Едуар Глисан
Река Лезарда (16)

XVI

Да, странно е, че в тази земя се извършват толкова от световните чудеса. Че такъв мъничък кът от вселената е изпълнен с шума на всемира. Човекът по тези места знае какво значат твърдост и старание, какво значат постоянните пристъпи на зноя, затова вярва в миража, създаден от него. В мястото и в пламъка, на които трябва да възвърне блясъка с ясни и определени думи, които имат променливо значение.

Така нашите приятели, разкъсвани от събитията, от внезапните страсти, от непознатото дотогава угризение на съвестта, съзнавайки колко много време може да загуби човек, борейки се със сърдечните злочестини (и приемайки това загубено време заради превратностите на съдбата и заради пламъка, който то разпалва), нашите приятели се бяха събрали тържествено на плажа — владение без граници; там те поведоха странен разговор, сухо, смело и безумно; разговор като река — с наслойки и течения, в които прозираше скрита ярост.

 

 

Люк. Трябва да порицаем Матиьо.

Мишел. По-добре да му помогнем.

Жил. А какво ще кажете за Мицеа?

Люк. Първо да се занимаем с Матиьо.

Жил. Тя го обича.

Таел. Нима досега не сте знаели?

Маргарита. Ти си виновен за всичко.

Таел. Да, разбира се. Аз съм виновен.

Жил. Матиьо го беше решил отдавна.

Мишел. Какво да правим?

Люк. Матиьо трябва да изкупи вината си. Предлагам да го изключим от групата за два месеца.

Таел. Вие да не сте католик?

Маргарита. Люк никога не е обичал Матиьо.

Люк. Това е лъжа.

Таел. Тамариндите ще цъфнат…

Люк. Матиьо трябва да бъде наказан! Такова е правилото и то се отнася до всички!

Жил. Да не ставаме глупаци.

Таел. Той е водачът.

Люк. Водач на какво?

Мишел. Няма никакъв водач.

Маргарита. А ти какво ще кажеш, Пабло?

Пабло. Аз спя.

Люк. Туй то!…

Таел. Не можете да направите нищо без него.

Люк. Няма безусловно необходими хора.

Жил. Сега слушайте. Познавате ли другата?

Маргарита. Валерия ли?

Пабло. Красавица е. Няма две мнения по въпроса.

Мишел. Какво значение има това?

Маргарита. Все пак е нещо.

Люк. Можем ли да я видим?

Таел. Не, не и не.

Мишел. И чие е това решение?

Таел. Мое.

Маргарита. Та нима ти я познаваш?

Таел. Познавам я.

Маргарита. Кой те запозна?

Таел. Всичко.

Люк. Туй то!…

Таел. Какво искате? Матиьо да ви моли на колене да му простите ли? Или другата да дойде да се просне в краката ви и да ви моли да я приемете? Вие не сте гласът на света, нито пък сте негов център.

Пабло. Поддържам това.

Люк. Господин съветникът-поддържник.

Пабло. Искаш ли един там-там?

Мишел. Хайде, ето докъде стигнахме!

Таел. Нали порицавате!

Люк. За да помогнем на Матиьо.

Таел. Чух глас. Разбрах целия този смут. Кой може да порицава? Кой може да помага?

Люк. Бързо нагълта много книги.

Таел. Нима вие ме познавате? Не, нали?

Мишел. Всички се познаваме.

Таел. Ще ви кажа какво ни е необходимо. Земята трябва да се завоюва отново. Усещам го с всяка фибра на тялото си.

Маргарита. Не ставай романтичен.

Таел. Трябва да пуснем корени. След това можем да отпътуваме.

Мишел. Добре си изучил всичко това.

Пабло. Тамариндите…

Жил. Ние сме твърде много белязани в града!

Маргарита. А трябва да бъдем навсякъде.

Таел. Да.

Люк. Докато чакаме, първото дело предстои на Таел.

Таел. Нали приех.

Мишел. Никой не те познава. Ще бъде лесно.

Таел. Приех вече и толкова.

Люк. И после?

Таел. Нищо не е свършено още.

Жил. А какво ще правим с Мицеа?

Маргарита. Мицеа си е Мицеа.

Матиьо. Стига толкова. Това е моя работа. Лична… А сега да говорим сериозно. За изборите. Ще започнем работа от квартал „Мисията“. По две събрания седмично. Среща утре в четири часа̀.

Жил. Съгласен.

Пабло. Yes, baby^[1].

Люк. Това е то. Винаги така става…

 

 

(Всички: Таел и Матиьо, Люк и Мишел, Маргарита и Жил, както и Пабло си тръгват.)

Матиьо запита:

— Наистина ли си я виждал? Къде? Кажи!

Таел отговори утвърдително на своя брат:

— Не съм, но ще я видя!

И всички разбраха внезапно за пръв и може би единствен път, че той, Таел, беше едва осемнадесетгодишен и че двадесет и една годишният Матиьо сякаш беше като предтеча — жител на един изчезнал свят; отживелица всред жестокия, монотонен зной на града.

 

 

„Протокол от последното събрание: разглеждане въпроса на Матиьо, протоколчик Пабло.

Люк ни свика на събрание, без да се бавим, такъв е редът (казвам това за Таел, който не е свикнал, планинец такъв!). Люк каза: «Ще порицаем Матиьо»; Люк е луд. Отегчих се. Всеки си каза думата, но аз запазих за себе си историята с тамариндите, свързана с писмото на Мицеа, и намирам тази история много хубава. Таел каза, че познавал другата (всички знаехме, че става дума за Валерия, а аз зная, че това не е вярно, искам да кажа, сигурен съм, че Таел не я познава) и че всичко го е запознало с нея. Аз казах, че спя. (Още една скоба: този Таел е чудесен. Попита Люк да не би да е католик!) После поспорихме кой е водачът. Аз не казах нищо; че водачът е Матиьо, е вярно, както е вярно, че няма никакъв водач — това е то. Казах, че поддържам Таел и като последица Люк се опита да се скара с мене. (Туй то!…) Той искал да помогне на Матиьо; никой не може да помогне на никого; всичко е смут, див глас, пламък, но аз зная, че човекът е създаден, за да открие нещо. Таел е открил земята, той е вече селянин. Той има право. Ние ще пуснем корени, но трябва да бъдем навсякъде — в града и навсякъде другаде. Ще замина и ще стана селянин. Къде ли е Мицеа? Тя ми липсва. Мицеа, къде си? Таел прие, работата е в кърпа вързана, Матиьо пое отново командуването, трябва да кажа, че дотогава зъб не обели. Ще правим публични събрания по всички азимути; Люк изръмжа нещо; разотидохме се. Заседанието свърши. Секретар: Пабло.

Забележка: Аз също казах, без да се изяснявам, че другата е красива!“