Едуар Глисан
Река Лезарда (10)

X

Една сутрин те вървяха към морето. Когато то е наблизо, човек го забравя; но мисълта за него все пак тайно тлее, не изчезва. После внезапно, без ясно определена причина, желанието да го видим, да тръгнем към него ни се налага.

— Морето е цяла политика — казваше Пабло. — С него ще победим. Ще видите как точно в мига, когато мислим, че загиваме, ще сграбчим алчно света. Такова е морето — човек потъва в него и внезапно изплува над водата. И защо? Защото не се е оставил то да го победи.

Там в морето имаше едно опасно място, опасно дори за съвършените плувци, което платноходките, връщайки се от риболов, заобикаляха много предпазливо. Пабло и Жил се устремиха нататък, Люк и Мишел очакваха завръщането на приятелите си, Матиьо се безпокоеше.

Девойките се възхищаваха от смелостта на двамата плувци и всеки път, когато младежите се връщаха, изтощени и ликуващи, сякаш с озарени от светлина тела, те им приготвяха силни напитки, както на воините, които се връщат от сражение. Люк и Мишел се чумереха на славата на смелчаците; Матиьо спокойно се усмихваше.

Морето е вечна обвивка и декор, то е вън от всичко, но граничи с всичко, обгражда отвред земята. Тук то е прозрачно, топло и светло под сините си воали, гали тялото и ласката му е повече от обещание. По крайбрежните пясъци растат кокосови дървета, обжарени от слънцето; когато човек разбере колко силни са техните корени, когато усети близостта им, вече никога не може да ги обърка с екзотичния образ, който са създали за тях някои хора; предназначението им става по-определено, а присъствието им добива друг смисъл. Те са върховният разцвет, правата и винаги заплашвана черта, ивица, краят на нещо; това е мигът на вечното равновесие между живота и онова, което си отива. Чрез дърветата земята се отваря към кръгозора; чрез тях морето решава да погледне земята в лицето. Място на отказ и прием, този букет от дървета е съхранител на същността на живота, учи на спокоен разум, а в същото време подсторва към неразумна смелост.

— Не — извика Мишел. — Не бива така. Кому е нужно да се предизвиква гибелта просто така, за удоволствие? Политиката е сериозно дело, в нея няма романтизъм и тайнственост. Да преодоляваме всяко препятствие, но да се подсигурим откъм изненади…

— Досега не сме се удавили, нали?

— Нима е достойно — намеси се Люк — да си играем така на сляпа баба? А какво ще кажат всички, които разчитат на нас? Това е подлост.

— Глупак!

— Подлост е!

Изведнъж се разхвърча пясък, защото Жил съвсем не беше кротък. Започнаха да се борят, двама срещу двама, диви викове раздраха покривалото на горещината. После те сами прекратиха битката и вкупом в красив бяг се спуснаха да се измият (колкото от морската сол, толкова и от драскотините от пясъка) в сладките студени води на малката рекичка, която тече на петдесетина стъпки от плажа. После се върнаха и седнаха при Матиьо, очаквайки, че най-сетне той, понеже беше петият, ще разреши неуместния спор и надявайки се да го спечелят за мнозинство. Както винаги, той обясни в плен на каква страст живее, обясни жаждата си за скрити неща, която идваше от глъбините на традициите, и охотата си за тайно причинен смут (пяна на мисълта), които го караха да гледа благосклонно на дръзката смелост на Жил и Пабло. После той поясни, че е слаб физически и че един ден ще успее да обуздае тялото си.

— Никъде няма да ходиш! — извика Мицеа.

— Достатъчно е да отидем Жил и аз — заяви спокойно Пабло.

Цели петнадесет дни никой не спомена нито дума за опасното място в морето. Всеки искаше да изживее мига, когато Таел ще бъде омаян и ще стане брънка от веригата, тъй като морето непременно щеше да го привлече неудържимо. Може би той щеше да разбере, застанал пред жестокото сияние, което буйно се излъчва от вълните, смисъла на делото, което всички му поверяваха; защото го смятаха за най-добър и най-мъдър.

И Таел вървеше срещу вълните, открит и свенлив, с надежда за освобождение, щастие и радост. Той беше скромен, признаваше безсилието си (макар че не изпитваше физически страх) да преплува, да овладее тази водна стихия. Мълчаливо обожаваше вечната синева, където нямаше място за него (освен ако мястото му не е било неясно очертано още от преди), тази прозрачна чистота, където той щеше да образува петно, тази власт, която щеше да го отблъсне, задето не беше узнал какво е сливане и любов в унищожителната светлина на разлъката. Силно обтегнал ръце и крака, той плуваше с леко сърце (докато другарите му викаха, насърчаваха го, уверяваха го, че никога не са виждали толкова бързи успехи, такъв способен плувец) и макар че познаваше всяка частица на напрегнатото си тяло, за пръв път той не беше господар на мускулите си. По тръпката, която пропълзя по него, когато леките и освежителни гривни от пяна се притиснаха до глезените му, той разбра, че завинаги (нямаше вече връщане) ще остане пленник на тази сила.