Едуар Глисан
Река Лезарда (40)

IV

Първата неделя на месец септември 1945; цялата околност се беше стекла в града. Най-сетне беше дошъл денят на изборите. След излизането си от черната бездна на войната, която беше присадила върху живота му като страшен израстък много години на сянка и лишения, народът се чувствуваше опиянен от възможността да изживее възраждането си. Тези избори не бяха нещо обикновено; въпросът не се състоеше само в това да изберат представител, сега щяха да узнаят дали е свършила нощта, дали вече е заблестяла зората. Щяха да узнаят дали необятният свят е открит за тези, които искаха да го завладеят. Дали любовта и нежността, толкова дълго сдържани без резултат, ще могат най-сетне нежно да разцъфнат.

Отвсякъде прииждаха мъже и жени. От Белем, планинско възвишение, отдалечено в непристъпните дебри, чиито жители, ниски, набити хора, имаха тайнствен и затворен вид като сянката на техните лесове. От Пеи-Меле, област, съвсем отстранена, близо до колониалния път; хората от тези места са свикнали да виждат какви ли не пътници, затова са открити и шумни; те викаха. От голямото западно възвишение, над което се издигаше бял замък; жителите му бяха упорити; катереха се по стръмния път, без да поглеждат кулата. От Дяволското възвишение, махалата на Ломе, където ронливата земя се смесва със скалите и замислеността с веселието. От Калифорния, чиито пясъци и морета владеят душата и тялото; хора с възлести мускули и непокорна воля.

Цялата тази навалица създаваше голямо оживление в града. Навред се виждаха бели костюми, бели ризи, червени връзки. Цветя на бутониерите. Нямаше нужда от много приказки — победата беше сигурна. От десет часа всички знаеха за кого ще гласуват. Избирателните бюра бяха изпълнени с хора, с цветя и нито подправените урни, нито предварително подготвените списъци можеха да победят такава вълна. Сдържаност и отличен ред осигуряваха законното гласуване и възпираха управляващите да прибягнат до последната възможност за победа — униформената сила. Едни и същи думи се носеха от уста на уста: „Спокойствие, спокойствие, не отговаряйте, не създавайте стълкновения, само гласувайте!“

Множеството избиратели се разхождаха по улиците, личеше, че хората едва обуздават горещото си желание да проявят вълнението си, да се развикат възторжено и радостно. Чудна би изглеждала на не добре осведомените зрители тази удивително затворена в себе си, разумна и отмерена тълпа, в която ясно биха могли да отгатнат недвусмисленото желание за буйства.

Бяха определили Матиьо да стои в едно бюро, Люк — в друго; Жил, Мишел и Пабло сновяха от кметството до съда, от девическото училище до пощата и изчисляваха процента на гласувалите.

Към четири часа̀ следобед стана една разправия. Някакъв човек се опита да разруши урните в кметството, викаше, че изборите били лъжливи, че се подигравали с народа; вразумиха го, преди жандармите да успеят да се намесят. В пощата друг платен човек се опита да открадне един от списъците; и там опитът пропадна. Навсякъде бдяха добре.

За първи път Матиьо и приятелите му се чувствуваха действително свързани в една обща сила. Официалните задължения, с които бяха ги натоварили (в лицето на Матиьо и Люк), бяха признание на усилията на всеки един от тях от седмици наред. За всички тях, които все пак бяха работили в истинската изборна кампания, това беше осезаемо доказателство, че участието и дейността им, колкото и ограничени да бяха, не са отишли напразно. Тези длъжности потвърждаваха наяве, и то при твърде тържествен случай, доверието, което им бяха засвидетелствували. Това беше нещо като реална основа, върху която можеха да извисят стремежите си, букет от дървета, на които да присадят разпръснатите си клони. Спокойно можеше да се каже, че този ден им беше допринесъл повече полза, отколкото цяла година спорове.

Седнал зад дългата маса, Матиьо проверяваше имената и отмяташе в списъка гласувалите; чувствуваше се изпълнен с внезапна, но спокойна сила; колкото повече напредваше денят, толкова повече се успокояваше той. В моментите на затишие (когато опашката от избиратели се поразреждаше) той поглеждаше часовника в голямата зала и мислеше, че двете стрелки отбелязваха за него нова истина, дълбаеха бразди в безкрайно наситения със събития живот. Отпусна си съвсем малко време за почивка, за да обядва при майка си, която беше му приготвила чудесно ядене. Госпожа Мари-Роз го погледа, докато се хранеше, а после, когато видя, че той се готвеше да скочи към вратата, му каза:

— Не ми е ясно защо правиш всичко това, но ще гласувам за представителя дори ако той е против религията. Не те виждам често, но зная, че си добро момче. А нашият представител сигурно защищава нещастните.

