Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Lézarde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
vog (2014)

Издание

Едуар Глисан. Река Лезарда

Народна култура, София, 1960

Преведе от френски: Пенка Пройкова

Редактор: Цветана Калудиева

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Лев Шопов, Лидия Стоянова

Дадена за печат на I.IV.1960 г. Печатни коли 12,75

Авторски коли 17. Формат 84×108/32. Тираж 25080

Поръчка №21 (905). Поръчка на печатницата №459

ЛГ IV. Цена 1955 г. — 7,20 лева.

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

 

Édouard Glissant. La Lézarde

Éditions du Seuil

Paris, 1958

История

  1. — Добавяне

VI

Таел и Гарен вървяха край реката. Когато пътят се стесняваше, единият от двамата минаваше пред другия, без да се колебаят или да се страхуват. Вече не разговаряха помежду си, нито мислеха нещо; какво значение имаше всичко това? Сега двамата бяха свързани. Мъчнотиите по пътя намаляха, Таел помагаше на Гарен да излезе от калта, Гарен пренасяше Таел от един насип до друг. Не, не го пренасяше, а му подаваше ръка. Едрият мъж беше се променил, беше придобил някакво ново достойнство; човек би казал, че водата, която се лееше към морето, беше изтрила миналите му престъпления, предателство и невежество. Малко по малко те се сближиха, вглеждаха се в околната природа. Спореха за безкрайното могъщество на светлината, която тежко се спуска над върховете, запалвайки ги в знойната жар на деня, или отразява пленителни миражи и картини във водата, която ги грабва като похитителка. Чудно им беше, като гледаха непрекъснато около себе си тази страна с върхове, планини и вода.

— Хората у нас страдат — каза Таел, а Гарен се изсмя.

Той замахна към вятъра.

— Хората са вятър.

Таел му възрази.

На обед опекоха на огън банани. В три часа̀ стигнаха до една стръмнина, която се решиха да преминат, защото иначе трябваше да обикалят три километра. Възстръмният бряг (всъщност дребна работа) се издигаше на пет метра над водата. Тънка пясъчна ивица изглеждаше много удобна да се спусне оттам човек. Отстрани на брега между равната част и върха се виждаше издатина, но те се чудеха дали да й се доверят.

— Това е суха глина — каза спокойно Гарен, — не мога да се спусна оттам.

— Можем да скочим — извика Таел и погледна чиновника. Наистина беше невъзможно Гарен да скочи. — Виж какво. Легни на равното място и улови ръката ми, а аз ще скоча на издатината. Имам нож, ще издълбая глината, трябва ми четвърт час. После ти ще слезеш, ще ме поддържаш, аз пак ще скоча и ще издълбая за теб друго стъпало до равнинното място.

Така успяха да преминат. Таел цял беше почервенял от червения прах на глината, Гарен беше изплескал с глина краката, гърдите и носа си. Като се погледнаха, те се засмяха и се измиха в Лезарда. В пет часа̀ успокоената страна ги изпълни с тиха радост. По тези височини заникът не е мрачен, нощта се спуска съвсем непретенциозно. Ласкавият ветерец полъхва към равнината и пресява като със сито жегата; наоколо сякаш блести огледало. Малко по малко те започнаха да спорят за мирната красота, позната още на дедите им.

— Винаги съм знаел, че ще постигна нещо. Защо ли? Ако имах син, щях да го изуча и той щеше да постигне всичко по-добре и от мен. Разбираш ли, политиката не ми влиза в работата.

— Охо, познати ми са тези приказки.

— Работя за когото ми се нрави. Значи ли това, че съм предател, а?

— Толкова е сигурно, колкото е сигурно, че земята е черна.

— Нима земята е черна? Аз я виждам червена, жълта, кафява, чак до глъбините й.

— Черна е, това е истината.

— А кой казва това? Дядото на моя дядо би могъл да го каже. Но ти? Какво знаеш ти за земята?

— Повърхността й е зелена, както е зелена гората.

— А какво ще кажеш за рудата? Има ли руда? Знаеш ли какво е това руда?

— Земен метал.

— Е добре. Ние нямаме руда. А това е достатъчно.

Тишина и тъга. Власт на метала, непознат и страшен. Нищожен свят. Беднота.

В седем часа̀ сянката се приближи до тях, изкачи се над равнината. Далечината сякаш внезапно се сгъсти, полята, все още огрени от светлина, тъжни до смърт, очакваха неумолимата прегръдка на нощта. Мракът напредна, покри светлината над тревите, стопи меланхолията, всичко се успокои. В нощта алеята край Лезарда заблестя в тъмната си наметка и заблещука под тях в последните дневни зари. Гарен и Таел се питаха какво би трябвало да предпочетат — блясъка на деня или блясъка на нощта? И се съгласиха, че всичко е суета. „Нищо, нищо няма да стане!“ Дали трябваше да останат там, където са, или да се хвърлят във водата? Това река на нощта ли беше, която ги отнасяше към други страни? „Ти си дошъл, за да ме убиеш.“ Защо? Защо трябва да бъде така? Нали всеки се бори за хляба си. „Дойдох, за да те убия.“ Не толкова заради предателството и заради нищетата. Но невероятно е един човек, който би трябвало да служи за пример, да дава точно такъв пример. Не е добре в тези дни от нашето развитие да оставяме да расте омразата всред братя. Така ли е?

— Я гледай — каза Гарен, — Лезарда изчезна.

— Пак ще се появи утре при първи петли. Тя е вечна.

В осем часа̀ се настаниха да спят. Бяха ли се разбрали? Лежаха, заслушани в тихата вода. Колко далеч беше изворът! Колко бързо течеше реката, нямаше връщане назад.

Точно в този миг лумна огромен огън в гората. Таел и Гарен скочиха; пожарът много скоро доби изумителни размери. Приличаше на вулкан всред леса. Лезарда се беше превърнала в огнена панделка, неподвижна и страшна.

Двамата мъже изтичаха към пожара.

— Колко е красиво, колко е красиво! — извика Гарен, но за Таел това беше бедствие.

Когато наближи до огъня, той се отдръпна — те се спряха заблудени. Отново блесна светлина. Те пак се спуснаха напред. Стигнаха до края на гората — навред цареше мрак, тишина, сякаш всичко спеше. Те се върнаха запъхтени на мястото, където се готвеха да нощуват. Този мираж им се стори забавен.

— Някой ни накара да потичаме.

И те заспаха, без да мислят повече за лъжовния пожар, всред нестихващата красота.