Едуар Глисан
Река Лезарда (15)

XV

Девойката беше смела — тя вървя цяла нощ всред подлудяващите сенки, без да се вслушва в упоритата песен на бамбуковите дървета, без да чува кучетата (или войниците, които се преструват, лаят като кучета, тичат из полето, крадат, плашат, забавляват се на чужд гръб), без да чува как силно отекват стъпките й всред черното великолепие, без да долавя нищо друго освен странното мълчание в сърцето си, мълчание, приело телесен образ, превърнало се в безплътна душа. Чудна, неподвижна нощ…

Обичам Мицеа (отдалеч, с все още детинска любов, но вече станала ясна, прозряла истината) заради честното й бягство, заради взетото решение, което й пречеше да страда; тя самата се питаше защо беше оставила всичко и задавайки си този въпрос, понякога се смееше.

Върховните катедрали на нощта и земята се отвориха пред заслепената девойка, тя се изкачи по кораба на мистериите, навлезе всред тежките мангови дървета, всред пищните виещи се сводове, всред немирния вятър (който сякаш е по-особен от другите ветрове) и се отправи към олтара на утрото. Сля се с този вулкан, стараейки се може би да не чувствува нищо (и да не страда), да се освободи от мислите си, да действува механично; вървеше така и единствената й цел беше да се умори, колкото може повече, да довери просто съдбата си на този вулкан, на засипаната с пясък земя; да, може би накрая щеше да се довери като тази земя и тази вулканична скала на разкъсващата страст на зова на двете морета (фурия и покой), които от всички страни се стремят да я примамят, които размиряват страната, измъчват я или я приласкават; фурията я зове към открито море, а покоят нежно я развлича, приспива я, разхлажда я постоянно, без да й дава никакъв излаз. Може би Мицеа, стараейки се да се освободи от себе си всред мълчанието, което отлично й подхождаше, щеше да долови устремното всмукване на океана, неговия бяс да пленява, да очарова, който наистина би увлякъл всичко (и планинските възвишения, и черните угари, и мургавото ухание на индийските лесове, и тъмносивите кучета), ако от другата страна спокойното море не ги задържаше с уловките на съблазънта. Страната уравновесява тези две сили, примирява черните страшни океански скали (на изток) и тихите и шумни морски плажове (на запад), страната раздава правда и в тази правда се крият храброст и разум; страната пренебрегва борбата, чийто залог е тя. И Мицеа прилича на тази правда, запокитена в нощта като права нишка без завои и зигзаги, която съзерцава борбата около себе си, презирайки мисълта да вземе участие в нея.

Мицеа вървеше към онази светлина, която все не можеше да достигне. Тя беше сама всред извисените стълбове, между които небето прозира като безкрайна завеса. Сама беше всред тръпнещата нощ, когато кучетата вече не грабят, а вятърът се е оттеглил зад височините. Влажно ухание, далечината мами напред. Тя беше вледеняващо сама всред зноя на утрото, залиташе, защото краката й бяха се вдървили, главата й тежеше… накрая рухна край едно блато, в което жабите се гмурнаха с крясък!

Голямото причестение свърши, катедралите изчезнаха. Настъпи часът на страданието, което озарява. Страданието идва сутрин, така бързо, както идва и утрото. Остават само преглътнатото стенание и окото на жабата, зад което се скрива всичко…

Точно там, до блатото с жълтеникави води, един човек (може би този, чиито буен възторг и носталгия ни направиха впечатление и по-рано, човекът с любвеобилното сърце и великолепен замах) откри малкото стенещо, умоляващо, прекършено телце. Той извика: „Тя е ранена, ранена е!“, после я отнесе в колибата си, където жена му и децата, прави, сериозни и мълчаливи, очакваха да проявят буйно и спонтанно състрадание, разбиране, обич.

Мицеа отвори очи и съзря приветливата бедна обстановка. Мъжът беше облечен в дебели платнени дрехи, жената носеше лека рокля от ярък плат, препасана с бяло, децата изглеждаха необикновени, вече изпити от глада, с широко разтворени очи.

(Особено качество на беднотията е винаги да предизвиква силни чувства у новодошлия.)

Жената беше я разтрила с оцет, а мъжът предпочиташе да й помогне с ром, затова още държеше в ръка бутилката. Мицеа се усмихна, после изведнъж й се стори, че е забравила нещо, което ей сега щеше да си припомни (какво беше то?); след това реши да остане да живее с тях, ако я приемат — с този мъж и с тази жена, които бяха така различни от нея. Да им се довери, те нямаше да я разберат. Тя се изтегна с цялото си тяло, облегна глава на преградата (щеше да има време да разгледа пръстения под, дъсчените стени, по които играеха слънчевите отблясъци, но какво значение имаше всичко това, беднотията навсякъде е еднаква, да я забравим…). Мъжът каза:

— Казвам се Алсид Ломе. Това са жена ми Дезире и децата.

— Ами бомбакса? — извика Мицеа, внезапно дошла съвсем на себе си. (Тя искаше да каже, че дървото беше на другия край на града, че много къщи делят дървото от този Ломе; че е чудно, дето той е женен и има деца, докато тя беше си го представяла мрачен, злочест, халюциниращ, залутан в своята голяма любов, осмян и отмъстен; че не можеше така лесно да се откаже от своето вярване, да се прости с чудесата, да разедини любовта и дървото-столетник, свързани с неизразимото; че не можеше той да стои там, мъжът, изпитал страшна любов, изпълнена с мъка и радост, празната мъка и необяснимата радост на всеки изминал ден…)

Ломе и жена му избухнаха в смях, дори децата сякаш разбраха в какво се състои работата. Мъжът галеше бутилката, жената кротко се облягаше, Мицеа можа да преброи дечурлигата — четири малчугана с мършави треперещи крака и изпъкнали коремчета, покрити с морави петна, които бяха забравили скръбните чудеса на своето детство заради тази млада дама, която казваше като всички други „бомбакса“.

— Какви ли не ги дрънкат хората! Срещу приказките не може да се направи нищо.

— Господи, колко е глупаво! А аз се страхувах от бомбакса, винаги мълвях: „Ломе, Ломе, не ми причинявай зло!“

Алсид Ломе, жена му и децата пак се разсмяха. Накрая и Мицеа се засмя. Толкова легендите, огледало на хората, които сами търсят себе си, са приети по тези места, разпространени са и макар че никога никой не ги проповядва, не се и бори срещу тях, затова те са и силни, и убеждаващи, и остарели.