Едуар Глисан
Река Лезарда (5)

V

Някога Матиьо познавал Мирта, първата и опасната — така я наричаше сам той. Високомерна жена, да, но в същото време така прелестна и крехка! Тя го упреквала, че има много приятели, че се задълбава толкова в изследвания — той изследваше историята на града, ровеше се из архивите и историята на острова; упреквала го и за разходките и безсънните нощи, прекарани в танци, за необятното море, което го изгаряше.

— Морето ли? — извика Таел.

Тя никога не могла да разбере защо той се разпилява така — намирала приятелите му за лицемерни, удоволствията — просташки, морето — глупаво.

— Морето! (Таел престана изобщо да слуша какво му говори Матиьо.)

Да. Далечният и доловим само в този час шум. Това е морската шир. Тя зове и се приютява в сърцето. Тя е любима, но потайна любима, предана, но винаги застанала нащрек — тя пази сърцето си. На крайбрежието изхвърля само пяната на живота. Такава била и Мирта.

Някога той бил крайбрежието на тази жена. Тя го отделяла от всичко със страстта си. Дебнела го винаги, за да го задържи (било с целувка на омраза, било в носталгията на дългите нощи, в които прелитат насекоми, когато всеки мисли за себе си, а не за другия, било с опиянението от баните насаме по обед на реката), винаги със същата сляпа сила, която обира жертвата, без да обогати палача.

Не можеше ли да разбере тя неговия копнеж и страст, без която дори слънцето губи смисъла си? Да, тази страст, този копнеж да се прозре отвъд кръгозора, да се изпревари времето! Не трябва ли да се опитаме да опознаем сами себе си, ние, които лежим в лоното на нощта? Не трябва ли да се поровим в сърцата си и да се помъчим да отгатнем какво ще станем утре? Не трябва ли, преди да обикнем, да потушим треската, бушуваща в нас? И как да се отпуснем, да отмерим спокойствието на дните, да се потопим в слънчевите лъчи, когато над зноя се издига невидима, но осезаема несигурна поява, гибелната заплаха на това, което ще дойде?

— … Видях едно четиригодишно дете; то водеше впряг от биволи през безплодно поле. Биволите бяха като скелети, браздите бяха неравни, орачът — нерадостен. Дете до биволите, баща му, прикован към ралото! Наоколо гората беше пищна и великолепна. По края се извисяваха като часовои пурпурни дървета! Край извора растяха други дървета, те опиваха тревите с жълтите си тонове. Да, гората бързо мени отсенките на своите цветове! Далечното небе изглеждаше като стъкло: огледало, празна постеля! Цветята звънтяха, водата беше зора без пладне, слънцето скланяше нежно глава към вечерта като девойка към своя любим! Аз видях това — безпощадно разхищение на всичко, и реката, Лезарда, която напяваше от скала на скала своята жълта мелодия. Чух Лезарда: тя извиваше, влачейки тиня и греди надолу по течението, хаотична и дива песен. Наистина Лезарда зовеше живота. А там едно четиригодишно дете!… То вървеше до дръгливите биволи. Небето блестеше като жарава!…

Не можеше ли да разбере тя, че от небосвода ни дебне този призрак? Сянка, която заличава по цялата страна зноя и чието отражение е тукашната нищета! Загрубяла от суши, откърмена с мърша и торища земя!

(В далечината пееше морето. Над земята се издигаха изпарения. Двамата приятели се гледаха, всеки чакаше отговор от другия.)

Тогава именно срещнал Маргарита. Точно тогава. Когато някаква гнилота обхващала нарастващия град — като студена пепел! И безумна любов да опознае града, дори където нямало какво да опознава, го обзела! Не е ли вярно, че от високо-високо камъните се замъгляват и градът се превръща в блестящо скеле със своите улици, белязани с огън по края — къщите с огромни прозорци, от които струи светлина?… Той вървял до нея по пътека като неустойчива дъска. Тинята останала зад тях, мостчето от двете страни тънело в кал, дъската се уголемявала под стъпките им. Но какво наричаше той кал? Да, всичко рухнало. Не застинало във върховно безразличие (както, разправят, застивали заскрежените дървета през зимата), не. Останала само кристалната яснота на нещата, тинята се оттекла. Да броди в този сън, да измисля нов декор, да опознава другата страна на облаците като уморен пилот!… И Маргарита да му кажела: „Какво смятате да правите? Толкова сте ми необходим…“ Маргарита не му казала тези думи. Искрящата музика на улиците му ги донесла…

— Очарователен е този град — каза Таел.

И случило се така, че Маргарита го напуснала. Градът отново станал непрозирен и се затворил над тях. Тинята заляла всичко. „Какво смятате да правите?“ — но тя си била отишла. Отдалечила се бавно, развявайки блестящо було и сенки, които запълзели отново над града. И градът пак придобил обикновения си вид — мълчаливи сгради, уморени хорица, лъжи, прикрити с усмивка, и умиращи, които се усмихват. „Какво смятате да правите?“ — и какво всъщност направил той? Само замълчал — нищета, появила се в жаркия устрем. Само помислил — примка извън времето, недоловимо очакване, тръпка. А Маргарита си отишла през града, крехка и нежна. И градът отново потънал в кал, забулил се зад мъртвешкия си вид, както и зад усмивките. Повече от всякога от зноя се изливали неясни заплахи; повече от всякога горяла жаждата да говори и да знае. Но как? Той бил загубил ключа към всевластието.

— Тук всичко е смътно и неопределено. Така е, защото не сме проникнали в подземното течение, в същността на живота. Какво? Страдание, сълзи. Бесният гняв ни стърже като обезумяваща пила. Примирение — загниващ труп. Нощ — буен пламък!… Тогава? Да изтълкуваме забранените знаци ли? Или да се посмеем тихо на наивността си? За какво ли? Всичко е смътно и неопределено, защото човекът не го е определил и преценил. Не искам нищо да описвам, не искам да страдам, искам да знам и да уча другите.

Тогава Таел се провикна:

— Искам да живея, да опозная нищетата, да я надмогна, да се боря срещу нея!

Матиьо погледна към градината, към блясъка; и той мислеше като Таел, но не искаше да го признае. Той разбираше този език, този зов, усещаше този пламък, но не искаше да го признае. „Защото чиновникът трябва да бъде убит, Таел, трябва.“

— Да се откъснем от всекидневните грижи — каза най-сетне той. — Да не се страхуваме да застанем на брега с лице към откритото море и да преценим историята на нашата родина. Ние сме дошли от другата страна на морето. Припомни си това! Да потърсим под повърхността, да стигнем до дълбините.

— Аз идвам от планината… Ти сам я виждаш, на места е гола, а после внезапно се покрива с буйна растителност, по-буйна от морето през септември. Вързах кучетата си, затворих в кошарата стадото си и ето ме, дойдох. Бих могъл все още да си пея горе, но някаква страст ме изгаря. Не зная каква. Искам да я узная.

… Тогава Матиьо се усмихна, но и той страдаше, изгарян от същата страст.