Едуар Глисан
Река Лезарда (34)

XIII

— Мицеа…

Девойката се спря; пред нея стоеше Матиьо. Въздухът струеше като ручей между клоните. До тях се простираше нива с парока; миришеше на утъпкани листа. Извисяваха се посадени на гъсто махагонови дървета. Жега притискаше земята, навред се лееше светлина. Тук-таме сянката образуваше малки петна и сякаш оттам идваше гласът.

— Матиьо!

(Тя не посмя да каже: „Не се надявах, че ще дойдеш. Но те зовях нощем, легнала на дървеното легло със завивка-чувал, надявайки се да видя звездите, да чуя почукването ти, докато плодовете от манговото дърво падаха по покрива; зовях те дълго и ето че ти най-после дойде…“)

Тя повтори:

— Матиьо!…

Те не се стесняваха един от друг. Познаваха се от дълго време. Заедно бяха изживели много неща, бяха вкусили едни и същи радости, узнали бяха една и съща истина. Матиьо притисна Мицеа в обятията си; вдигна я на ръце всред господствуващото пладне. През тях премина пламък, по-силен от изострената сладост на желанието, по-силен от неизказаните думи и обикновените разправии, по-силен дори от близостта на две дървета, които са сплели корените си под земята, за да се целунат. Този пламък беше движението на жизнената сила, зовът на традициите, жест, избликнал от глъбините на вековете, жест, усъвършенствуван от дедите и отново породен, нежен и в същото време сдържан.

Тя каза:

— Ние сме мъж и жена.

И животът им потече отново.

Той й отговори:

— Бях луд. Това е всичко!

После й показа тихите и в същото време изпълнени със заплаха поля. Тя разбра какво иска да й каже. Той се засмя.

— Успяхме да свършим някоя и друга работа. Предизборни събрания, книги, опитахме се да обясним какво значи синдикат (понеже не ни беше много ясно, забелязала ли си колко синдикати са лошо организирани) и други подобни работи. Това е. Знаеш ли, че се чувствувам отпаднал, тази борба ме изтощи. Пиех много. Пабло мислеше за тебе. Люк удряше с юмруци по всички маси. Мисля, че след десет години той ще приеме да работи каквото и да е. Ще си създаде „положение“. Кашлям малко. Мишел работи сериозно и дори много сериозно. Имаше бури из планината. Непрекъснато ме втрисаше; по събранията изслушваха одобрително думите ми.

— Целуни ме. Помислих, че изнасяш доклад.

— Точно доклад изнесох.

— Пред ръководството ли?

— Пред върховното ръководство.

— Аз ли съм това ръководство?

— Ти.

— Целуни ме. Не мога да не ти кажа, че не си лиричен.

— Наближава денят на изборите, страх ме е… Ами ако пропаднем? Ако всичко отиде по дяволите?

— Не, не, семето е хвърлено, други ще дойдат след нас, те ще бъдат по-учени, по-добре организирани. Не вярвам много в тези избори. Ние ли сме измислили да гласуваме? И то точно по този начин? Не. Истината е, че аз съм против политиката с бюлетини. Трябва да се ровим по-дълбоко, да потърсим истината, това, което е необходимо.

— Мицеа, ти не си се променила.

Те гледаха равнината до пътя. Пътят се губеше като удавен във вълната от зелени, раздвижени клони (по края, където земята не беше засадена и не се ронеше, растяха коросоли и икаки — кафява наметка всред зеленото море); той минаваше в небето като ивица между две пропасти. А по-нататък се редуваха хребети и котловини; планинските възвишения следваха едно след друго, ту бледозелени като тръстика, ту мрачни, сякаш пред дъжд, ту червени, окосени от човека, докъдето стигаше погледът; нямаше хоризонт, нямаше граница за този порой от върхове; и безкраят (в действителност дори повече, отколкото когато гледаме огромните равнини в атласите) заиграваше пред очите и се завърташе като въртележка.

— Таел замина.

— Прозрял е истината.

— Трябва да се върнем, Мицеа.

— Къде?

— Необходимо е да бъда в града.

— Страх ли те е?

— Знаеш, че не се плаша за себе си.

— И аз се страхувам от един миг. Само от един миг. Ще бъде страшно.

— От какво се страхуваш, Мицеа?

— Как ще кажа пред децата: „Дезире, трябва да замина.“

— А какво ще каже Ломе?

— Не зная. Той яде на нивата.

— Налага се да заминеш.

— Където отидеш ти, ще дойда и аз.

— Точно така.

„Не споменаваме нищо за Маргарита и за Жил. Защо?“

Изведнъж видяха Алфонс Тигамба. Агентът беше изникнал сякаш изпод земята и пристъпваше тежко срещу тях. Той се спря до Матиьо и Мицеа, които лежаха в тревата. Дъвчеше едно листо. Мълчаха и в мълчанието им не се криеше враждебност. Изчакваха се. Накрая Алфонс запита сериозно:

— Говорил ли си й за Валерия?

(„Ето, той го каза вместо нас…“)

— Не, не съм й говорил.

— Какво очакваш сега?

— Да си отидеш.

— Искаш ли?…

Но Матиьо беше скочил вече върху Алфонс! Хвана го за врата. Алфонс отскочи встрани, те се търколиха, пет дълги минути се чуваха само хъркане, охкане, животински викове, глухи удари. Костите им пращяха, те се търкаляха по земята. Те прекратиха борбата и отупаха дрехите си. Матиьо каза:

— За втори път се бия (а си помисли: „Първия път още не съм се бил“). — После прибави: — Мислех, че обичам Валерия.

Мицеа прошепна:

— Тя ли те изпрати при мене?

— Да. Тя ми каза къде си. Ако не беше Валерия, нямаше да дойда тук.

— Достатъчно — каза Алфонс Тигамба. — Както виждаш, Мицеа, това се казва мъж. Разбира се, той не знае, че мога да го набия. Но думите му все пак струват нещо. Ти си щастлива. Това е важното.

И Алфонс бързо си тръгна. Изчезна зад един завой; те зачакаха да се появи отново. Той изчезваше, после пак се появяваше. Мицеа и Матиьо се усмихнаха — Тигамба беше техен приятел. Мислеха, че вече е далеч, но завоите бяха много и пътят се спускаше стръмно. Алфонс вървеше на шест метра под тях. Той откъсна някакъв плод и го изяде. „До скоро виждане“ — извикаха те, а той се обърна и им махна широко с ръка. Струваше им се, че ако върви все така, планинските възвишения ще се струпат върху него. Но Алфонс все още не се оставяше да го победят планините. Беше вече пладне. „Как да разбирам този човек? Той идва, задава въпроси. Отговаря. После си отива. Доволен е, че те обичам и че ти ме обичаш. Как да го разбирам?…“ Матиьо разбра, че Алфонс най-сетне ще изчезне от погледа им: обзе го вълнуваща слабост, сълзи напираха в очите му, сърцето му преливаше от благодарност и приятелски чувства; Матиьо извика:

— А къде отиваш сега?

— Към морето! — отговори агентът Алфонс Тигамба.