Едуар Глисан
Река Лезарда (38)

II

На другия ден градът се събуди от тътена на гърмежи — състезанието по стрелба на патици беше започнало от ранно утро. Стрелците бяха се събрали на моста. Изглеждаха горди и в същото време имаха превзет вид с големите си пушки, преметнати през рамо; те си подхвърляха предизвикателства. Двеста метра навътре в канала бяха поставили плуващо буре, привързано здраво за дънери на двата бряга на блатото; една патица беше вързана върху бурето, но така, че да може да навежда и да вдига главата си. Представител на властта ръководеше състезанието. Всъщност на тези упражнения по стрелба не присъствуваха много зрители. Идваха само хората, които се надяваха да спечелят една от трите патици, заложени в спортната стрелба; идваха без обикновените върволици от приятели и роднини. Те се прицелваха, като се опираха на парапета на моста. Един наблюдател съобщаваше отдалеч кои изстрели са улучили; той се криеше предпазливо в тинята и размахваше знаменцето по уговорения начин.

Обичах да гледам тези състезания заради шума и оживлението, които царяха вън от мълчаливия град, заради утринната свежест, както и заради смутените обяснения на участниците в състезанието, когато никой от тях не успееше да улучи патицата. Но тези състезания не бяха самият празник, а се провеждаха така между другото. От състезанието до истинското начало на празника минаваха около два часа. Общо взето, тази част от деня беше запазена за маниаците, за тези, които не можеха да участвуват в общата радост, защото отцепническите им и нападателни желания можеха да развалят избликналата радост — имаше нещо разумно в това първо и съвсем ранно утринно занимание преди празника.

Скоро черковните камбани известиха с мелодията на народна песен, че службата в чест на светеца, покровител на града, започва. Това беше тържествена служба, на която за пръв път мъжете не оставаха по черковните стъпала да чакат жените и децата, а влизаха с важен вид начело с кмета и общинските служители.

Свещеникът говори за светеца-покровител на града, който беше изгорял на клада; после дълго шествие се проточи към площада (всички се правеха, че не виждат нито празничните бараки, нито дървения кон, нито пръта, на върха на който бяха поставени подаръци; навсякъде вече бяха наредени масите за серби и за бакара, както и столчетата на собствениците) и се върна към черквата по главната улица. Накрая претупаха набързо церемонията въпреки усилията на свещеника да я забави. Не че не държаха на религията, но всички очакваха празненството и затова бързаха. Отдаваха на религиозния култ неговите пълни два часа. После всички започваха да мислят за площада, където щеше да се развихри празненството. Когато излизаха от черквата след службата, чуха ударите на барабана в манежа — глуха, протяжна мелодия. Обаче трябваше да присъствуват на още една церемония при паметника на умрелите и накрая идваше почерпката в кметството; всичките тези неща правеха между другото; дори обеда (истински пир в този ден) не вкусваха, както би трябвало. Просто искаха да се намират на работа, докато се здрачи, докато настъпи часът, когато нощта щеше да обвие с воалите си празничните бараки, да запали свещите и факлите и въртележката в манежа щеше да полети устремно, засилена от хората, въртящи се като сенки край нея.

В четири часа барабанът и инструментите на оркестъра се задвижиха равномерно, но все още не много буйно в манежа. В този час се люлееха малките деца и хората, които тласкаха въртележката отвътре, бяха предпазливи, пестяха силите си. Родителите, застанали в кръг, следяха внимателно какво става; те нямаше да допуснат да се развихрят шумът, ударите и опиянението. Но щом децата напуснаха площада, оркестърът ускори ритъма, работниците в манежа се оживиха. Въртележката заживя буйния си нощен живот. Между пет и седем часа всички отидоха при пръта с подаръците, където мъжете (изпоплескани с брашно и пясък, смесени с маслото, с което беше намазан прътът) се опитваха да достигнат шунката, кокошката и другите лакомства, вързани горе. Удари на тъпан поздравяваха всеки опит; работниците от манежа се подиграваха надменно (а всъщност от чиста завист) на кандидатите за подаръците. Оживлението нарастваше все повече и повече, и не само оживлението, но и някаква възбуда, която се сливаше със сенките, усилваше се все по-ясно, добиваше единствена значение. Разнесоха се първите викове около масите за серби и бакара, първите светлини, първите нощни буйства.

