Едуар Глисан
Река Лезарда (42)

VI

Ти седеше, а краката и тялото ти тръпнеха — факелно шествие! Ти стоеше несигурен пред къщата на Мицеа. Чу първите ноти на тромбона и на кларнета — пресипналата песен на тромбона, измамливите милувки, смеховете, внезапните шеги на кларнета. А от време на време, сякаш все още пазейки силите си, нежелаещ да освободи своите удари или своите конници, тъпанът разтърсваше душата с един-единствен дълбок зов. Ти беше с Пабло и с Маргарита, с Жил и с Мишел, стоя край къщата на Мицеа като тях, в сянката, където дебнеше болестта, питаше се защо Валерия и Таел не излизат. Какво правеха те? Какво говореше Матиьо?

Ти вървя след тях и дори им помогна малко. Заедно с Жил преместихте леглото, за да не бъде Матиьо до прозореца. Ти влезе в стаята, вдъхна жестокия мирис на болестта, мирис, който ни облъхва още преди да са донесли лекарства, и какво направи ти тогава? Спомняш ли си?

(Запитвам се и отговорите идват веднага: те са тук в сърцето ми, те са незаличими, записани в миналото. Напразно някой от нас може да се опита да съчинява, да хитрува, валякът, който връща винаги спомена, записва точно изживяното… Казвам това, което е било.)

Ти седеше там на земята, на перваза близо до къщата. Не се решаваше да си тръгнеш, но тръпнеше, виковете по улиците все повече се усилваха, тромбонът удължаваше нотите, кларнетът пищеше, сърцето ти биеше като тъпан. Факелно шествие!

Ти питаше: „Какво правят Валерия и Таел? Какво говори Матиьо?“ Но някаква сила неудържимо те влечеше към кметството. Тялото ти тръпнеше и макар че искаше да мислиш за самотния болен Матиьо, който беше направил толкова много за всички, за Матиьо, чието удоволствие беше ограбено и който след вашето отиване щеше да се почувствува още по-самотен (въпреки Мицеа и нейната любов), ти внезапно изтича, сякаш за да премахнеш с един-единствен удар угризенията и колебанията, ти прелетя по улиците към задимената градина на кметството. Забрави Матиьо (макар че преди това беше запитал: „Какво правиш?“ Лицемерен въпрос, защото знаеше много добре за какво говори Матиьо — че самотата е за него, а удоволствието за приятелите му… Той го казваше без злоба и завист). Ти полетя и другите те последваха тебе, малчугана. Може би тогава се почувствува щастлив, че всички последваха тебе, който пръв беше се решил да тръгнеш, в този миг ти се доближи до тях, стана истинският водач. Така първата ти инициатива, първото ти командуване бяха свързани с изоставянето на приятеля, с безгрижието.

Охо! Ехо! Факелно шествие! Отпред вървеше музика. Тромбонът и кларнетът водеха разговор над плътния бас на тъпана. После вървяха местните избраници с наметнати шалове. След тях — тълпата, опиянена от шум и песни. Навред се носеше все същият нескончаем откъслечен припев, който проникваше във всички къщи и гонеше благоразумните граждани в дън претъпканите им с мебели стаи; навред преливаше същата нескончаема буйност.

Факлите те заобикаляха от всички страни, извайваха цветя по лицето ти, когато се спусна по улицата, следвайки вълната, която най-сетне беше преляла от градината, ти беше вече като кораб, понесен от виковете и от зова на там-там.

Тълпата тръгна в горе-долу сносен ред. Всички бяха облекли празничните си костюми: запретнатите панталони и отворените ризи сякаш бяха задължителни. Минаваха земеделски работници с ножове, рибари с широкополи шапки „бакуа“, чиято слама, втвърдена от морската вода, се закачваше и можеше да скъса нещо. Изведнъж се разнесе бавна песен, но едва стигаше до половината на улица „Шьолшер“ (преди улица „Сен-Лоран“), и виковете се усилиха.

Мислеше ли ти за Шьолшер^[1], човека, дошъл от онази страна преди един век, за да защити бъдещето ти?

Тълпата се изливаше като морски прилив всред скромните къщи с ламаринени покриви, издадени над тротоарите. Всички тичаха като обезумели, уловени под ръка, до улица „Байарден“ (знам, че често си се запитвал, когато си попадал в тази улица, кой ли е бил този господин Байарден. Без съмнение някой от кметовете на града), после минаха край кино „Ел Парайзо“, ти казваше „Ел Парезо“ и дори не хвърли поглед към това място, където ставаха всичките състезания и където сам ти толкова често беше тропал с крака с другарите си от трети клас, застанал близо до екрана, одобрявайки условната справедливост, която раздаваше „главното действуващо лице“ с бързи револверни изстрели и тежки юмруци.

