезире, ще работим вече за нас“ — тя опули ей такива очи. „Господи, Ломе, ти си полудял, луд си. Ах, това слънце, това слънце!“ Аз казах: „Жено, остави слънцето на мира. Стягай дрехите. Ще работим с младия студент и с важната личност от полицията.“ Тя ме запита: „Какво ще работим?“ И знаете ли какво й отговорих аз? Раззинах широко муцуна и казах: „Само не захарна тръст.“ Да, господине. Отговорих: „Ще садим зеленчуци и банани, ще отглеждаме кокошки и свини в градините.“ Госпожа Ломе каза: „Откъде ще вземеш пари?“ И какво, мислите, отговорих аз? Смях се, смях се, пък й рекох: „С икономии и заем, драга.“ Тогава госпожа съпругата ми каза: „Заем от кого, господин Ломе?“ А аз сухо й отговорих: „Жено, мъжките работи не бива всеки да ги знае!“ Нали?

— Алсид, ти си роден за водач!

— С тебе ставаме двама, Матиьо!… Какво правите? Като че ли бдение без ром. Младежи, не ви ли е срам?

— Дай ни време, Ломе. Още не е свършило тържеството. Едва приключиха изборите. Още сме като замаяни.

— Знаеш ли, Матиьо, аз казах: „Има нещо в тези млади хора. Те могат да вървят напред. Но какво ги задържа, господи боже!“ Мислех си: „Много странят от другите въпреки усмивките и речите.“ И ето днес си казах: „Ломе, ти си негоден човек. Нищо не си видял. Те не се перчат, не се различават от другите, от същата канара са издялани.“

— Ти си тази канара, Ломе.

— Тъй, тъй. Не ме въздигайте толкова, че ще ми се завие свят!… Да, вие притежавате най-силното благо — познанието. А сега аз ставам съдружник с тебе, Пабло, и с тебе Алфонс!

— Ти ще ни учиш.

— Рискована работа е, Алсид. Ако пропаднете, никъде няма да намериш вече работа!

— Ба! Отбруленият плод не може да се върне на клона. А ти какво ще правиш, Матиьо?

— Когато се съвзема, ще заминем с Мицеа при инженера и писателя.

— Ще се съвземеш, Матиьо, ще се съвземеш!

— Не зная. Кой може да каже?

Матиьо помръкна, обзет от меланхолия. Сякаш започна да вижда отдалеч нещата.

— Разкажи им за всички острови, чу ли? Не за един, не само за този, на който живеем, а за всички заедно. Когато дойда там, ти ще си написал вече книгата. На всички обясни, че Антилите са сложно нещо…

— Охо, нали питаше за името, Валерия. Ето го.

(Валерия и Мицеа се засмяха. Ние не разбрахме за какво.)

— Вие сте луди — каза Пабло.

— Сложно и просто в същото време. Обясни, че сме се борили и сме излезли от лабиринта. Че няма по-голямо престъпление от това да ограбваш душата на един народ, да му пречиш да бъде такъв, какъвто е, да се опитваш да го направиш такъв, какъвто не е. Тогава народът започва да се бори и хлябът става горчив.

— Добре говори — каза Ломе.

— Разкажи, че живеем в Ламбриана, голямо селище, което слънцето изгаря. И че навсякъде у нас е така. Обясни, че ние сме нарекли селището Ламбриана. Кажи истинското име, ако искаш, кажи също и името на нашия остров. Може би ще успееш да обясниш защо променяме всички имена? Ламбриана. Откъде взехме това име?

— Започнах да мисля, без да искам, че то е истинското.

— Разкажи, че ние обичаме целия свят. Че обичаме всичко добро и истинско, което притежават другите народи. Че четем великите им произведения и ги изучаваме. Но че у нас представата за тях е некрасива. Че ние казваме: „Там или Центъра“, вместо да кажем: „Франция.“ Че нашето желание е първо да живеем в мир помежду си. Че ние си имаме център и че го търсим само при нас. Това ни кара понякога да се чувствуваме огорчени, тъжни, да, ние се борим в нощта със звуците на там-там, които избухват в нас, и зовем за борба. Обясни ритъма, който ние познаваме. Обясни разкъсващия, монотонен, весел или скръбен ритъм…

— Стига — каза внезапно Люк, — стига приказки, оплаквания, дребно тщеславие! Аз плача ли над себе си? Казах, че заминавам. Кой ме чу? Вие сте доволни, изпълнени с планове, съжалявате за някои дребни нещица, животът ви сега започва, а какво да кажа аз?

С какво ще се боря аз? Нито с думи, нито със сечива. Нито с любов, нито с търпение. Няма да садя зеленчуци, да се боря със захарната тръст. Не правя научни издирвания. Казах, че ще замина, думите ми едва достигнаха до вас, едва ме погледнахте. Кой ме запита къде отивам?

Всеки за себе си и Гарот за всички, нали? Зарежете горкия Люк да се справя сам. Впрочем той никога нищо не е разбирал. Не разбира пламъка. Не вижда, че победихме цял кошмар от пламъци само за да станем хора. Той говори винаги практично, все иска резултати, има сметачна машина в главата си. И никой не ме попита какво съм разбрал в края на краищата, не съм ли се загубил като подивяла овца на площад „Кроа-Мисион“?

Не, дребнав ум има Люк. Оставете господина на простодушието му, той е прозаик. Не разбира, че ние се носим над другите като невиждано чудо! Карате ме да се смея с вашите велики идеи! Казвам ви, че заминавам. Къде? Чисто й просто в съседната община. Не във Франция. Не за да уча. Не защото имам големи планове. Заминавам, за да водя обикновен живот като чиновник в пощата; тогава да го оставим, сбогом, добър път, ще си спомняме от време на време за общите страдания…

— Люк!

