Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Lézarde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
vog (2014)

Издание

Едуар Глисан. Река Лезарда

Народна култура, София, 1960

Преведе от френски: Пенка Пройкова

Редактор: Цветана Калудиева

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Лев Шопов, Лидия Стоянова

Дадена за печат на I.IV.1960 г. Печатни коли 12,75

Авторски коли 17. Формат 84×108/32. Тираж 25080

Поръчка №21 (905). Поръчка на печатницата №459

ЛГ IV. Цена 1955 г. — 7,20 лева.

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

 

Édouard Glissant. La Lézarde

Éditions du Seuil

Paris, 1958

История

  1. — Добавяне

XVII

Точно сега — разказваше Маргарита, която беше отишла при полицейския агент Алфонс Тигамба — било дошло време да се действува, може би дори щяло да се наложи той да се възползува от официалната си власт. Защото във въздуха нараствала заплахата, без никой да знае накъде щяла да избие…

Решетките хвърляха сянка върху масата (кой ли беше затворникът? Ние всички сме затворници…) и на жълтата светлина спокойно трептеше прах. Кабинетът миришеше леко на затворена стая, на съдебни книжа. Маргарита и агентът стояха съвършено неподвижни… „Не биваше да идвам…“ — помисли Маргарита.

— Разкажи ми всичко — каза Алфонс.

О, нямало какво толкова да разказва, може би дори страховете й били нещо като мираж през пости, но думата й била за Матиьо, той толкова се бил изменил, тя се страхувала за него…

— Жил знае ли, че си тук?

— Не, не, дошла сама, защото Матиьо и Таел водили помежду си всичките тези тайнствени досадни спорове; всички виждали, че те са създадени да се разбират, но Матиьо се изменил така, сякаш Таел внезапно пуснал в ход някакъв механизъм. Това, разбира се, било само начало, не било необходимо да се вдига тревога, но тя била убедена, че Алфонс трябва да действува.

— Кажи нещо по-точно, дай ми някакво указание!

Нещо по-точно? Нямало нищо забележително, ако, разбира се, не се смятали думите на Таел (впрочем думи, съвсем неразбираеми за останалите): „Разказвал ли си им за нея?“ Ставало дума за младата Валерия, която живеела с кръстницата си, да, точно за тази красива девойка; а Матиьо извикал: „Обичам я, разбирате ли?“ и това прозвучало като гръм от ясно небе…

— И той каза: „Обичам я“, така ли?

Алфонс Тигамба не можеше да повярва, сигурно ушите го лъжеха, сърцето му заби по-силно. А Мицеа? Какво ли беше казала Мицеа? Но той не се реши да зададе този въпрос.

Маргарита продължи — не било толкова съществено това, че Матиьо казал: „Обичам я, разбирате ли“, защото в края на краищата работата все можела да се уреди някак, по-важен бил тонът, буйността, бесът, с които той изрекъл тези думи; Маргарита просто останала като прикована, сякаш мълния блеснала и се заровила в пясъка; тя почувствувала как иззад кръгозора се надигат всички злощастия и почти закрила лице с ръце (спомняла си отлично, че направила именно такова движение), за да не гледа морския хоризонт, далечната ивица, откъдето и се сторило, че се надига и нараства нещо…

„Но какво трябва да направя аз — мислеше Алфонс Тигамба, сериозен, с невъзмутимо изражение, — какво мога да направя точно аз?“

И все пак въпреки буйността на Матиьо и смеха на Мицеа, която се изсмяла така диво, сякаш хълцайки, Алфонс знаел колко горда е тя, без да каже нищо друго, Маргарита нямало да се разтревожи толкова, ако не било това писмо със странното хрумване, че тамариндите щели да цъфнат („А кажи ми, ти виждал ли си някога тамаринди да цъфват? Кой обръща внимание на такива неща?“); Мицеа пишела да не се безпокоят за нея, но никой, абсолютно никой не знаел къде може да е отишла тя…

— Не можа ли да кажеш по-рано, че Мицеа е изчезнала? — изрева Алфонс.

… Да, неприятна работа, Мицеа изчезнала, но все пак тя била смислен човек, не била способна да извърши някоя глупост, а такова нещо не можело да се каже за Матиьо. Матиьо не искал Таел да среща Валерия, а Таел казал: „Ще я видя“ — Маргарита чула този им разговор, без сама да иска…

— Стига толкова. Всичко това не ме интересува. Трябва да намеря Мицеа, и то веднага!

… Докато Таел не бил намерил Валерия, все още имало надежда всичко да се уреди. Защото той сигурно нямало да замине, преди да я види (и защо? Всичко това не било ли лудост?); докато не я срещнел, нищо нямало да се измени, първо, защото Матиьо и Таел сигурно нямало да се сбият предварително, и после, защото Таел нямало да замине, което означавало, както две и две прави четири, че той няма да срещне и чиновника…

— Боже господи! — простена Алфонс.

… Говорела за правителствения чиновник… А ако Таел срещнел наистина този човек, щяло да се случи нещо, Маргарита не можела да каже защо точно, а Матиьо и Таел пак щели да се бият след това дори ако всичко друго свършело добре. Алфонс виждал добре какво искала да му каже — той трябвало да се погрижи за Таел и за Матиьо…

— Но каква власт имам аз?… И защо пък аз, точно аз?…

… Маргарита предпочитала да му каже всичко това, така нямало да извърши предателство, понеже той, Алфонс Тигамба, й бил като брат и тя имала доверие в него, но ако другите се научели, нямало никога да й простят. Но той трябвало да действува бързо и предпазливо, най-вече предпазливо, защото Таел търсел Валерия (може би дори без сам да го съзнава) и когато я видел, изгарящ от любов, щял да тръгне пак да я търси; всеки ден щял да ходи по пътя на юг, сякаш узнал, че Валерия живее нататък…

Маргарита замълча, стоеше като вдървена на стола (едри сълзи браздяха дълбоко лицето й, строги сълзи, като геометрични линии — приличаше на статуя от тъжно шествие) срещу полицейския агент Алфонс Тигамба, който я гледаше и не смееше да помръдне.