По улица „Байарден“, която е успоредна на улица „Шьолшер“, ти премина с викове, увличан непрекъснато от вълната (защото относителният ред, в който бяха тръгнали, не беше устоял на прилива), край циментовия коридор, в дъното на който майката на Матиьо чакаше сама в двете малки мрачни стаи (подобни на дъсчени клетки под покрива), хвърляйки светкавичен поглед към коридора, ти помисли в миг за майката, легнала под малката етажерка с поставените върху нея икона на Богородица и кръст, заслушана в шума на тълпата, без да знае дали да се радва, или да скърби, тя напразно се опитваше да различи неговия глас, гласа на вечно отсъствуващия син, всред глъчката.

Ти видя Валерия в обятията на Таел, той я повдигна и я отнесе. За миг чу вика й: „Кръстницата ми ще се сърди!“, но дори Валерия не можа да те отвлече от унасящия ритъм на тичането. Ти дори не погледна още веднъж Валерия, сияеща всред сенките и светлините. Децата се въртяха като вихрушка около колоната от възрастни. Те бяха като месестата част на плод, чиято ревяща ядка образуваха мъжете и жените.

После тълпата се изля по „Рю де Бариер“ (макар че там няма никакви бариери), която пресича на височината главната улица, точно там, където тя се превръща горе-долу в пътека, водеща към жандармерията, болницата, спортните игрища и полето.

Мислеше ли ти за захарната тръст в полето, за безименната пуста площадка, която наричаха просто „Стадиона“, за остарялата, олющена, паянтова болница?

Всички се радваха, че могат да пеят пред жандармерията (черна, със затворени капаци, виждаха се само конете в обора в дъното на алеята, задниците им лъщяха), после тълпата мина по „Рю де Бариер“, точно където тя пресича „Рю дьо л’Абатоар“, която се спуска към площада. И там, по тази тясна улица, която също приличаше на пътека, всичко изглеждаше още по-красиво, по-особено всред дърветата. В тази част на града имаше малко къщи, само сянката се таеше в края на пътя, между гъстия листак. И факлите изглеждаха още по-фантастични; всички си спомняха разкази и приказки за вещици. Такива мисли навяваше вихреното движение на тълпата по високите залесени алеи и по площада (след като подминаха кланицата с неприятна миризма), където тя се разпръсна, разреди се, разколеба се. Хората се спускаха всред мрака на приказките и легендите и накрая стигнаха до светлия площад „Калбасие“ — широк, обикновен и спокоен.

Помисли ли там, където се пресичат „Рю де Бариер“ и „Рю дьо л’Абатоар“, за къщата на Мицеа, която е малко по-далеч, всред полето? Помисли ли за приятеля, за брата, който чува ехото от шумната тълпа и му се струва, че вижда факлите? Какви мисли се въртяха в главата ти, когато се спускаше по засенената с дървета пътека, понесен от тълпата, почти недокосващ земята? Питаше ли се все още лицемерно какво говори Матиьо?

Ще ти кажа какво говореше Матиьо, останал сам в стаята.

„Сега няма да мога вече да продължа издирванията си. Много съм болен, много съм слаб. Трябва да се лекувам. Нима търпеливото ровене в миналото не може да върви редом със задачите на настоящето? Аз зная, че може, само че съм болен.

Мицеа, Мицеа! Как можах да бъда сляп толкова време? Защо? Дали поради тази сила, която винаги ме влече към невъзможното?

Сякаш толкова време блуждаех в нощта, за да намеря сам себе си, цялото това напрежение между мене и другите ме е карало да излизам от кожата си.

Кажи, моя жена, не е ли право човек да пожъне плодовете от своята работа, да се смее и да танцува с братята си, когато види, че идва утрото?

