Едуар Глисан
Река Лезарда (32)

XI

Четири посоки. Четири пътя.

На запад вървеше Матиьо, следван от Алфонс Тигамба.

На изток Таел и Гарен вървяха край реката, към морето.

На север — Валерия, привлечена от планините; Пабло бдеше над нея (без сам да разбира защо).

На юг Маргарита и Жил разговаряха.

Те бяха като четири бразди всред вълненията в страната. А Люк и Мишел, които не напуснаха града, стояха там, обхванати от властното желание за борба и живот. Розетка с посоките на света, единение на силите, които внезапно са се разпръснали на различни страни. Четири посоки. Тайно разцъфнали идеи, полъх, който се бори и в собствените си противоречия намира единствения смисъл на своя зов. Жилав корен, който сам се огражда от всичко, разпростира се и побеждава себе си през скали и пясъци в рохката земя, която го е позовала.

Матиьо си подсвиркваше весело — изборите наближаваха, работата не вървеше лошо, много въпроси бяха разрешени. И сам той беше решил къде му е пътят. Той търсеше Мицеа, а родината му се усмихваше. Силно оживление го тласкаше напред, но понякога (като си помислеше, че Мицеа би могла да го отблъсне, да го обиди или да го прокълне навеки) мъка го притискаше, краката му отслабваха и той спираше, не можеше да направи нито крачка повече. Тогава сядаше на червената земя, после отново тръгваше и отново радост изпълваше сърцето му. Струваше му се, че усеща близо до себе си необятен простор и че е необходимо да направи само една стъпка, за да влезе в него (всъщност трябваше да върви още много). Това беше просторът на любовта, така близък и далечен, който се сливаше с него и го зовеше като любима… На един завой Матиьо срещна стар човек.

— Живо-здраво, дядо Лонгуе! Какво правите насам, толкова далеч от къщи?

— Живо-здраво, господин Матиьо. Тръгнах от север на запад, за да ги спра. Но нищо не може да ги спре.

— За кого става дума?

— За младия човек. Аз предупредих малката девойка, че я чака опасност!

— Не разбирам за кого говорите, дядо Лонгуе!

— Разбираш, господин Матиьо, разбираш…

 

 

Да, нищо вече не можеше да спре Таел и Гарен. Те тъкмо преминаваха втория завой; Гарен си вземаше бележки от време на време, защото земята веднага след третия завой, който е близо до морето, представлява тресавище, покрито с гъста трева. Човек не може да различи нито леглото на реката, нито калните пътища.

И Валерия не можеше да обхване както трябва с поглед планинската грамада, разкрила се пред погледа й (защото тя беше стигнала почти до водния мост, привлечена въпреки волята си от света на Таел; тя гледаше мрачната растителност по склоновете, забравяйки полята, реката, която беше само приток на Лезарда, и близките насипи, набраздени с черни канали), и се питаше, застанала срещу огромните сенки:

„Бих ли могла да живея там? Защото той непременно ще пожелае да се върне пак в мълчаливата планина, която е в сърцето му. Напразно ми повтаря: «Земята, земята»; той обича планината. А аз може би няма да мога да свикна с грамадните дървета, с лианите и с нощта. Валерия, Валерия, обичаш ли го достатъчно, за да живееш всред всичко това?“

 

 

— Не, съвсем не го обичам! — извика Маргарита. — Просто се безпокоя.

Тя се изскубна от Жил като буйно разлюлян клон, разлюлян от вихъра на думите. Макар и разгневен, той не помръдна като устойчиво, непоклатимо дърво.

— Ти все още го обичаш. Ходила си при Алфонс. Няма защо да плачеш…

— Жил, не мисли така!

— Ти се разплака, когато Матиьо замина. Разбра, че той отива на запад и ще види Мицеа!

— Аз не зная къде е тя…

— Тя е някъде нататък, нали подразбрахме.

