Едуар Глисан
Река Лезарда (24)

III

Така започна тяхното пътешествие по течението на Лезарда. Те напуснаха завинаги приказната прохлада на „Домът на извора“; прежурящото слънце ги заслепяваше, те вървяха, следейки се един друг, свързани с невидима нишка, всред кратуните с месести плодове (толкова месести, че човек просто не може да си представи как се превръщат в тези сиви, сухи, еднообразни съдове, каквито са „куите“); лъкатушеха непрекъснато, понеже реката прави много завои, и ругаеха високо (поне Гарен ругаеше, защото Таел внимаваше, той не знаеше, че чиновникът беше го открил; той предпазливо разтваряше сухите бамбукови клони, скачаше от скала на скала, заобикаляше островчетата, обрасли с нечиста трева, или прекосяваше потоци, големи почти колкото река); клопките по пътя бяха мъчни за преодоляване (сякаш природата искаше да попречи на това пътешествие към необхватната смърт); пъхтейки силно, вир-вода потни, те вървяха, а вълните бяха ехидните им съучастници. Гарен разглеждаше внимателно бреговете. Поглеждаше в един бележник и си отбелязваше в него издигнатите места на терена. Не го интересуваха ниско и дълбоко посадените какаови дървета, мълчаливо извисени над килимите от изгнили листа; четвъртитите ниви със сладки картофи, трептящите възвишения, колкото по̀ на юг се виеше пътят, след като човек напусне планината, все по-гъсто наредените една до друга ниви със захарна тръст. Гарен не отпадаше, той беше огледал нататък земята, работата си струваше труда. Единственото му неудържимо желание беше да им даде да разберат.

„Те не били като мене, а? Ще видим кой е продажникът!“

Хрумването на Гарен да замине беше се харесало на Таел. Нямаше да е лошо да се спусне по реката чак до делтата… Той мислеше, че ще има сили да следва Гарен. Казваше си: „Не зная колко километра изминах за два дена. Следващата нощ сигурно ще бъде топла! Да бдя, да поспя. Питам се какво ли е намислил?“ Но Гарен не виждаше околната красота, той беше само разум и напрежение. Никога не беше обработвал сам земята, но отгатваше, знаеше, различаваше с пламенна увереност, която бликаше от омразата му, най-плодородните места, полята на бъдещето. Защото мразеше родината си, която беше загубил.

„Може би си набелязва земи? Иска да ги купи, да стане собственик. Господин Гарен, плантация «Изворът». Господин Гарен, плантация «Начало на водите». Господин Гарен, плантация «Падаща звезда».“

„Земята ли, земята не ми е потрябвала. Пет пари не давам за нея. Няма да продам всичко, което може да се използува за плантации, ще оставя и проходящи земи.“

„Той е купил «Домът на извора». Как е купил цялата тази грамадна къща? С петгодишен труд? Или десетгодишен? Стогодишен? Докато вървим край реката, няма да забравя тази къща. Ние трябва да живеем в нея! Едва ли бих могъл да живея в нея.“

„Почакай, приятелю. Ще си получиш заслуженото.“

„Върви, върви.“

(Те се разговаряха мрачно мислено.)

„Опитай се да потичаш малко.“

„Не можеш да вървиш кротко, а?“

„Господи, не е работа за моята възраст, това е голата истина.“

„Той ме е видял. Знае, че съм си отбелязал неговите знаци. Не мога да отстъпя. По-добре да тичаме.“

„Добре. Спирам. Но какво иска той? Какво искаш, кажи, маймуна такава?“

„Знаеш, че съм тук. Напразно се бавиш толкова много, като че ли си сам под дърветата.“

„В края на краищата не е лоша тази земя. За по-друг човек би била истински рай. Когато получих свидетелство (помниш ли, мамо, единствен аз всред децата), мислех, че имам да изпълнявам дълг. Да опиша детството си. Индийски картофи, махагон. Махагонът е здраво дърво. Ето какво беше моето детство. Така го описвам.“

„… За да ме уплашиш ли вземаш този камък в ръка?“

„Смръзна ли се от страх, приятелю?“

Те търпеливо се дебнеха; предизвикваха се; а едва долавяха присъствието си: воден проблясък, прекършен клон, следи от ботуши в калта, лицето на Гарен като черно петно. Земята, дневните зари, приказната вода ги свързваха.

„Охо, биваше си го слънцето, когато напуснах през нощта «Домът на извора». Много беше топло!“

Увличаше ги невидимото, нишката, която ги свързваше. Таел си казваше: „Докато вървя с него, ще бъде по-лесно.“ Гарен мърмореше: „Ще видим на какво се надява този слабак“, но истината беше, че и единият, и другият не можеха да понасят вече мълчанието, което обгръщаше всичко, подтискаше ги, обричаше ги на отчаяние и смут, и то още от първите им стъпки край реката. Гарен беше вече засегнат (неспокоен и в същото време победен) от надеждата на Таел, от обета, който трябваше да се изпълни с неговата смърт. Но той още не го знаеше.

„Тази къща прилича на планината… Ще заведа и кучетата си там.“

„Ела, ела, чакам те.“

„Добре. Идвам.“

Накрая те се срещнаха всред реката. Водата течеше помежду им. Таел изучаваше лицето на измамника. То изглеждаше някак голямо, необикновено тежко.

— Искаш да се биеш ли, синко? — запита Гарен.

— Не. Тръгнал съм към морето.

— А кой ти каза, че аз отивам към морето?

— Зная и съм тръгнал с тебе. Там, предупреждавам те, ще се опитам да те убия.

Водата течеше между тях. Гарен вдигна бавно крак. Начерта линия на една скала между Таел и себе си. Кожените му ботуши скърцаха; линията се открои като сива водна лента върху сухия, опален от слънцето камък.

— Стъпи, ако смееш, отгоре.

Таел скочи върху скалата. Гарен се замисли.

— Добре. Да вървим заедно до делтата.

Те тръгнаха отново, успокоени. Всъщност нямаше какво друго да правят. Пладне над хълмовете, омара се спуска над равнината, листата трептят. Добре би било да пийне човек вода, дори да е от Лезарда. „Какво ли правят другите? Аз съм свободен… докато стигнем до морето…“