Има ли барикада, бариера между бащите ни и нас? Право ли е всичко да свърши, понеже ние сме решили, че с всеки изминат ден трябва да ставаме все по-взискателни, все повече да търсим себе си? Не, не. Ние нищо не сме решили. Целият народ ръководеше! Той увлече нас, децата си. Какво сме ние? Само бразди всред полето. Знаци на пътя, който се отклонява. Ние не стоим на кормилото, а сме внимателни пътници. Не тъгувай, Матиьо. Дали си тук, или там, дали си в леглото, или по улиците, все едно, все същото течение те носи. Ти се носиш с него. Послушай, послушай шума, сега те са на пресечката, после ще се спуснат по «Рю дьо л’Абатоар». Дали мислят за мене? Нямат време. Те викат. Добре е, че викат, Матиьо, остави ги да викат. Стой си тук, в леглото. То е твоята градинка сега. Градската градина. Твоята пейка, вляво, в дъното пейката за тебе и за Мицеа. Те ще обикалят градината. Може би тогава ще помислят за мене. Ще кажат: «Я гледай, Матиьо е в градината, да отидем да го видим на пейката в дъното. Не, не тази пейка, а другата, вляво. Къде е той? Матиьо, къде си?» Те ме търсят. Тук съм, с вас. Слушайте, слушайте, оставям всичко. Друг ще продължи работата, друг ще направи издирванията. Аз спрях до големия бунт в 1788 година. Графът-генерал накарал да убият много хора, оживелите изселили на големия северен остров. Ето, дотам съм стигнал. И тази година придошли (за да заселят опустелите земи) извънредно много хора от Гвинея, а много от новодошлите избягали в горите. Дотам съм стигнал. Нека друг продължи. Много съм слаб. Много съм изтощен.

Мицеа, скъпа, трябва да заминем. Необходимо е да се лекувам. Ето, постигнахме нещо. Малко е, но все пак е нещо. Може да се каже, че сега знаем какво говорим, не празни приказки, хвърлени на вятъра, а можем да говорим радостно, смислено, дълго за всичко, да заявим на всички: «Казвам, че е така!»

Чувам глъчката, сякаш съм с тях. Самотата свърши. Бий, тъпан! Ето, пак ставам лиричен, не мога да се въздържа. Уморен съм. Пабло, не ме забравяй!

Таел, не забравяй своя брат! Какво ми е? Мицеа ще се върне. Ще донесе лекарства. Ще ми даде да пия горчиви или миризливи треви. Няма как, ще трябва да ги пия, докато дойде лекарят. Свикнали сме с тревите. Тя ще ме погали с ръка. Ще се пошегува. Ще види факлите. Тъга, тъга.“

— Не се вълнувам — каза Матиьо.

В този миг ти се понесе пак с тълпата. Мислеше ли за Матиьо? След като се поколебаха и се разпръснаха на площада, всички се устремиха към главната улица. Колко стръмна беше тя! По тротоарите на стъпала, където деца скачаха от стъпало на стъпало, се оттеглиха хора, за да се хвърлят после отново в лудото стремително движение. Трябваше да се пазят да не паднат във вадичките между тротоара и асфалта. Ти вървеше до Таел и Валерия.

Мислеше ли ти, че Таел сякаш за първи път виждаше тази улица със затворените магазинчета и заслоните, които се издаваха почти до платното на улицата? Голям изкоп, като скеле за спортни шейни, но по него не спускаха захарна тръст. Таел видя и почернелите, изоставени след пожара места, стана му приятно, като забеляза, че са започнали нова къща.

Нямаше защо да се изкачват по главната улица до „Рю де Бариер“. По-добре беше да свият по тази уличка пред тях, преградена от едната страна с четири метра висока стена. Какво имаше зад тази стена? Градина, басейн. Стената се простираше край цялата улица, в единия край беше къщата, в другия — пристройките. Това беше къщата на Гарот, който някога беше кмет на града, ненавиждан от всички човек, символ на експлоатация. Четири метра стена, цяла крепост. Казваха, че имало градини, басейн, но кой освен прислужниците и бавачките беше ги виждал? Кой посещаваше бавачките и прислужниците?

Кларнетът скимтеше под стената. Мислеше ли ти за ледената, непроницаема преграда, каквато представляваше тази четириметрова железобетонна стена, красиво обагрена в жълто, проснала се край цялата улица? Помисли ли колко е глупаво човек да се отделя така със стена от света? Помисли ли, че гаротовци, както и подобните им, с тази преграда бяха се отделили от хората в родината си? Че са необходими много усилия, борба и благородство, за да падне тази преграда? Помисли ли за всичките прегради по света?