— Не зная нищо, дядо Лонгуе, искам да видя Мицеа… само за нея мисля.

— Нощ е, господин Матиьо. Ти пръскаш светлина всред тази нощ. Дядо Лонгуе знае всичко. Казах на малката: „Пази се от кучетата“, а на него казах: „Море, опасност…“

— Какво общо имат тук кучетата? Нищо не разбирам.

 

 

„Защо говориш за кучета, дядо Лонгуе? Ако Таел е с мен, не се страхувам от нищо. Ще кажа на кучетата: «Аз съм Валерия» и те ще легнат в краката ми. Ще ходя навсякъде с тях. Те ще ме пазят. Питам се как ли изглеждат? Таел не ми е казал дори имената им. Ще мога ли да се изкача толкова високо в планината? Ами ако кучетата изтичат след мене и Таел ми каже: «Справи се сама» — но той няма да каже такова нещо. Таел, няма да кажеш такова нещо, нали? Очите ти виждат всичко, но погледни ме, аз съм Валерия, аз съм тук, забрави, забрави, може би любовта идва така, отдалеч, Таел…“

 

 

— Аз казах също „морето“… Преди това виждам воден път, сив път, изпълнен с живот…

— Това е Лезарда — каза Матиьо.

— Може би е тя, може би не е… Слушай, кучетата ще дойдат, после човек може да предвиди това, но морето идва сега и дядо Лонгуе се опита да се бори с морето. Кой ли може да се бори с морето?

— Никой, дядо, никой.

— Не се шегувай. Морето е силно.

— Да — прошепна Матиьо. — „Те го хвърлиха в морето, защото защищаваше родината си. Морето не забрави престъплението. Вързаха за него тежест и го хвърлиха. Но водата върна тялото му, за да узнаем…“

— Не чувам, господин Матиьо, ах, зрението ми намалява, разсъдъкът също…

 

 

— Морето! — извика Люк (Люк и Мишел стояха до желязната врата на градинката, очаквайки да се върнат заминалите им другари. Питаха се къде бяха отишли те). — Чувствувам как морето ме завладява от глава до пети.

— Давиш ли се?

— Не зная от колко време разправят, че зверът на безумието минал оттук. Какво прави Матиьо? Скоро ще дойдат изборите, толкова неща трябва да се свършат, а господинът заминава да урежда любовните си работи, като че ли по-късно няма да има време за това.

— Има право човекът. Той направи повече, отколкото всички ние заедно. Тук нямаме повече работа, трябва само да почакаме няколко дни, Матиьо има право.

 

 

— Аз свърших работата си, дядо Лонгуе! — извика Матиьо. — Нямам повече какво да правя там.

— А какво става с тъгата? — запита старецът.

— Остана само радостта — отговори Матиьо. — Ти не си ли виждал радостта? Тя е тук сега. Погледни, навред е тя. Ясна и ведра. Отказвам се от всичко, дядо. Ще си живея спокойно, денем и нощем. Матиьо ще бъде само Матиьо. Какво повече ми трябва? Един мъж, една жена. Заедно.

— Някога аз преминах морето, господин Матиьо. Аз живея всред сенките като бедняк.

— Стига вече с вашите сенки! Хората умират от глад, сенки ли да ядат? Плодът на хлебното дърво сянка ли е? Морската сол сянка ли е? Кашата от маниока сянка ли е? Стига сенки вече! Вдигнете глава! Погледнете! Никъде нито една сянка! Къде има сенки? Предстои ни да се бием, трябва да се бием!…

— Тихо, младежо. Това, което не познаваш, е по-велико от тебе. Слушай този, който владее словото: „Което е писано, ще се сбъдне!“

 

 

А Жил, като злочесто, жилаво дърво, което вятърът малко по малко разкършва, Жил стоеше прав, неподвижен (повярвал вече в поражението си) и тихо говореше:

— Добре. Ако искаш да плачеш спокойно, аз си отивам. Ако искаш да живееш сама, ще те оставя. Живей сама. Всичко ще пропадне, борбата ни ще отиде на вятъра. Всички заминават, приятелството загива, споменът ще се заличи. Какво трябва да направим?

