Едуар Глисан
Река Лезарда (41)

V

Следобед същата тази неделя девойките се срещнаха по пътя за завода. Те намислиха да отидат заедно на плажа, където след това решиха да останат, докато се спусне нощта. За тях това беше средство, най-удобният начин да избягат от оживлението в града, от разпалените му жители и (това се отнасяше най-вече до Мицеа) от собственото си безпокойство. Всъщност това уединяване на плажа (както и срещата на пътя) може би беше плод на обмислен план, последица от един зов, осъществяването на едно желание — желанието на Мицеа, Маргарита и Валерия да се запознаят, да задълбочат внезапното си сближаване; те се стремяха една към друга въпреки мъчнотиите, с които беше свързано това сближаване.

Плажът, беше пуст. Мяркаха се само неколцина туристи без определена програма, които скитаха по белите пясъци, привлечени от неочакваната им самота. Девойките се уединиха в един кът с кокосови орехи и се изтегнаха върху сухите листа. Те гледаха към откритото море, където се очертаваха скупчени мрачните силуети на скалите, далеч зад опасното място, покрито с пяна.

Мицеа се страхуваше; Матиьо изглеждаше така уморен. Тя не знаеше срещу какво точно трябваше да се бори… Гледаше към опасното място, опитваше се, като присвиваше очи, да превърне това свърталище на ужасите в тънка бяла ивица. Казваше си, че Маргарита сигурно е много горда, понеже Жил и Пабло бяха успели да победят препятствието. Както и Пабло и Таел; Валерия също можеше да се гордее. И загледана нататък, Мицеа се опита да разреши с високия морал на съдник проблемата: „Можеше ли да се каже, че единствен Таел е отговорен за смъртта на Гарен?“ Разбира се, че не можеше. Този въпрос беше глупав. Те всички бяха причинили неговата смърт. Тя например носеше дори по-голяма отговорност от Таел. Каза си пак: „Да, ние всички имаме дял в тази смърт!“ Всъщност не беше лошо човек да вземе участие в такова полезно дело — премахването на един предател, човек, който беше убил и се готвеше да експлоатира хората. Мицеа мислеше, че Матиьо никога не би могъл да преплува опасното място, но в известен смисъл се гордееше, че е така. Той се мъчеше да победи тялото си, защото беше физически слаб, но не отстъпваше. Все пак без него нищо не би могло да стане. Тя си мислеше още, че сега той беше много отпаднал и изтощен и тя мъчно ще го излекува. Очите й се изпълниха с искрящи сълзи; през тях слънцето сякаш се размножи и опасното място се превърна в звезден прах.

Маргарита лежеше неподвижно между Мицеа и Валерия; тя беше нещо като неутрална зона между жената на Матиьо и жената на Таел; приличаше на сънлива, бездейна изящна скала, която все пак не се отделяше, свързваше се с ярката околна светлина. Лежеше тихо, отпусната духом и тялом, но от време на време разпокъсани мисли, прозрения, предчувствия проблясваха мигновено като светкавици всред покоя, на който беше се отдала. Тя си мислеше, изпълнена с лениво съжаление, че често се е поддавала на различни внушения и не е проявявала по-продължителна устойчивост, че още от идването си при тях Мицеа винаги е била силна, че тя беше убедила нея, Маргарита, че Матиьо ще я остави един ден заради любовта си към Мицеа; че Мицеа беше се оставила Маргарита да я види в обятията на Матиьо (сега Маргарита беше сигурна, че в онзи миг това е било само приятелска ласка), че Мицеа я беше убедила в любовта й към Жил; че Мицеа не беше престанала да й хвали качествата на Жил, неговата доброта, сила и нежност, докато Маргарита беше се предала накрая. Че тя е била като тесто в ръцете на тази мрачна красавица. Сега Маргарита си казваше, че най-удивителното беше, че Мицеа всъщност наистина е имала право за всичко; че тъй или иначе Матиьо обичаше Мицеа, а Маргарита — Жил. Всичко това се извиваше бързо като вихрушка. Маргарита нямаше нищо против да бъде така. Тя приемаше, че цялата тази история е точна, определена, а в същото време смътна, объркана и променлива. Впрочем никога, когато беше се опитвала да измени нещата, не беше успявала. Таел беше видял Валерия и беше намерил Гарен. Събитията бяха се плъзгали леко, без да държат сметка за желанията на Маргарита. Тя беше слаба. Не можеше да убеди никого в нищо. Маргарита мислеше, че животът си тече, а тя нямаше право на прищевки. Не беше като Мицеа. Мицеа беше в състояние да каже: „Матиьо Белюз, съгласен ли сте да вземете за съпруга пред бога и пред хората тук присъствуващата Мари Цела?“ Защото те сигурно щяха да се венчеят в черква. Въпреки че имаше причини да не ходят в черква. Въпреки новите идеи. Нямаше как да не спазят традициите на родината си…