Матиьо я целуна доволен; най-сетне майка му беше престанала да мисли, че той иска да превърне черквата в танцувална зала; беше спечелил в нейно лице още един съучастник.

— Върви, върви — каза госпожа Мари-Роз, — не се преструвай, че искаш да ме целунеш. Виждам, че умираш от желание да побегнеш към кметството.

За Матиьо този ден беше ден на чисто щастие. Майка му остана сама; тя си мислеше, че на света има само един син, когото не разбира, но в когото вярва.

Таел беше твърде млад, за да гласува, но и той участвуваше в общата радост.

„Ето какво чаках — мислеше си той. — Точно затова дойдох, за тази ярка, светла истина; правилно разбирах в планината, че нещо ми липсва. И аз си представях живо всичко самичък; искал съм, без да го зная, искал съм да говоря, да бъда с другите и вече бях с тях; за това дойдох, тази страст ме е изгаряла. Сега на сърцето ми е леко и приятно. Бих могъл да отида с всички навред по света. Бихме могли да наемем кораби, грамадна флота; и ето, един ден да отидем и да кажем «добър ден», просто така, по съседски, на другите народи — толкова близо сме до Китай, до Бразилия, до Конго… Конго, ние току-що дойдохме да целунем земята ти, приемете ни, пътят беше дълъг и мъчителен, много мъчителен. Погледнете замрежените ни очи, мъртвите по пътя, страшен е пътят, който човек трябва да измине, за да поздрави един съсед, да целуне един брат. Много мъртви останаха в горите, мнозина загинаха в морето. Да, ние ще отидем при другите и тогава ще бъде така оживено, както днес. Ще отидем всички, които знаем една и съща тайна. Всички, на чиито уста разцъфват едни и същи думи…“

— Мечтаеш ли, планинецо?

— Матиьо, Матиьо, колко е хубаво!

— А всичко едва сега започва.

— Ти си мой брат.

— Всички ние сме братя. Аз съм твой брат.

Матиьо изтича към кметството. Тънкото му тяло се очерта на небосвода, защото улицата се отваряше като пропаст към равнината — надолу се виждаха зелените посеви, а над тях блестеше синевата. Всички мислеха, че не би могло да вали в такъв чудесен ден; не, природата никога не би направила такова нещо. Матиьо, огрян от слънцето, се открои като безкрайна мечта, която докосна небесния капител.

В пет часа̀ никой вече не се съмняваше в резултата. Матиьо излезе в двора на кметството; можеше да напусне своя пост, сега нищо не можеше вече да измени положението. Той седна на тънкия циментов перваз, който ограждаше градинските алеи, и като безделник, като скитник заигра с камъчетата по земята, без да мисли за нищо. Беше се изтощил. Отслабнал беше десет килограма. Пиеше много ром. Суха кашлица раздираше гърдите му. Таел дойде и седна до Матиьо (той беше усвоил този мълчалив навик да застава така до някой угрижен приятел).

Млада жена влезе в малката градина; камъчетата се търкулнаха под обувките й. Тя вървеше така, сякаш презираше целия свят — отметнала глава, предизвикателна. Спря се при тях.

— Доволен ли си, Матиьо? Горд си със себе си, нали? Браво! Удържа лична малка победа!

— Никой нищо не може да направи сам — каза Матиьо, — аз съм нищо.

— Ще можеш сега да командуваш, ще те слушат. И колко ли приятели ще имаш?

— Аз съм нищо — повтори Матиьо.

— Твоите приятели са сбирщина негодници. И те щели да управляват! Аз, управлявана от глупаци!…

Тя беше красива млада жена в лека рокля, с бели обувки и бяла чанта (роклята й беше широка, но пристегната в гърдите, с разголени рамене; кожата й блестеше като плодовете на благоуханно дърво). Тя почти трепереше от гняв.

— Ще гласувам против, чуваш ли, ще гласувам против вас! Това няма да промени нещата; какво е една бюлетина, един глас, но аз ще си доставя това удоволствие!

— Не бива така — каза Матиьо, — знаеш, че грешиш. То си е за тебе, ще съжаляваш.

— Отдавна мисля по този въпрос, Матиьо. Отдавна си казвам: „Ще сложа листчето в плика, ще пъхна плика в отвора и ако те пропаднат с един глас, само с един мъничък глас, какво щастие!“

— Един глас няма никакво значение — каза Матиьо.

— Въпреки това ще го направя, чуваш ли, ще го направя! За последен път ти говоря, това е — ще го направя!