Таел беше като омагьосан от общата радост. Той никога не беше участвувал в подобен празник; неговият житейски опит, изглежда, се състоеше само в познаването на стадата и кучетата. Затова се движеше из тълпата като лодка със свити платна, заплувала в ново море. Сега всички го познаваха и намираха за съвсем естествено, че ходи навсякъде с групата на Матиьо — младостта зове младостта. Никой не свърза (или не пожела да свърже) имената на Матиьо, Таел и Гарен. Тук всички проявяваха дискретност, не обръщаха особено внимание на официалното правосъдие. Таел мина десетина пъти нагоре и надолу по главната улица. Аптекарите, продавачката на платове, извънредно любезна жена, с любвеобилно сърце, и хлебарят, когото иначе никога не виждаха (той се страхуваше от слънцето и от „пренаситения въздух“), използуваха наплива на хора, за да спечелят по нещо. Те гледаха спокойно Таел от магазините си и казваха:

— Личи си, че не е от града.

Таел пожела да се качи на въртележката. Приятелите му се подиграваха, защото знаеха, че през нощта въртележката здраво разтърсва. Докато се люлееше с децата, той се смееше и викаше. В шест часа каза, че ще опита щастието си при пръта с подаръците. Мицеа се противопостави на желанието му. Люк подхвърли с въздишка, че всички се вдетинявали. Пабло насърчаваше Таел. Предложи дори услугите си да потърси пясък и брашно. Матиьо се смееше. Тогава Мицеа се разсърди и каза, че ще отиде да извика Валерия. Таел веднага се отказа. За да го „утешат“, заведоха го при една маса за серби (не играеха още, но собствениците бяха на пост, канеха минувачите, които се въздържаха, търкаляха заровете по дървените пролуки и викаха: „Единадесет серби!“); посветиха Таел в тази игра, която беше най-популярна в областта. Той спечели, после загуби (заложи пет франка), но не играеше от сърце.

После всички отидоха на моста и както вечерта се загледаха в тълпата и в стръмната улица пред тях, в пътя зад тях и в последните гаснещи слънчеви лъчи. Една вагонетка от завода мина бавно, със силен и оглушителен трясък. Тя пъхтеше така, сякаш цялата тежест на живота беше се струпала върху нея. За миг забравиха празника. Може би тази грозна и банална платформа на колела ги накара да видят действителността такава, каквато беше; тази мисъл сякаш ги връхлетя внезапно.

Те започнаха да играят „на мнения“, при което този, който описва, се мъчи да определи характера на избрания от него човек. В тази игра (прикрита и забулена със символи и думи) те изразяваха уж случайно, а всъщност много хитро мнението си един за друг.

Мишел каза:

— Моите уважения към дамите. Ако бях умен, щях да се оженя за нея. Тя е малко тъжна, тиха, прилича на дъждовен ден. Ако излезе вятър, плаче. Не е роза, но все пак е цвете. Когато човек я вижда всеки ден, няма нужда да мисли за цветя. Тогава ще я обича.

Всички извикаха веднага, че говори за Маргарита.

Беше ред на Жил:

— Огънят, изригващ от този вулкан, е като светулка в твоята къща! Дай ми лавата, ще заспя в тихата вода. О, целувка, ти си бодлива. Когато я милваш, милваш радостта и гнева. Успокой се, успокой се. Огънят на вулкана се смее, но тихата вода милва огъня! Огънят е жена и знае всичко…

— Безсрамник! — извика Мицеа. — Ако искаш да опишеш мене, постарай се да бъдеш по-разбираем. Сега е мой ред.

— Когато хората се смеят, и той се смее. Когато се шегуват, той мърмори. По-черна от него е само боята за обувки. Нищо не му изглежда достатъчно сериозно, а е по-сериозен, отколкото го мислят другите. Ходи бос и има груба походка. Силен е в мързела…

— Няма защо да продължаваш — каза Матиьо. — Аз печеля. Това е Пабло.

— Точно така! — въздъхна Пабло. — Драги Таел, ето ти чудесен пример за липса на обективност.

Люк каза:

— Хитрост. Разум. Ученост. Някой трябва да тръгне нагоре по реката, никой не се решава. Говори много, върши малко. Когато говори, трябва да го слушат. Приказва много. Миналото е минало. Не се ровете в нещастията, нещастието трябва да се уважава. Не търсете и в тайнствата, но той самият е тайнство. Не знае кое е важното. А важно е борбата на работниците. Всички ние сме еднакви, но той се отличава от нас.

— Не е Матиьо — извика гневно Мицеа.

