Едуар Глисан
Река Лезарда (26)

V

Възел от друмища, които прекосяват страната, свързват миналото с бъдещето, мъжа с жената, която той е позовал в сърцето си, реката с морето! Мрачни пътища, несигурни, те скоро ще се загубят, ще се заличат така, че никой не би могъл да заподозре дори, че някога са минавали оттук. Невидими пътища, които човек оставя, когато навлезе във възрастта на здравия разум, когато започне да събира плодовете на своята родина и да преценява всемира. Всички тези пътища се стремят нетърпеливо към едно и също нещо, те заедно ще угасят жарта в уречения час. Таел, Матиьо, Гарен са свързани с делата, които им предстоят; те не са само хора, а съдби, запокитени из страната, които можем да вземем за пример. Техните стъпки тъкат платното, с което ще се облече земята, но никой още не знае това. И те не го знаят; иначе не биха могли да живеят. Човек не живее като образец. Нито като съдба!… Но точно те вървят към този уречен ден; и може би ще изчезнат, когато бунтът най-сетне развърже гъсто заплетените пътища на нощта.

Матиьо срещна Валерия. Младият човек се връщаше към града и съвсем не мислеше за Долината. Но внезапно усети близо до себе си нечие присъствие. В сърцето му бликна пламък. Тази среща беше една от онези случайности, които ни карат да мислим за съдба, за фатализъм и за всички подобни глупости. Матиьо се засмя пресилено.

— Зная, че си ти, Валерия. Излез. Ела, няма да ти сторя нищо.

— И да искаш, не можеш. Идвам.

Тя се приближи спокойно. Появи се иззад завесата от листа, сякаш излезе от ласкаво затоплена вода. Порови с крак земята.

— Може би ще ти причиня страдание.

— Не. Послушай ме! И без това не можеше да бъде иначе.

— Значи, ти си го видяла?

— Да.

— Знаеш за кого говоря, нали?

— Да.

— Нищо ли не може да се направи?

— Нищо.

— Той е най-добрият ми приятел. Слуша ме, вярва ми.

— Къде е той, Матиьо?

— Откровено казано, не мога да ти съобщя.

— Нима си толкова лош?

— Може би, може би. Не мога да ти кажа. Той ще се върне. Не се бой, той е силен. Като огнен меч е. Аз съм негов брат. Искам да приличам на него, разбираш ли? Той ще се върне, защото никога не се лута и върви право напред като бразда. Освен това той ме слуша. Вярва, че аз зная нещо. А аз не зная нищо.

— Не. Той е вглъбен в себе си, Матиьо, вглъбен в себе си като катехизис. Понякога си казвам: „Тихо, не бива да го стряскам.“ Той гледа надалеч и аз не разбирам какво гледа.

Матиьо извика:

— Стига! Човек би казал, че ти си се нагърбила с всичко.

— Не искам той да бъде силен, огнен меч, да върви право като бразда.

— Мълчи! Аз го мразя, а това е страшно. Но той има най-здрав разум от всички ни!…

— Не. Само че той разбира всичко веднага. Без да прави усилия.

Зад Валерия се простираше равнината и лицето на младата жена се сливаше със зелената шир. Матиьо гледаше някъде далеч, но все още виждаше само Валерия. Кръгозорът беше пуст.

— Ти си го видяла. До този миг се надявах, че не го познаваш. И си го разбрала такъв, какъвто е. Такъв е неговият навик, много-много да не се перчи. Знаеш ли, че той се къпе с нас, не се крие, шегува се с това. И никой не го забелязва. Никой не го вижда. Той е същински призрак. Призрак всред пламъци.

— Не мога ли да го видя?

— Сега не бива.

— Страхувам се, Матиьо!

— Аз също, моето момиче!…

Тя се ядоса страшно. Всичките били глупци, които си играели на сериозни дела. А той, Матиьо, бил царят на глупците. Мухата сутрин безпокояла ли се за вечерта? (И за какво ли би могла да се безпокои една муха? Кой знае?) Не, тя изживявала своя живот и понеже имала сини крилца, летяла от бунище на бунище. Какво представлявало бунището за мухата, ако не нейно удоволствие и градина? Имаме ли ние криле? Съществували ли утро, за което човек трябва да се безпокои още от вечерта?

— Ние загубихме утрото… Все още търсим и се вбесяваме от търпението си!… Обичам те, Валерия.

— Лъжа! — извика тя. — Ако ти кажа къде е Мицеа, ще тичаш да я посрещнеш. И добре, че е така!

— Къде е тя?

— Хитрец! Хитро теле! Попитай приятеля си от полицията. Той сигурно е успял да я намери.

— Къде е тя?

— При Ломе, човек, който много ви цени. На запад, след големия червен хълм… Хубаво е да страдаш така, нали? Хората са смазани от грижи. В този миг те виждам като на длан.

— Ти беше моята мечта…

— Твоята мечта? Аз не съм от града. Живял си през всичките тези години, без да ме познаваш. Не чакай чудеса.

— Все пак има нещо — лиана, лес, който напускаме, тръпка, от която се отърсваме, не зная, а после идва пустота.

— Сега трябва да гледаме нещастията в лицето!

— А младите години си отиват…

— Стига. Стига празни приказки. Ще намеря Таел.

— Истинския. Достойния. Безподобния.

— Обичам те много, ти го знаеш, Матиьо.

— Хубаво доказателство. Ето града. Да вървим заедно, мечта моя!

— Не вярвам в мистериите, Матиьо! Скоро ще стана силна жена. Да, да, не възразявай, аз съм лукава като Далила от библията и ще стана силна жена, но близо до него. Кръстницата ми ще замине на юг, тя иска да умре сама, спокойна — и тя е силна жена. А аз не вярвам в реки, които заливат хълмовете, нито в нощни видения.

Но това не е причина да предизвиквам така съдбата! Чия съдба? Имаме ли ние обща съдба? Всичко това ме кара да се смея… Ако го загубя, Матиьо, ако му се случи и най-малката дреболия, ще изгриза очите, черния ти дроб, сърцето ти!

Те бяха наближили първите къщи, видяха птичарници с мършави кокошки, дюкянче, от което миришеше силно на осолена риба. Долу се простираше еднообразният град. Огромен кръст се издигаше високо на бели стъпала. Матиьо махна с ръка, сякаш се отказва от нещо, овладя се.

— Ти предизвикваш съдбата. Ние не сме викали Таел. Той дойде сам. Искаш ли да ти кажа — утре няма дори да помислиш как се е случило всичко това. Но как да убедим другите, слепците, тези, които се задоволяват да докосват стените, усмихват се пресилено, здрависват се сладникаво, спират се да бъбрят под прозорците; тях как да убедим къде е истината, как да им докажем, че напразно сме викали, че нищо не се е случило, че има много лъжи под слънцето и ние напразно ще зовем, когато пуснем някъде корени!… Да, да вървим заедно, мечта моя!

Тя прошепна:

— Лъжи, лъжи…

Но скоро навлязоха в града и гласовете им заглъхнаха.