— Какво ти стана, приятелю!

— Защо говориш така?

— Всички сме от една кръв.

— Все пак ти имаш право — каза Матиьо. — Ние винаги се увличаме в безкрайната светлина…

Времето течеше.

— Млади хора — каза Ломе, — аз съм виждал повече нещастия, отколкото сте видели всичките вие, събрани заедно, в миналия си живот и ще видите в бъдещия. Има време да сеем и да жънем. Разбирам ви добре. Хайде, Люк, ще видим дали си храбър негър. А сега дайте музика!

„Ай, Дамизо, ай!“

Ломе улови един стол, притисна го между краката си като тъпан и го заудря с ръце и пети. Това беше последният празник на групата. Ние бяхме като порой. Като гориста планина. Като искрящ на слънцето ром. Дори болният Матиьо пригласяше. Люк и Пабло се бореха в кръга. Люк — бърз, мощен, сух. Пабло — безгрижен, гъвкав, внимателен. „Ай, Дамизо, ай!“ Танцьорите се сменяха в кръга. Мишел удряше с дървени палки краката на стола зад Ломе. Пабло беше забравил въздържаността си. „Когато ви прихване!“ Маргарита се смееше, смееше се. „Ай, Дамизо, ай!“ Мицеа, мрачната красавица, гледаше Матиьо, викаше, че той ще оздравее. Те пееха в надпревара измислените куплети от Ломе: „Дядо Лонгуе, горянинът, е тук! Той беше ни казал, че идва радостта! Ай, Дамизо, ай! Викайте, пейте за дядо Лонгуе! Ай, Дамизо, ай! На «Рю де Бариер» има девойка. Говоря за продължението на «Рю де Бариер». Тази девойка има мъж, който е като растение. Ако питате какво е растението, ще ви отговорим — мимоза. Той иска да ни увери, че е болен. Ай, Дамизо, ай! Болен е, защото трябва да си пийне. Певецът е жаден, ако обичате, дайте му да пие. Донесете от скоросмъртницата за пламналите гърла. И във височините на Пеи-Меле живее девойка с мъжа си. Те имат добитък, планински стада. А на главната улица има книги. И всред тях седи трета девойка. Нейният мъж отива в кметството. Боже мили, сърцето ми пита: «Коя предпочиташ?» А аз отговарям: «Не мога да избера. Ай, Дамизо, ай! Не мога да избера. Едната е красива, другата също, третата също.» Въртя очи на три страни. Очите ми отговарят: «Избирай сам!» Очите ми крещят: «Не можем да изберем.» Ослепях, госпожице, минете. Ай, Дамизо, ай!“

Бдение!… Бдение следобед за дядо Лонгуе. Безкрайно бдение, не стихват гласовете. Скоро Таел замести Ломе. Валерия пляскаше с ръце. Тайно все още нещо я задържаше да се отдаде напълно на ритъма. Но и тя не можа да устои. Накрая поведе играта. Мицеа беше донесла питиета. Тогава това събиране завърши всред викове, смехове, възбуда. Определихме си среща. Не зная как се разделихме. Кой си тръгна пръв? Не зная. Ломе победи предразсъдъците, песента победи здрача. Алфонс също влезе в кръга, и то не накрая. Мислите му за мрачната красавица напълно се разкриха, той се пребори с Ломе, след което двамата пиха. Виехме се като змия в градината, с ръце на кръста. „Ай, Дамизо, ай!“ Кой си тръгна пръв? Ще изпадне ли пак в меланхолия Матиьо? Ще се заоплаква ли отново гневно Люк? Ще се усмихне ли разочаровано Пабло? Дойдох на себе си чак на улицата. Чух през оградата как Ломе питаше тихо:

— Ще оздравееш, нали, Матиьо, кажи, че ще оздравееш?

Към пресечката на „Рю дьо л’Абатоар“ видях Валерия и Таел, те си отиваха. Видях Жил и другите. Таел се завъртя на левия си крак, като че ли се спуска със спортна шейна (край него летяха Маргарита, ограда, чешма, улица, дървета, улица, дървета, къщи, Маргарита, ограда), той тичаше, скачаше. Когато се готвеше да завие по улицата към площада, ми извика:

— Не забравяй, никога не забравяй!

Видях всичко това. Забелязах още веднъж колко хубава е Валерия. Тя щеше да се загуби от погледа ми. Загуби се. Още отекваха смехове. На улицата бях дете, а в спомените си бях вече мъж. Едва си поемах дъх след песните, бях се изпотил и потта ми беше застинала. Думите им бяха ме уловили в плен. Да, аз се чувствувам раздвоен, времето ме притиска в клещите си, чувам ехото от последния празник, усещам опиянението от миналото. Те викат. Всички викат: „Не забравяй, не забравяй. Спомни си!“ И думите са като река, която се спуска и накрая приижда, разлива се. Сякаш те имат силата да се съсредоточават в една светкавица и да полетят към обетованата земя (за да дадат плод). Сякаш в богатството, в досадния, еднообразен зов и в необуздания зной думите имат своя дял от кал, корени и лимони чак до делтата и морето — до реалната действителност. Аз бях там, познавам родината си и макар че бях дете, знаех, както зная и днес като мъж, че има още неиздължени сметки, че най-непредвиденото (най-непримиримото и най-логичното) ще дойде отсега нататък. Но думите никога няма да замрат; реката никога няма да престане да влече пясък към морето.