— Напротив — отговори Пабло, — за Матиьо ми е думата. Само че лустросан и подобрен Матиьо.

— Кой печели?

— Пабло.

— Мицеа.

— И двамата.

— За първи път играем така сериозно — обясни Пабло на Таел. — Сега е мой ред.

— Когато види пчела, не мисли за мед. Когато види рана, не мисли за нож. Когато погледне кожата си, не мисли за родината си. Когато е гладен, не иска да признае, че е гладен. Инат е като муле, блед като омлет, но си има убеждения. Познайте кой е.

Всички се засмяха.

— Това е Люк — каза Маргарита, — Люк е… Пабло, не е хубаво от твоя страна.

Другите изръкопляскаха.

— На теб никога не ти се яде! — каза Люк.

Матиьо каза:

— Простичък като хубав ден. Скромен като домашен хляб. Не знае своя път, но ще отиде много далеч.

— Мишел.

— Пабло спечели.

— Три точки за Мицеа, три за Пабло, две за Маргарита и Матиьо, една за останалите.

— Пабло, обзалагам се, че аз ще спечеля!

— Сега вече никак не е мъчно.

— Печеля! Твой ред е, Таел.

Таел каза:

— Търси нежност. Открива само насилие. Гледа живота, а смъртта го дебне. Защо е така сложен? Защото и родината му е такава. Когато иска да заплаче, сълзите сякаш му се надсмиват. Израства от земята, но клоните му са във висините. Всичко става безполезно, ако човек мисли много.

— Това е Жил!

— Не, това е самият Таел — извика Мицеа, — аз печеля.

Маргарита възрази:

— Не е справедливо, сега е мой ред, а вече остава само една точка. И така…

— Кой остава? — запита Пабло.

— Карай, Маргарита!

Маргарита каза:

— Кротостта е неговият чар; не се доверявайте на гъвкавото дърво, то се поддава най-мъчно. Съвсем близо е, усмихва се… Не, не мога да го опиша, в края на краищата вие ме ядосвате!

— Браво, браво!

— Жил, това е Жил!

— Мицеа е победителка. Пет пъти позна.

— Знаех, че така ще стане.

— Уважавайте дамите…

Поколебаха се. Дали да останат там до края на празненството? Умора и печал…

Но внезапно празникът се развихри. Да, нощта беше се спуснала, шумът замайваше главите като силен парфюм; дървените коне ритаха и сухото дърво скърцаше, сякаш кавалкада летеше по камъчетата на Лезарда и някой подхвърляше с шепи ориз в простора; от време на време тежките вълни на тъпана — цяло буре вода, което издъхваше и хриптеше, завладяваха всички внезапно и работниците, които бутаха въртележката, се запъхтяваха в манежа, едва докосваха земята, помагаха си силно с рамо при едното завъртане, а след това увисваха на железните прътове и се оставяха вихърът да ги отвлече с риск да си счупят костите; собственикът на въртележката крещеше след тези, които увисваха, вместо само да тикат; образуваше се втори шумен и оживен кръг в краката на конете; оркестърът свиреше бясно — трам-та-та! — и всички сякаш плуваха в ритъма и врявата, носеха се с буйното нестихващо течение (с една дума, имаше пощръклели, които летяха надолу с главата, почти до върха на лошо сглобените дъски), а после скачаха всред тълпата, хората очакваха този миг; пазеха се от тези, които скачаха; тълпата приличаше на бухнал сноп, тя просто избликваше като извор; обхванати от лудо опиянение, всички тичаха от една маса за серби на друга; все очакваха щастливия случай, благоприятната партия, мига, в който ще прекъснат лошата серия, обзалагайки се срещу играча (пет франка, че няма да спечели шест); откъде ли се вземаха тези пари, които минаваха от ръка на ръка с изумителна бързина? Викаха: „Размърдай се!“ — и след всяка щастливо завършена партия се спускаха към продавачите на кървавица (тази нощ продаваха само тлъста кървавица) и всеки можеше да пие, колкото иска, ром в салона на голямото заведение на площада (но собственицата следеше колко ром пият, за да не преминат позволените граници); после хрупаха сладко фъстъци или обръщаха наведнъж чашите — за това заведението беше тъкмо на мястото си (защото празничните бараки бяха наистина прекалено много уютни и много нагласени с претрупаната украса от клонки, килими, петролни лампи; бяха много тесни и удобни за старите, за сериозните, за издокараните празнично хора); Таел играеше разпалено серби; беше спечелил четири пъти и продължаваше да залага на седем от първия удар, на единадесет и после на десет, на две, на пет; противниците му нервничеха: „Размести ги, господине, размести ги!“ Матиьо и Мицеа танцуваха в закрития пазар между големите дървени маси и масите от черен мрамор; Матиьо беше вир-вода потен.

