Едуар Глисан
Река Лезарда (2)

II

Аз обаче разбрах тези думи, макар че бях още дете, и те отекнаха в мене. Аз бях свидетел и действуващо лице, човек, който вижда всичко и който взема участие във всичко, когото зоват и когото преобразяват. Опознах Таел, Матиьо и всичките им другари, ето как.

Малко преди деня, в който Таел замина (или пристигна), градът се беше нагиздил, навред се виеха пушеци, миришеше на ястия и подправки (при това без да се преувеличава особено празничността на деня); очакваха политическия лидер, депутат в Центъра. Хората от Центъра не познават тези далечни земи и си ги представят горе-долу като рая, разбира се, не съвсем сериозно. Такава е политиката на управляващите. Но земята на Ламбриана беше започнала нещо като борба за автономия. Нейните жители бяха горди със своя нов представител: блестящото му умение в изкуството да говори, силата на кратките изрази, тяхната поезия, мрачна и в същото време тайнствена и ярка, способността му да огрява всички като слънце (така поне разправяха) на всяко събрание, което организираше, славата му, която беше преминала отвъд границите на провинцията — всичко това го превръщаше в полубожество; младежта се кълнеше само в него. Но това беше страна, в която владееше размирен дух, и тук вече не можеше да има значение само един човек и неговото влияние, празните приказки или съдбата на отделни хора…

На площада една група се беше отделила от шумната тълпа, но множеството приятели непрекъснато им подвикваха нещо; мъжете бяха сериозни, а жените се смееха. На този народ е присъща някаква тържественост и в същото време известна необузданост. Маргарита и Жил дойдоха първи — той, простодушен, скромен, с незначителна външност, сякаш сраснал се с тази земя; тя, някак загадъчна и донякъде наивна в тази си загадъчност. После дойде Матиьо. И между тях както винаги се възцари някаква стеснителност, примесена с почти строга искреност; тук трябва да признаем, че на времето Маргарита и Матиьо си бяха разменили обещания. След това дойдоха „буржоата“ Люк и Мишел — стъпили здраво на земята, разумни. Те не зачитаха слънцето. Проявяваха пресметливост във всичко, разсъждаваха механично и се смееха шумно. И накрая — „принцът“ Пабло. И Мицеа, вироглавката.

Дългото уединение, наложено от войната, което беше съпроводено с неясни, непреодолими и продължителни разсъждения за съдбата на жителите на града, последвано от блясъка на една нова ера и почти физическото усещане за нахлуване на въздух и окриляване, бяха спомогнали тези млади хора да узреят. Политиката беше новото достойно поприще. По някакви неведоми пътища на сбъдване и необходимост цялото това поколение беше изоставило наивната вяра на прадедите си; младежите бяха отхвърлили дрехата на измамливото подражание, за да утвърдят убеждението, че тукашните хора приличат единствено на себе си. Думите придобиваха в тези уста съвсем нова сладост: в тях имаше и слънце, и необуздани мечти, и страстна жажда за познание, и бесен гняв на хора, които вече са узнали истината, срещу тези, които подтискат.

Матиьо и приятелите му пропагандираха доктрината за свобода, като не искаха да се ограничават (така поне мислеха те) в рамките на една партия. Босоноги самохвалковци, младежи, влюбени в необикновеното, упорити лунатици. Народът, който вземаше резки решения, се отнасяше снизходително към тях.

Те четяха всичко, което идваше от далечния свят. След като се научиха да виждат необяснимата нищета на тази страна (защото самите те не бяха страдали, не бяха изпитали нищо на гърба си), започнаха все по-често и по-често да мислят, че истинският живот се отразява в съзнанието на човека, където се изясняват съществените проблеми за глада и щастието. Човек не може да си представи колко голяма е жаждата за знание, която раздвижва тези отдалечени области, отново осъзнали сами собственото си достойнство. Нашите млади приятели се запалваха по поетите, по романтичните епични произведения (техните любими писатели) и по всякакви безумства. Чудото се състоеше в това, че те вече почти не се мамеха, постигайки нова хармония всред всичките знания. А така можеха да сравняват нищетата с други неща и това пораждаше в тях желание да воюват срещу нея, без да се учудват, без да се оплакват — властно и разумно, с наивно оживление, на което сами не бяха господари.