Тя влезе в кметството. Те чакаха. Изнемощял, Матиьо не виждаше нищо. Кашлица. Умора. Смърт, смърт. Таел го гледаше; Матиьо беше изтощен, повален. Защо, Матиьо, защо? Нали днес е нашият ден, единственият чакан ден, ние спечелихме. Всички спечелихме. Няма вече нищо смътно, объркано. О, Матиьо, съжаляваш ли за часовете на неуяснените мисли, на желанията, за часовете на нощта?

Жената излезе и пак мина край тях; те не вдигнаха глава, заслушани в стъпките й по камъчетата, по тротоара, по асфалта; звукът се отдалечи, възцари се мълчание, дойде краят.

— Това беше Мирта — каза Матиьо.

Таел си спомни — „първата и опасната“… Спомни си първите мигове на запознанството си с Матиьо, изповедта при тихото плискане на морските вълни. Треската, устрема, пламъка, който ги обгаряше, и абсурдното решение. Спомни си за Гарен.

— Трябваше да го видиш как изглежда — каза той, — едър, застаряващ, с гъста коса, приятен на вид, набит, планина-човек. Не вярвах, че ще мога да го надвия. Бях сигурен, че носи в джоба си нож или бръснач. Видя ли какво стана с богаташа? Все едно, че не е представлявал нищо. Въпреки че, може да се каже, беше успял. Беше запазил обаче старите си навици. И аз си купих нож.

Матиьо се засмя. Таел извади ножа от джоба си и го заби в земята между сивите и сините камъчета.

— Той непрекъснато ме предизвикваше. Сякаш ме изпитваше.

— Той смяташе, че може всички да командува.

— Смятам — каза хладно Таел, — че можехме да го оставим на мира.

Последните избиратели излизаха от кметството. Искаше им се да поговорят с Матиьо и с Таел, но двамата младежи изглеждаха далечни, като отделени в затвор. Седяха сами като деца или като скитници, без да ги е грижа за благоприличието.

— Ти бълнуваш — отговори най-сетне Матиьо. — Тези избори са палеща победа. Сега ние знаем какво ни предстои, но на практика резултатът не е бог знае какво нещо — пак по пет су ромът и по пет су ракията. А нашият представител би могъл лесно да изопачи нещата. Нашите избраници нямат власт. Нашите депутати са подчинени. Губернаторите и другите специални управници държат всичко в ръцете си.

— След тези избори няма да имаме вече губернатор. Длъжни са да го махнат.

— Красиво нещо е гордостта. С или без губернатор действителността си остава същата.

— Какво смяташ, че ще стане?

— Много е рано, много е рано да предвиждаме. Трябва да се борим с оръжията, с които разполагаме в момента. Може би след двадесет години ще победим.

— Ти си се променил.

— Уморен съм — каза Матиьо.

— Променил си се. По-твърд си станал.

— Хората растат.

— Все пак нещастията ни няма да станат по-големи. Аз мислих по въпроса — трябва да си извоюваме земята. С или без представителя ние на всяка цена ще я получим, тя ще бъде наша.

— Нещастията стават по-големи, когато идват от самите нас или от някой, който прилича на нас — от брат, който ни налага да страдаме. За да имаме земя, не е достатъчно да изчезне само един човек.

Алфонс Тигамба мина край тях. Полицейският агент беше гласувал (не бяха го видели кога бе влязъл в кметството), постарал се беше да дойде последен. Той се позабави, сякаш щеше да се спре при тях, но после продължи, без да ги поздрави.

— Според тебе за кого е гласувал?

— За нас… — отговори Матиьо.

 

 

Настъпи най-сетне тържественият миг, в който приключиха изборите. Матиьо се беше върнал на поста си; започнаха да преброяват гласовете. Таел срещна другите, всички ликуваха. Мицеа, Маргарита и Валерия се върнаха от плажа; изглежда, бяха се сближили. Очакване. По улиците цареше страшно оживление.

— В пощата предварително са изброени близо две хиляди гласа, а има още.

— В кметството idem dito^[1].

— Къде са тези, които са гласували против?

— Не смеят да се мярнат пред очите ни.

Алфонс Тигамба беше прекарал следобеда с Пабло. С него се чувствуваше най-добре. Пабло разбираше колебанията му, загрижеността му да не се забърка в прекалено отговорни неща, желанието му да помогне на младите си приятели. Пабло беше свикнал да прекарва по някой и друг час в хладната, мрачна канцелария на агента. И тази неделя те дълго говориха между три и пет часа.

— И после какво? Ето, те явно спечелиха. Какво променя това?

