Едуар Глисан
Река Лезарда (6)

VI

Ето мястото — скупчени ламаринени покриви в близко съседство с червената земя. Между града и височините се вие пътят и негов страж е страшният бомбакс. От другата страна — неизменната равнина, ширнала се до южната белота. На запад — Лезарда се извива мъчително, иска да заобиколи града, но внезапно решава друго, отказва се да бъде пазач и на изток, след като прекоси мрачната захарна тръст, се потулва в своята делта. В устието й се вливат нечисти води — не е красива смъртта на Лезарда.

А тя се спуска така красиво по северните планински склонове, нетърпелива в своята лазурна младост, понесена от вихъра на своята зора. Когато заблестят първите слънчеви лъчи, Лезарда, изненадана на един завой, изглежда като задрямала там, сякаш дебне небесното светило, играе си на благонравна дама; после внезапно прави скок, като народ, който се вдига на бунт, шмугва се от ъгъл в ъгъл и скоро прибира пяната, която е оставила по бреговете си, скъперница, заета да запази всичките си богатства, като фабрикант, който се взира до дъното на котлите; тя не забравя нито жълтата утайка, нито синия блясък и ето я, радостна и свободна в своята пищна утрин, тя се разсъблича и се разхлажда, тя е гола девойка, която пет пари не дава за минувачите по брега, къпе се пъргаво (вечно пъргава и вълните й се плискат) и скоро като зряла жена, преситена от удоволствия, протяга бедра, полага пламнала утроба в прохладните дълбини на своето легло и удовлетворена, забавя своя ход, отпуска се всред подтискащото пладне.

Да, ето мястото — куп ламаринени покриви в самата извивка на реката. Неподвижна пустота всред тази дъга, където плодородието секва завинаги. В окрайнините на града Лезарда се укротява. Тя дори реди басейни и заливи, оградени със скали. Жените идват тук да перат; пристигат на върволица, като минават край железопътната линия, която се използува само от завода, и се настаняват всяка близо до някой камък, който й служи за поставка, а прозрачната вода обгръща черните нозе. А аз дете (детето на тази история, което расте с всяка дума), аз придружавах жените, търкалях се по пясъка, ловях под скалите всеки ден раци, които печах на малко огнище в саваната. Познавам тази Лезарда на перачките; към два часа по обед се изтягах в реката, като внимателно държах главата си настрана, а бельото съхнеше на тревата. Не се гмурках във вълните, чаках Лезарда малко по малко да разхлади тялото ми. Страхувах се от кръвоизлив, затова късно се връщах за обед. Стоях неподвижно, слабото течение край брега ме успокояваше, не издавах нито звук. И аз, рожба на тази история, още не знаех, че Лезарда продължава до вечерта своя бяг до черното море, където завършва нейното познание и тя умира; че към шест часа, когато се спуска вечерната ведрина, прелестната прохлада на настъпващата вечер, Лезарда няма вече тайни; че нейната тинеста делта гъмжи от пиявици, които се впиват в бутовете на невъзмутимите бикове. Не знаех още (аз ще израсна полека-лека в тази история), че истинският трудов ден е отразен в реката; че с тази извивка около града тя го обгражда с малко човечност, успокоява людете, подпомага ги. Не знаех още, че тази страна е като току-що узрял плод, който бавно-бавно се разтваря, разбулвайки малко по малко (отвъд дебелината и неизвестността на черупката) цялото богатство на плода и разкривайки това богатство на всички, които търсят и които страдат. Още не знаех тогава какво значение има за човек да опознае чрез собствената си съдба (чрез своите скърби и радости) същността на една страна. И връщайки се край лъкатушещата река към града, тичайки по брега, не знаех още, че от планинските легенди, където тази река е станала голяма, до истинската сива действителност в равнината, на пътя няма никъде престой с изключение на мястото, където перат нашите жени; нито че тази неспирно течаща вода води до мечтаната делта, която е зората на истинското скръбно познание.