Мислите на Маргарита се губеха и се сливаха. Тя пламтеше от жега, въпреки че лежеше неподвижно, замаяна от усилието да не мисли.

Внезапно Мицеа се облакъти и изгледа дълго Валерия над Маргарита.

— Разкажи ми за къщата си — каза тя.

Валерия седна. Те се изгледаха.

— Защо? В нея няма нищо особено. Откъде ти дойде на ум?

— Ще ти кажа. Има една планинска земя с тесни долини, малка земя, пометена от морето. Знойна земя. В нея не цари тишина, спокойствие, тя е свърталище на размирните духове. Няма сиви, нежни, уталожващи цветове. В тази страна, скътана в един залив, настрана от морето, далеч от минувачи и глъчка, се простира ивица земя. Спокойна зеленина. Портокали. Кресони. Прохладна сянка. Феерия. И най-смешното е, че мястото се нарича Фон-Брюле^[1].

— Как се нарича тази страна?

Маргарита не помръдваше. Излегнала се по корем, притворила очи, тя имаше чувството, че думите летят над нея от един играч на друг като топка.

— Да, това е мечтаният кът. Спокойствието. Там човек може всичко да забрави. Няма драми, няма скръб, не е необходимо да се действува. Шепотът на морето долита дотам, но този шепот не е шум. Слънцето грее, но то не заслепява. Интересно, нали?

— Много интересно — каза Валерия.

— Достатъчно е да се яви някой голбо, потомък на дедите ни, който много е чел, и той веднага решава — това е долина.

— Долина — повтори Валерия.

— А какво има в долината? Всред цветята и свежестта? Там цъфти друго цвете, най-красивото, като самотно устремен нагоре стрък от захарна тръст всред засято поле. Продължавам. Цветето е красиво, снажна девойка, с високо чело, с повдигната гръд, с изящни глезени, много изящни, тя сякаш лети навред. Мургаво, стройно растение, създадено за любов. Тази девойка живее в бяла къща, представи си я, с голяма веранда и люлка. Тя приготвя конфитюри, шие нещо, прави сладкиши. Пълнокръвен живот. А наоколо всичко се руши.

— Литература — каза Валерия. — Ясно ли ти е всъщност какво значи да се руши всичко?

— Наоколо цари нищета! Наоколо има хора — избити, осакатени, гладни. Хора затворени, оскотели. Цяла една страна е запокитена в нощта от векове. Но долината все си съществува и в нея расте неприкосновеното цвете!

— Откъде знаеш как изглежда моята къща?

— Ходих дотам… Исках да я видя.

Те се изгледаха. Маргарита не можа да издържи повече; тя се обърна по гръб, отвори очи, загледа се втренчено в листата на замрелите неподвижно кокосови орехи. Приличаше на неогъваемата кобилица на везни.

— Всичко чух — каза ни в клин, ни в ръкав Маргарита.

Напрежението между Валерия и Мицеа веднага изчезна и смехове се разнесоха по плажа.

— Ще отида с Таел в планината — каза Валерия. — Не е нужно непременно човек да страда, за да узнае истината и да се подготви за живота. Жените знаят това сега. Ние сме спокойни, няма защо да бързаме. Сигурни сме в себе си. Ние преминахме великата нощ.

— Добре те е изучил Таел.

Сега Валерия извика:

— Научих всичко сама!

— Добре, добре — каза Маргарита.