— За нас променя много нещо.

— Все вашите безкрайни приказки.

— Алфонс, ти никога не би могъл да се решиш какво трябва да правиш.

— Не е вярно. Реших. Или по-скоро нещо в душата ми реши заради мене. Понякога мечтая, виждам острови, всичките острови около нас, събрани заедно; тогава си казвам: „Не може така, всички тези острови си приличат; до един се намират в същите две морета. Трябва да ги съберем.“

— Защо стоиш в полицията?

— Защо, защо? Сигурно няма да издържа дълго. Но какво да правя?

— Ела с мене.

— Къде, Пабло, къде?

— Имам един план. Слушай. Ще имаме земя, плодове, добитък. Ще започнем от малко.

— Няма да го бъде.

— Ще го бъде. Ще направим нещо като кооператив.

Алфонс се замечта. Да, да, да.

— Бих се с Матиьо.

— Матиьо се бие с всичко живо.

— Защо той не ме обича? Аз съм негов приятел.

— И той ти е приятел.

— Мисля, че предпочитам Таел.

— Не може да се каже кой е за предпочитане. Те са различни и в същото време си приличат. Както си приличат денят и нощта и не могат един без друг.

— Кой е денят?

— Матиьо. Таел е нощта. Матиьо ни ръководеше, без сам да го знае. Той е стигнал до основното познание, опитва се да обобщи нещата. Ние имаме нужда от него. А Таел дойде така, като видение, съвсем ненадейно.

— Като нощта.

— Но ние имаме нужда и от нощта. Искам да кажа, че имаме нужда от истини, които човек може само да отгатне. Може би имаме нужда да поизлъжем малко, да обсъдим грешките си. Той трябваше да дойде, сякаш изпратен от дядо Лонгуе. Африка. Море. Пътешествие. Но да не се разпалваме. Може би сме свикнали малко екзалтирано да казваме нещата. Не зная. Говорим, като че ли зовем, а мислите ни са съвсем ясни. Може би точно затова Таел и Матиьо се сблъскаха. Но те и двамата знаят, че имат право.

— Не мислех, че си толкова учен.

— Съвсем не съм учен. Каквото зная, зная го от Матиьо и от Таел.

Шумът на тълпите достигаше до тях. Сякаш седяха вън, на улицата.

— Пабло — каза Тигамба, — Пабло, още я обичам. Не мога, не мога да…

— Обичай я. Но тя е на Матиьо. А другата е на Таел.

— Зная, зная го добре!…

Малко след това Тигамба се върна в кметството и мина край Матиьо и Таел. „Защо пък точно те? — запита се той. — Защо да не бъдем аз или Пабло, или Жил? Трябва ли да има избраници? Нали сме равни…“ Нощта се спусна бавно; оставаше му само да изчака резултата от изборите (кипежът в града все още тлееше поради неточните сведения и неопределените цифри; всички сдържаха възбудата си, а нощта като хищно цвете заобикаляше града, очаквайки избухването, може би за да го погълне); Алфонс видя Мицеа с Валерия и Маргарита. Видя Пабло, Жил, Мишел и Таел. Алфонс Тигамба ги видя и горещо желание да не бъде вече сам го обзе…

— Алфонс — извика Мицеа, — за нас ти си повече от брат.

„Да — помисли си той, — постъпих, както трябваше. И ти го знаеш, нали, Мицеа?“ После се засмя и протегна ръка на Таел.

 

 

В девет часа̀ градът се разтърси като при земетресение. Свършено беше, резултатите бяха официално обявени. Поразителна победа. Ракети. Зад кметството една група вече оживено приготвяше факли. Матиьо излезе в нощта, страшна отпадналост го подтискаше. Той се помъкна към приятелите си. Блъсканица по улиците. Викове. Матиьо се почувствува зле. Дойде Люк. Всички ревяха. Матиьо беше зашеметен. Около него танцуваха. Матиьо се олюляваше. „Не виждат ли, че ще припадна?“ Мицеа го подкрепи, почти го занесе до желязната врата; той седна. Тя беше негова жена; обхвана главата му с ръце, целуна го, заплака. Дойде Ломе. Той беше много спокоен; Матиьо видя и другите: Валерия, Таел, Маргарита, Жил, Люк, Мишел, плахата женица на Ломе, Пабло и Тигамба; всички мълчаха, а около тях шумът на разноликата тълпа помиташе всичко по улицата — вихрушка, настъпление, победа. Животът изглеждаше красив.

— Матиьо — каза Ломе, — свършено е.

— Да, Алсид, ние победихме.

И те сърдечно се прегърнаха.