Родината им подсилваше, без те сами да съзнават това, тяхното въодушевление. Неизмеримото разнообразие, с което природата е дарила тази страна, се съчетава с еднообразен климат, постоянна жега; тук всичко е в движение, но не се променя. Сякаш същността на живота и на материята тук, повече отколкото навсякъде другаде, проличава изведнъж и не престава никога да се проявява в очевидна и понякога скръбна простота. Дори миражите, плод на горещината, запазват привидно такава нетрайност, която прави силата им постоянна. Тогава убеждението става горещо и жестоко и страстта добива вкус на земя, което прави земята желана… Защото тук е въпрос за земя, а не за хората, свързани със земята. Вечната история за земята, която се пробужда и се устремява напред. Ето това е тайнственото оплодотворяване, разголената скръб. Но нима можем да назовем земята, преди хората, които я обитават, да са се надигнали?…

Впрочем тази сутрин особено оживление размиряваше групата: Матиьо и Жил се бяха уединили, Люк и Мишел жестикулираха, дори Пабло благоволи да каже няколко думи. Бяха научили, че един чиновник от правителството е бил определен да потуши „движението“ в Ламбриана. В това нямаше нищо неестествено. Само че избраният човек беше стар жител на страната, ренегат и закоравял злодей. Преди всичко трябваше да му попречат да вреди. На тях им беше ясно, че като всеки ренегат, той ще бъде готов на какви ли не насилия; нашите млади приятели решиха, че сега им се е паднало да сложат намордник на звера. И когато настъпи часът да го посрещнат, те изслушаха речта на представителя с пламенна разсеяност, а това ги отделяше от вълнуващото се множество. Вълните на гръмките ръкопляскания ги люшваха всеки път, без те да бяха съгласни с постоянно нарастващата сила на словото, която предизвиква, без да иска дори човек, аплодисменти. Те имаха нужда от тези думи, а в същото време искаха по-скоро да престанат да ги чуват, за да могат по-скоро да вземат решението си.

Матиьо обмисляше бъдещата акция. Млада жена стоеше близо до него. Беше висока, изглеждаше високомерна и свенлива; тя го гледаше. Очевидно не беше от града и беше дошла само поради необикновените обстоятелства този ден. Придружаваше я доста възрастна жена, която се отнасяше добродушно към буйния й възторг и която в края на събранието я отведе („Толкова скоро“ — помисли Матиьо, сякаш събуден от сън), като преди това за щастие на нашия приятел назова по име тази красавица — Валерия.

Матиьо искаше да последва двете жени, но не можа да се измъкне от възбудените си другари. Аплодисменти, възмущения, предложения, приказки, приказки. Оживените разисквания на едните или на другите не можеха да разсеят чаровното видение. Множеството се разотиваше бавно по тесните улици. Матиьо имаше чувството, че тя беше отнесла сърцето му и че самият той си беше отишъл с нея, поддавайки се на властта й. Той отговаряше на въпросите, стискаше ръце, обещаваше, съветваше — като насън. Скоро приятелите от групата се озоваха сами, трескави и нетърпеливи. Всички знаеха, че в края на краищата заслужаваха да направят този избор. И решиха да премахнат чиновника. „Но не бива да го извършим ние — помисли Матиьо. — Нас твърде много ни познават, белязани сме…“ Това беше повикът на родината и нейният първи опит за отбрана.

Родината узнаваше новото насилие на света след толкова забравени насилия и зовеше…

Аз чух този зов; бях между тях на площада, без още да разбирам всичките им вихрени слова. Видях ги на площада, но още не знаех, че от този миг съдбата ми е овладяна, решена, заплетена в тази игра.

Матиьо не спомена нищо за Валерия.