Най-сетне те намериха мястото, където се събираха силите, съсредоточаваше се целият този шум. Мицеа и Валерия не се обичаха, а сега бяха станали по-близки от сестри. Можеше ли сега родината да се издигне над пяната на своите морета и да се оплаква? Матиьо беше се разболял, но все пак той вкуси победата. Но кълбото не беше още напълно размотано. Бяха получили объркано наследство. Има гласове, които се смесват, но има и други, които си пречат. Кой ще успее да отдели едните от другите накрая? Само слънцето притежава ясно определени качества. Детето не е пораснало. Но те бяха намерили своя път.

Чувствуваха вече известна увереност в силите си. Отсега нататък спокойно можеха да бъдат или да не бъдат на едно и също мнение. Те бяха преминали не само нощта, но бяха победили в борбата на границата на деня. Мишел не казваше нищо, но беше сигурен, че ще постигне всичко в живота. Същото можеше да се каже за буйния Пабло, за точния Люк, за страстния Матиьо и за неясно разпалващия се Таел.

Да, те намериха мястото. То беше кипящ казан, купел! Море, което се вълнува, и острови, които са пяната на морето. Родината се усмихва, тя е единственият ден всред дните, тя се възражда. Тя е зов, отначало потушаван, смътен, който се прояснява, и родината започва да твори. Разбрах какво значат тези думи и те се впиха в мене като корени. Познавах Матиьо, Таел и приятелите им, те станаха мои братя, мои покровители по стръмния път към света на истината. Познавах и Валерия, корените са се впили здраво в мене, опитвам се да ги изтръгна, но нямам сила. Може би чак когато скръстя ръце до съсухреното си тяло, когато смъкна от плещите си непреодолимия товар, когато споменът остане спокоен и силен и аз разкажа всичко, придобило нова сладост, тогава ще намеря истинското си място в живота и всичките нещастия, които никой не би могъл да изчисли, и всичката красота, унищожена от необходимостта да се борим и да създаваме блага, всичко ще избликне буйно на брега на необятния свят като листак, който нежно изсмуква своя сок, като индийска смокиня, която разклонява своите вейки край цялото море.

Точно за морето мислеше в този миг Валерия. Тя гледаше опасното място и си казваше, че там е било извършено делото. Там той беше скочил върху Гарен всред разпененото, ревящо море. Лодката беше се обърнала и Гарен сигурно се е борил (колко ли време?) срещу нестихващите бесни вълни. Те са отнесли и Таел към това място, но той е заплувал към устието на Лезарда (Валерия се взря в жълтата безнадеждна площ, в калните води, които образуваха неплодородна дупка, и забеляза колко черен, блестящо черен беше там всичкият пясък, изглеждаше страхотен край тази зинала яма) и се е приближил точно до замковото дърво, което бяха изтръгнали рибарите на връщане от риболов. Приближил се е до този отдалечен от ужасите на опасното място кът, където вълните нежно галят плажа, стигнал е до мрежите на рибарите и до черупките от кокосови орехи, озовал се е всред спокойния трудов декор. И Валерия, продължавайки да стои неподвижна, помисли за къщата си; тя сравни размирната вода и потъналото в зеленина убежище, морските ужаси и планинския хребет, закътан между долинката и полусаваната. Каза си, че Мицеа е права. Валерия не беше се сещала досега да прецени така местата и силите, които обгаряха тяхната земя. Тя беше израснала в безгрижие и може би не беше достатъчно да разбере истината, а трябваше и да изстрада тази истина. Валерия се опитваше да си представи какво би почувствувала, ако се озове всред опасното място, да усети неговата мощ в сърцето и в душата си. Сянка се спускаше над морето и тя все по-ясно виждаше ивицата пяна — тя се разклоняваше като корен и силата на този корен разкъсваше простора чак до нея.

Изведнъж Мицеа прекрати мълчанието, казвайки:

— Наближава шест часът…

Те тръгнаха към града, прекосиха Лезарда, която блестеше като огледало всред равнината; изпръскаха се с кал и се развикаха високо; но и трите мислеха за реката, по която Таел беше минал, без да пропусне нито един завой.