— Да ги оставим — каза Мишел, — сигурно няма да излязат скоро оттук.

И ние си тръгнахме (да, и аз бях с тях) и отново се озовахме на площада; Мишел се нае за един час да тика въртележката, Жил също, така че Маргарита се люля до насита. Върнах се пак при Таел, който продължаваше да печели. Пабло седеше при него, викаше, ревеше, въздишаше:

— Когато имам смелост, не ми върви, когато ми върви, нямам смелост!

Таел трябваше да играе срещу партньор, който се мъчеше да го предизвика.

— Не е възможно, той е сменил заровете!

— Казвам ти, че не съм. Моите са, все с тях играя.

Той мъчно щеше да се реши да напусне масата (възбудените играчи непрекъснато искаха реванш), ако внезапно не беше се появила Валерия; тя го улови под ръка и го отвлече другаде (към пазара, където танцуваха), а играчите не се решиха да възразят. Пабло изчезна някъде и почти никой не го видя до края на нощта. Люк скиташе нагоре-надолу, той се чувствуваше самотен всред гъстите пушеци, всред мириса на печени с лук моруни, на ориз с червен сос, на ром, на пот, всред виковете, сенките и светлините. Той беше сам и мислеше:

„Те се забавляват, доволни са, нищо не им липсва, нито ядене, нито пиене, нито смях, нито танци, а действителността си е действителност; те ме карат да се смея с тяхната романтична игра на мнения; единственото реално нещо у нас са унижението и беднотията, а романтиката е изпълнена с бунт и гняв; как могат да забравят това? Държат се, като че ли са кой знае какви учени, странни са, замислени дълбоко, но това са само маймунджулуци, чисто и просто тъжни маймунджулуци; като си помисли човек какво представляваме всички ние — нашият народ е товарен добитък на захарната тръст, презрян изгнаник, а ние сме доволни, проявяваме самомнителност, щастливи сме, чувствуваме се владетели! Кой от нас би могъл да каже: «Аз страдах много»? Никой, дори Матиьо не може да го каже. А нашите майки са пожертвували всичко, живот и здраве, пренебрегнали са братята и сестрите ни заради нас, за да учим ние. И за какво? За да поискаме ние да бъдем по-различни от тях, единствени. А нима нашият народ иска да бъде по-различен от другите? Той търси мястото си под слънцето, търси защитници, иска свобода. Навсякъде по света има народи, които страдат, и ние сме като тях; всички народи са братя и навред има експлоататори и експлоатирани. Когато видя пчела, мисля за кошера, от който е излетяла тя. В Центъра народът страда като нас, солидарен е с нас. Опасни са нашите мисли, ние говорим, мечтаем, надяваме се на морето, а вълните изчезват, те никога не остават такива, каквито са, всичко се руши. Убиха човек заради това — нищо, убиха го, — но той сам беше убиец, крадец, експлоататор, предател и дори нещо по-лошо. Ние всички го осъдихме, всички го убихме, но знаеш ли, Мицеа, ако го убихме само за да играем на мнения, не си струваше трудът. Ние имаме по-важни задължения, трябва да узнаем истината, да узнаем…“

Люк обикаляше около масите. Край него минаха Мицеа и Матиьо. Матиьо каза:

— Люк все трябва да обмисля нещо, не умее поне малко да се вживее в празника.

Мицеа отговори:

— Той мисли за онази случка, за това, което ни предстои да правим; смята, че много бързо сме се забравили, че се занимаваме с детинщини, че не разбираме нищо. Матиьо, той има само мозък и няма сърце, сигурен е, че сме забравили всичко.

— Не мисли така! — каза Матиьо и почти извика: — Познавам го, той е искрен като нас…

В този миг обаче Мишел и Жил ме запитаха нещо, предложиха ми да се позабавляваме в манежа. Площадът сякаш се въртеше около огньовете, огньовете блестяха към морето, морето ревеше и се разбиваше в брега; всред морето имаше къщи, морският шум добиваше мирис, който се промъкваше навред като лиана, и от всички струеше пот; мислех за Таел, който танцуваше с Валерия на пазара, Жил тикаше въртележката, лъснал от пот, съсредоточил сили; той не викаше, гледаше си работата, рядко се увличаше да направи някой полукръг, беше запретнал панталона си (собственикът сигурно би предпочел все пак той да вика малко). Мислех, че Таел танцуваше с Валерия, да, той танцуваше буйно в закрития пазар, носеше се над къщите в морето като самотна нощна лиана; не знаех, че точно в този миг те говореха за „Домът на извора“.