Жил се обърна и тръгна към града, галейки листата…

 

 

Само Мицеа живееше самотна, недокосната от вълненията, далеч от пътищата на живота. Тя пееше:

Малкият лимон казваше: „Пиши ми!“, а

лимоновото листо: „Прати ми отговор!“,

защото най-скромните песни избликват от сърцето, когато земята е пуста.

 

 

— Аз исках да ги спра, господин Матиьо, но се оказах много слаб. Те не се страхуваха от нищо. Младият човек е храбър, казах ти го вече.

— Не разбирам нищо, дядо Лонгуе. Прощавайте. Отивам си.

— Разбира се, разбира се…

Матиьо продължи пътя си, без да бърза, без да усеща умора. Чувствуваше се сигурен.

Алфонс Тигамба, който го следеше, спря на свой ред стареца, за да поговори с него.

 

 

Таел каза:

— Другите ще свършат работата…

— Кои са тези „другите“? — засмя се Гарен.

— Мишел, Люк, Жил и най-вече Пабло. Всичко ще стане след това, те ще използуват извършеното. Те са уравновесени, спокойни. И имат право. Размислят и казват: „Какво е нужно на родината ни?“ Аз казвам: „Минало, задълбочаване, обработване на земята“, Матиьо казва: „Познание, постижения, значимост!“ А другите не казват нищо, но работят, затова ще имат всичко: и обработена земя, и значимост. Те ще придобият значимост в света, защото са уравновесени…

— Учудваш ме… — каза Гарен.

 

 

— Да, ще отида! Обичам го, затова ще отида. Ще дойда, Таел, ще дойда! С тебе, с тебе!

— С кого? — извика Пабло.

Най-сетне той се реши да излезе, понеже Валерия беше извикала тъй силно, че той наистина се уплаши.

— Следиш ли ме?

— Не, просто се разхождам нагоре-надолу.

— Ти си Пабло, нали?

— Да, Пабло.

— Отивам там, нали виждаш, в планината.

— Не зная. Но трябва да се върнеш. Живееш в съвсем противоположна посока.

— Пабло, страшно ми става…

— Когато любовта те пипне…

— И тебе ли?

— Не, не! Аз съм спокоен.

Те тръгнаха бавно към града.

 

 

Маргарита изтича, настигна Жил, обви врата му с ръка и те тръгнаха заедно…

 

 

— Какво му каза, дядо Лонгуе? — запита Тигамба.

— Казах му, че виждам кучета, но преди това море, опасност…

— Опасност От морето ли?

— Да, господин Тигамба.

— За един млад човек и за още един друг ли говориш?

— Нищо не може да ги спре. Нищо.

Тигамба се поколеба. След кого да тръгне? След Таел или след Матиьо? Реши да върви след Матиьо. „Ще имам време да се върна…“ — каза си той.

Той си тръгна, затича се, а дядо Лонгуе измърмори:

— Такъв добър млад човек, а да работи в полицията…

 

 

— Глупости! — извика Гарен. — Кланят се на този, който има пари. Надвива този, който плаща. Другото е вятър.

 

 

— Нищо! Аз, Люк, не казвам нищо! Сякаш хората векове наред не живеят край морето! Да преплуваш опасно място, какво значи това?… Глупости, глупости!… Къде са те? Какво правят?…

— Не се разгорещявай! Скоро всичко ще свърши. Защо да не преплуват, щом искат? Ще обърнем по четвъртинка за тяхно здраве. Да запазим спокойствие. Мишел ти го казва. Да, скоро ние ще открием морето…

 

 

Като корен, като полъх истината се разплита накрая.