Спряха се да чакат с младежите пред кметството. Тогава Тигамба беше дошъл при тях и Мицеа му беше извикала: „Алфонс, ти си повече от брат за нас.“ Почакаха до девет часа; тогава съобщиха резултатите. След като минаха първите радостни мигове, всички отидоха да придружат Матиьо до Мицеа.

— Не казвайте нищо на майка ми — прошепна той.

Почакаха в първата стая, до която долиташе оживлението отвън. Това беше същата стая, в която бяха влезли в деня на случката. В този миг след победата те чуваха точно шума, думите, глъчката, които тогава бяха си пожелали, но стояха мълчаливи, смутени от ненадейната болест на Матиьо. Бяха го занесли в горната стая.

— Истинско щастие е — прошепна Люк, — че Мицеа наследи тази къща.

Те чакаха. Скоро обаче зовът на факелното шествие се оказа по-силен от безпокойството и приятелството.

— Разбирам ги — каза Матиьо на Мицеа, — разбирам ги. Кажи им да вървят. Победата трябва да се отпразнува. Иди и ти.

— И дума да не става — извика Мицеа. — Оставам при теб, и то завинаги.

Всички се отправиха към кметството, където се трупаше навалица. Колебаеха се, затова тръгнаха шумно, групово. Валерия и Таел останаха при Матиьо още малко и след това настигнаха другите.

— Виждаш ли — каза Матиьо, — добре направихме, че ги изпратихме. Най-после да остана малко сам.

Мицеа се засмя. Тя все още можеше да се шегува.

— Ти не си сам, мъченико! Нали аз съм тук?…

Макар че приятелите го напуснаха, Матиьо не беше много огорчен.

След факелното шествие Таел и Валерия не се решиха да влязат отново у Мицеа. Таел изпрати Валерия (девойката излизаше за първи път толкова късно и макар че кръстницата й беше гласувала за представителя, никой не би могъл да предвиди как ще оцени тя такова лошо държане), но когато трябваше да тръгнат към къщата на Валерия, те продължиха бавно, без да искат, към морето. Тази вечер беше тяхната вечер на бдение, последните несигурни часове, преди да започнат общия си живот. И те се сляха в едно тяло в нощта край морето. Забравиха пътя, който трябваше да изминат, дългото нетърпение, преплетените страхове. Двамата плуваха като лодка на любовта, изпълнени с прилив на сили, с щастлив трепет. Сякаш бяха изживели хиляда години на този плаж — преминаха от първото любовно движение до неумолимото дело на справедливостта. Видяха земята на дядо Лонгуе, опознаха пламенността в дълбоката пещера, където се подслонява инстинктът (а Таел си спомни дори в този миг на незавършен блян, че някога Матиьо беше го съветвал „да върви по крайбрежието“), вляха се във времето, което, преди да дойдат те, течеше като необуздана река, озоваха се в океана, попаднаха всред бунта, опитаха вкуса на плодовете в гората на бегълците, върнаха се заедно в почти просветналото, в почти спокойното настояще и се опознаха, още съвсем разпалени и треперещи от дневната умора, запотени, с дъхаща на факелно шествие, на уханието на дима от лудото тичане по улиците на града кожа, озоваха се един до друг, най-после свободни да се обичат (и нито за миг мисълта за опасното място в морето не ги смути, нито за миг те не си спомниха за ужасното плуване — нито Таел, който беше го изживял, нито Валерия, която беше си го представила). Те се отдадоха един на друг, спокойни и сигурни в любовта си.

— Ох, кръстницата ми ще се сърди.

— Тя сигурно спи вече.

— Господине, вие явно искате да ме погубите.

Най-сетне станаха, но когато щяха да тръгнат, морето отново ги задържа. Вслушаха се в тихия му шепот. Рееха поглед в черните воали, тук-таме прорязани от сини и зелени светкавици, на места набраздени със сребристи блясъци. Таел пожела да тръгне по вълните. Валерия изтича, тя беше като земна вълна, която къпе земята.

— Караибско^[2] море! Караибско море!… Не мислиш ли, че името му е много дълго? Би трябвало да бъде съвсем кратко…

— Това е справедливо име. Тук дедите ни са били съсечени… Нека поне морето запази спомена за тях…

— Тогава — каза Таел — да си пожелаем морето да запази спомена и за нас, когато минем зад великата луна.