Едуар Глисан
Река Лезарда (12)

XII

Матиьо обичаше да се оттегля, за да избегне стълкновенията и разправиите, в малката градинка с алеи, обрасли с храсти, добре засенена и удобна както за лудории, така и за вглъбяване в себе си. Той ходеше там да посреща първите утринни зари или да се губи в мълчанието на нощта, населена с бързи призраци. Тогава си пожелаваше да види коня с три копита, който, според преданието, отнасял в полунощ лошите души.

Матиьо се измъчваше от самотата си — всеки изживява такива мигове. Никоя мечта не може да отнесе това върховно мълчание (наситено с пътешествия) на съществото, което разговаря безкрайно със себе си. Амбиции, празни стремежи, дълги, блестящи спорове, пирове по време на карнавал, нищо не може да го отнесе, когато долетят звуците на кръшна мелодия — на ъгъла на най-обикновената улица винаги се появява вечно търсеният образ. Ела, възжелана! Разцъфни, розов храст! Обгърни ме, подземен глас, изпълнен с вълшебство! Матиьо се вглеждаше в лицата, по-мрачен от водолаз всред светлата морска пустиня. Той укрепваше духовно, макар че беше телесно слаб. Измисляше хиляди начини да постигне слава, неспокоен, че не може да се доближи до нея.

„Не се вълнувам“ — каза си Матиьо.

Питиепродавниците хвърляха самотна светлина в нощта. Може би блестеше петролна лампа; тук проличава спокойната пламенност на един народ, който никога не се чувствува добре в местата за пиянство. Разюздаността в тези заведения е естествена (позната, изследвана, всекидневна), в тях владее постоянна възбуденост. И Матиьо си каза:

„Ако се откажа от тази самота, няма да мога да продължа издирванията си. Може би. Но градът би трябвало да ми предложи дом. Да ми го даде. А също и помощник, за да открия истината. Необходим ми е помощник. Тази вечер ще седна на пейката вляво, в дъното. Не може да продължава повече така. За колко души има място на пейката вляво? Всички пейки в градинката са еднакво дълги. Шест души, при условие, че се притиснат един до друг. Трима мъже и три жени. А аз съм сам.“

Но наближаваше часът, в който в огледалото на неговото страдание щеше да се отрази слаба светлина.

„И аз съм като тях — помисли Матиьо, — години наред пия напитка, която не укрепва силите.“

И той погледна към баровете (които много точно наричаха „потайни“), откъдето струеше спокойна светлина. Горчив, горчив нощен зной!

Матиьо си припомни още веднъж случката от предната вечер. Отново видя пясъка, непознатите къпещи се, безразлични, далечни.

— Прощавам ти — беше прошепнала Мицеа.

А Таел беше отговорил:

— Благодаря, благодаря.

И всички те бяха останали тръпнещи на пясъка.

А Маргарита, лудетината, беше запитала:

— За каква жена става дума?

Тогава Матиьо извика:

— За тази, която обичам, разбирате ли?

И беше станал от мястото си.

А Мицеа, с внезапно помрачнели очи, се беше изсмяла буйно.