— О — казваше Таел и само Валерия го чу, — ти никога не си виждала подобна къща; също като черква е, в която не се страхуваш да влезеш, сенчеста е и цялата е от мрамор, а не е студена, тя е „Къщата на мечтите“ („А сигурно, когато придойде Лезарда, е красиво да видиш как изворът блика“ — мислеше Валерия) и казвам ти, че щом я видях, помислих: „Ще дойдем тук, но сега това е невъзможно, съвсем невъзможно е!“ („Ти ще ми кажеш — мислеше Валерия, — нали ще ми кажеш, Таел, дали си го убил, или наистина беше злополука! Зная, че си го убил, но моля ти се, кажи ми това!)“; а аз винаги ще съжалявам за тази къща, защото там познах Лезарда; обичам реката, странно, нали? Валерия, кажи за какво мислиш?

А хубавата Валерия му отговори:

— Другата събота ела у нас. Кръстницата ми иска да се запознае с тебе.

Безкрайното море сякаш ги обгърна в мига, когато денят затрептя; във въздуха проблясваха първите зари, ведри зари, и буйството премина по островърхите планини, по необятните обширни плажове, набраздени сякаш с вълни, шумът постихна, на площада останаха най-разпалените; нямаше вече кървавица, оркестърът на пазара се готвеше да си почине в пет часа; започнаха да играят бакара (по-тиха игра, по-малко екстравагантна, за която са необходими повече хитрост и търпение, отколкото при серби — изобщо бакарата е игра за малките часове); всички се разотиваха сънливи, чуваше се зовът на ламби, хората клюмаха, после разтърсваха глава, не искаха да заспят, а кларнетът свиреше тихо и меланхолично, звуците му се носеха като лунна светлина над морето; тогава изведнъж забелязаха, че навред бяха натрупани купчини конфети, че те бяха вдъхвали, яли, пили конфети; конфетите бяха залели всичко, образуваха дебел килим като зеленина всред града, като морска пяна…

Трябваше да се прибират вече, празникът беше свършил. На моста отново се озоваха Мишел, изникналият отнякъде Пабло, Маргарита и Жил. Те се облегнаха сънливо на перилата, когато изведнъж видяха невероятно зрелище на пътя, близо до дъскорезницата. Таел и Матиьо се биеха ожесточено; макар че Матиьо беше много по-слаб, той се защищаваше добре. Спуснаха се да ги разтървават. Не можеха да разберат нищо от това напълно неочаквано, безсмислено явление, което приличаше на буен завършък на празника във ведрото утро.

Таел и Матиьо се разделиха, окървавени, в парцали, преди приятелите им да се намесят; бяха ги чули, че идват. Двамата се мъчеха да се усмихват, сякаш искаха да кажат, че отсега нататък всичко помежду им е ясно, че дружбата им е вече без петно и те ще бъдат единни на живот и смърт; останалите започнаха да разбират малко по малко в какво се състои работата (без Пабло, който не се учудваше никога на нищо, а винаги предугаждаше какво ще стане); всички ги гледаха; Матиьо беше по-раздърпан от Таел, но и двамата смятаха, че е въпрос на чест да не издават умората си, затова задържаха дишането си.

Валерия и Мицеа стояха прави, неподвижни, като застинали (никой никога не узна какво беше събрало четиримата на това място — предизвикателство или случайност). Маргарита беше силно развълнувана. Матиьо и Таел се преструваха, че нищо необикновено не беше се случило, сякаш и те бяха обикновени зрители, дори не и свидетели на тази сцена.

Може би щяха да останат там кой знае колко време като статуи, ако в този миг по пътя не беше се задал Алфонс Тигамба. Той идваше от север (макар че трябваше да бъде в града, за да предотвратява споровете и побоищата); спря се при тях, както слънцето изгрява зад планинските върхове, и сякаш не забеляза в какво състояние са Таел и Матиьо; само каза:

— Какво нещастие, какво нещастие, дядо Лонгуе агонизира!