Едуар Глисан
Река Лезарда (7)

VII

Алфонс Тигамба беше полицейски агент; единият от двамата агенти в Ламбриана под шефството на комисаря. Но този служител никога не излизаше наяве (получаваше само докладите, разглеждаше случаите „от всичките им страни“, след което пускаше хората си да действуват); вторият агент също отказваше да прояви дори следа от инициатива; с една дума, става ясно, че борбата на местната полиция срещу стражарите, дошли от Центъра, се струпваше изцяло върху плещите на нашия млад приятел. (Защото отсега нататък без колебание можем да заявим, че полицейският агент Алфонс Тигамба, скромен човек, пред когото се очертаваха странни смутни перспективи, е наш приятел.)

Той се питаше защо Матиьо и другите бяха приели помежду си този млад планинец. И отговорът можеше да бъде само дълъг низ от неприятности за него, Тигамба. „Те пак започват! Но какво смятат да предприемат? А аз не мога нищо да направя!… Ще бъда в първите редици на аплодиращите, а комисарят пак ще се усмихне с двусмислената си усмивка — «Алфонс, вие никога няма да напреднете в службата», — като че ли това не ми е безразлично; аз никога не съм склонен да кажа «да», но тя ме принуждава и всички знаят това!…“

Да, всички под слънцето знаеха това. Алфонс беше го отгатнал в очите на един гущер, който трябваше да преследва („Анолис^[1], ти ми се надсмиваш, анолис“), както и в прошумолелите там долу подигравателно сведени треви. Алфонс беше в плен на невероятна любов, на която дори и той сам се надсмиваше (и в смеха му винаги прозираше увереността, че никога не би могъл да изтръгне от сърцето си тази любов) и заради която би последвал Мицеа (защото в нея беше влюбен той) накрай света и би се оставил да го убият заради Матиьо, защото Мицеа обичаше Матиьо (Алфонс беше сигурен, че е така), тъй като си струваше да се оставиш да те убият заради човека, вдъхнал такава любов.

Той не искаше да казва „да“, но винаги казваше. Сякаш цялата земя наоколо с раните, с огнените драскотини, с дима в небето и с топлата влага, която плува над пропастите, му внушаваше да се съгласява, да казва „да“. Защо го правеше, дявол да го вземе, и без това имаше достатъчно хора за любов, може би далеч, отвъд моретата, а той със своето голямо чело под кепито, с бежовите панталони и револвера без куршуми, наистина, нима това беше привлекателна външност за любим, и то за любим, който се съгласява, който винаги казва „да“?

Пабло пристъпваше мълчаливо до него. Бяха доста далеч от града, на запад. Червената земя приличаше на безкраен заник. Вървяха дълго, накрая Алфонс каза:

— Не е ли съдба това?

— Срещу нея не може да се направи нищо — отговори загрижено Пабло. — Когато тя ти дойде до главата, свършено е.

— Но какво съм направил, какво съм направил? Не съм ли добър с всички?

Те говореха; движенията им бяха бавни, ръцете им сякаш галеха невидими цветя. Пабло долавяше всред горещината една горчива сладост — ощастливяващата и същевременно нещастна любов на Алфонс. Алфонс търсеше опора в светлината и в сенките, в изблика на своите чувства. От дълго време те разменяха така мисли за чувствата на Алфонс като за властно тайнство с недоизказани, с подразбиращи се думи. Тиха, меланхолична игра.

— Все така ли се занимавате с книги, с поезия?

— Да, винаги с поезия.

— Лесно ви е на вас. А аз трябваше да взема диплома, после работа. Подписвам книжа, дивотия.

— Задържал ли си хора?

Алфонс се ухили.

— Колкото може по-малко, само в краен случай.

— Как се справяш?

— Не зная. Просто така.

— Ами на борбите с петли ходиш ли?

— Ходя. Всичко върви както трябва. По приятелски.

— Аз съм против борбите с петли — каза Пабло.

— Ех, вие пък с вашите реформи!

— Да. Всъщност все едно ми е. Както и да е.

— Точно така.

— А парите на всички тия нещастници?

— То не е за пари.

— Все пак.

— Я по-добре кажи какво подготвяте пак?

— Искаш да ме накараш да говоря? Нищо не подготвяме. Абсолютно нищо.

— Ами този юначага от горите?

— Наш приятел. Само приятелство ни свързва.

— Нали знаеш, изборите наближават. Ако има смутове, ще домъкнат истинска полиция. Пушки, картечници, каски.

— Ами другата страна на въпроса? Ако няма смутове, скъпи ми агенте, те ще си изберат, когото искат. Хватки около урните, предварително приготвени бюлетини, покойници-избиратели.

— Но какво да правя аз?

— Ти си народната сила, Тигамба.

Проблясък в очите на Пабло. Алфонс се засмя тъжно.

— И на всичко отгоре се подиграваш с мене.

— Не, моля ти се, съвсем не. Всичко ще се нареди.

— Ние искаме необикновени неща. А животът е по-прост, Пабло.

— Казва го Алфонс, а той никога не се лъже.

— Не се шегувай! От много приказки всички сте пощурели.

— О, безумство на словото, колко си богато!…

— Господи, ти ще ме умориш!

— Слушай, колко горе-долу смяташ са хората, които ни дебнат?

— Аптекарите и лекарите, директорът на училището, председателят на спортните клубове, двамата полицаи, всички надзиратели, завеждащи и слуги във фабриката, политиците.

— И колко души сте?

— Тридесет.

— Добре. Но ти сам струваш колкото тридесет души. Достатъчен е само твоят подпис върху едно малко парченце хартия.

— Светец ли ще ме изкараш?

— Народна опора, Алфонс, народна опора.

Те се засмяха сърдечно. Пабло се смееше: дърветата, птиците, цветята и цялото изобилие от цветове, пръснато по земята, сякаш се разтваряха край него. Тая благодат, която оживява цялата гледка, живее всред нея, пленница е на вечния зной и е на път да се разцъфти, предлагаше първите си плодове.

„Въпреки всичко Таел ще го направи — мислеше Пабло — и Алфонс ще го закриля.“

Те вървяха по пустите пътища, без да знаят дали ще успеят да се върнат в града в рано спускащия се здрач (разбира се, че щяха да се върнат), в града със спуснатите щори и водата по улиците, с тайно надничащите очи и дребните клюки.