Едуар Глисан
Река Лезарда (23)

II

Таел беше нащрек. Стоеше прав всред бананите срещу къщата. Късно вечерта видя, че вътре запалиха лампа; капаците долу бяха отворени. Таел се покатери на купчинката, прекоси стесненото помещение, приклекна върху мраморния перваз; беше невидим в тъмнината. Видя долу, в отсрещната ниша, разделени от него от гъстия мрак, двама мъже. Гласовете им отекваха спокойно. Единият беше седнал, имаше внушителен вид, държеше се свойски и в същото време сервилно, изглеждаше арогантен и смирен. Другият, дребен и слаб, се местеше непрекъснато, ставаше като прозрачен, когато минеше пред петролната лампа. Ясно беше, че няма намерение да седне, конят му го чакаше пред вратата.

— Е, Гарен, сега вече вие съвсем не сте кой да е. Можете да правите, каквото пожелаете.

— Точно така, господине.

— Няма нищо по-просто от това, което ви предлагам. Всички плантатори имат земи край реката. Двадесетина са.

— Ще бъде мъчно, господине.

— Не се шегувайте, Гарен. Едно постановление е достатъчно. И сто метра навътре брегът ще стане държавен. Такава сила има постановлението.

— Така ли мислите, господине?

— После държавните земи ще бъдат продадени на публичен търг.

— Ами ако хората се сдружат, господине?

— За да ги купят ли? Това вече е моя работа. Важното е тези земи да бъдат иззети. Повечето от плантаторите са си прокарали пътища край реката. Пътища, които ще станат мои, Гарен. А след това те ще трябва да приемат моите условия.

— Там е работата, че аз имам други планове.

— Знаете добре, че ще направите, каквото ви казвам, приятелю.

— Не ме заплашвайте, господине. Сега аз не съм кой да е. И не се страхувам от вас.

Дребният човек се спря, заинтригуван от внезапната сила, която му се противопоставяше. Прецени „за“ и „против“, после се засмя.

— Добре сте действували, а, Гарен?

Гарен премести небрежно лампата.

— Не съвсем лошо, господине. Аз представлявам законът. И вие не можете да ме обвините в нищо, без сами вие да се обвините.

— Но вие ще ме послушате, нали?

— О, съвсем не за да ви направя услуга. Мина онова време. Но идеята ми харесва. При едно условие.

— И какво е то?

Дребният човек беше в ръцете на бившия си шофьор.

— Ще отида да разгледам. Ще сляза по реката до морето. Имам власт да освободя част от земята, друга част да иззема.

— С приятели ли?

— Може би. Но все пак и вие ще имате сметка от това. Не мога да направя нищо повече.

Дребният човек въздъхна. Нямаше какво повече да приказва. Този властен дебелак беше упорит, беше придобил (по свой начин) свобода на действие.

— Точно затова купих къщата.

— Защо, Гарен?

— За да ми са развързани ръцете, господине. За да властвувам над цялата река.

Другият се огледа наоколо си („Не може да не ме види“ — помисли Таел.); но човекът плъзна разсеян поглед всред величавия мрак и не видя нищо. Неговата къща беше светла, добре поддържана, без съмнение той нямаше никаква връзка със своя шофьор, но все пак. Можеше ли човек да живее в тази влажна клетка? „Чуден човек!“ Гарен не помръдваше, радваше се на властта си. Другият каза: „Добре“, поколеба се, после изведнъж си тръгна.

— Разбрано, Гарен.

— Лека нощ, господине. Ще тръгна по реката, ще стигна до морето. След три дни ще се видим.

Той беше намислил да не изпрати посетителя — в тази страна на вежливостта това означаваше нещо. Остана на мястото си, тежък, необикновен, дори не помръдна. Чу как конят препусна вън в тръс по склона от изсъхнала кал. После всичко притихна. Но не, изворът все така ромолеше. Особено мълчание се възцари. Като вечност… Когато лампата започна да бледнее и лъчите й престанаха да докосват мрачното великолепие в средата, Гарен се изправи така бързо, че Таел подскочи. Мъжът се отправи към извора и натопи в него двата си крака, без дори да потръпне.

— Всички, всички — прошепна той.

И остана дълго така, загледан във водата, която пробягваше по кожените му ботуши. Сякаш беше израснал всред извора — дърво, което се опитваше да заграби всичкото плодородие на Лезарда или да замърси нещо: реката, нивята, хората. После той въздъхна и обръщайки се, се отпусна съвсем облечен в мрака. „Дали легна на дивана?“ — запита се дебнещият го Таел. Спеше ли? Лампата тихо изгасна. Остана само ромонът на извора, който се усили в нощта. Таел не се реши да си тръгне, просна се на мраморното мостче. Така прекара втората („или последната“ — въздъхна той) нощ в бдение, като посветен, който се приготвя за церемония. Беше се вкочанил от студ, главата му се виеше, изпитваше лудо желание да се гмурне в мрака към свободната земя и ромолещия извор. Но бдеше, без да се отпуска. „Домът на извора“ — мислеше той непрекъснато. Преравяше нощта, за да зърне първите светлини. Изтощи се повече от чакане, отколкото от усилието да не заспи. Виждаше мислено гъстата гора, тревите на Гвинея, своето легло от сухи листа всред поляната, заобиколена с банани. И когато първите лъчи на деня се процедиха през входната врата, осветявайки едва-едва извора (светлината сякаш отнасяше водата), Таел за втори път благослови деня.