Люк се развика по-високо край стената, както беше направил и пред жандармерията, тълпата спря, гласовете се усилиха. Фантастични сенки се очертаваха по стената, подобна на стената на затвор. После всички тръгнаха по улицата, която минава край черквата и около градската градина — през двете тесни павирани улички, край зеления бронзов фонтан зад градината. Внезапно свиха. Челото на колоната разкъса тълпата, разбъркаха се. Отново приливът заля улица „Шьолшер“. Затъпкаха на едно място пред кметството. Не знаеха как да свършат, бяха тръгнали подредени, сега се бяха развихрили като красив нощен огън.

Помисли ли, че тази река, която беше се изляла по улиците на града и която беше завършила своя път в смутната делта пред кметството, означаваше наистина пълно освобождение? Че и тя беше преминала през същите промени, през които бяха минали речите — първо беше свита, тържествена, тайнствена, а после се разля ясно, размирна и шумна?

Помисли ли за Лезарда, за нейната буйна реч? За водата, която беше завладяла равнината, заобикаляйки града? В тази неделна нощ градът беше единствената пурпурна точка, единственото признание на радост и разюздано удоволствие всред жълтата река, в мрака.

Ти видя Мицеа, тя минаваше през тълпата, без да се спира, не виждаше факлите, отстраняваше нелюбезно приятелите, непознатите, децата. Тя тичаше, търсеше лекарства за Матиьо. Може би точно в този миг, виждайки как девойката, съсредоточена, забързана, минава всред виковете, песните, ритъма и светлината (тя, която толкова обичаше да вкусва тази радост, да изживява общото), може би в този миг ти най-сетне се опомни от унеса си? Тогава разбра (не ясно, а дълбоко в себе си), че нищо не беше забравил. Разбра, че унесът и буйните песни бяха нещо повече от приветствие. Те бяха градушка от благодарност и признателност към тези, които бяха те направили такъв, какъвто си, които бяха те изваяли (точно както се прави статуя от топки черна пръст, на която поставят ръце и крака и рисуват глава, очи и уста с трънче от акация), и то изваяли не само тебе, а и целия ти народ.

Ти не забрави нищо, ти ги възпя. Шьолшер, освободителя; бегълците в гората; пребитите с камшик; унищожените. Благородните хора, които проповядваха велики идеи за омиротворение и разбирателство. Крайните, които мислеха само за отмъщение. Наивните, затворени в мечтите си за въображаемо равенство. Майка си, Матиьо, своя брат, Мицеа, своята сестра.

Разбра внезапно, че цялата тази история е била само силен тласък, за да се освободи родината ти от непосредствеността и дребнавостта, която й налагаха в същото време, когато я заливаха със срам и нищета. Последно усилие да се съединят пурпурното дърво, страшният бомбакс и опасното място. Ти разбра защо нито Матиьо, нито Мишел, нито Таел можаха да преценят, да подредят нещата с всичките им невероятни подробности, защо за известно време те бяха достатъчни, за да опознаят нещастията, сивото и унизително положение на страната. Защо с пламенен устрем те пожелаха да открият светлината далеч от този печален кът. Ти разбра, като видя развълнуваната Мицеа всред трескавия град, че всички те бяха се добрали до дървото на чудесата, бяха познали безкрайното великолепно море; че нямаше да понасят вече (нито ти, нито народът ти) ограниченията, които стягат жестоко като клещи, че във внезапно осъзнатата свобода се заражда нова действителност, която избликва по нов начин, мрачна и блестяща. За всяка болест има лекарства. Сега трябва доблестно, като хората, които добре са се борили и излизат победители от борбата, да преброим раните. Търпеливо и упорито. Да направим като Мицеа, която тичаше през тълпата, без да мисли за нощното великолепие. Бъди сигурен, че то е преливало в сърцето й.

Възелът се разплете, словото получи свобода. Пред кметството държаха реч: ти твърде много тича, твърде много вика, твърде замаян беше, за да следиш смисъла на думите. Думите се плъзгаха по повърхността, а вечните песни, танци и ритъм ги изразяваха. Думите са необходимост. Трябва да слушаме, когато ни говорят, но има мигове, когато не е нужно да ги чуваме. Достатъчно е ехото от тях, като знаем за какво се отнася, ще стигнем до основното. С думи се приключват всички въпроси, но заключението не съдържа студена логика, а жарко успокоение.

Тълпата започна да се разпръсва, скоро всички щяха да потънат в грижите си. Алфонс Тигамба беше там; младият полицейски агент беше взел участие във факелното шествие.

Валерия каза на Таел:

— Уверявам те, че кръстницата ми ще предпочете да живеем у нея, а тя ще отиде на юг.

Пабло, Жил, Люк, Маргарита, Мишел решиха да се качат горе при Мицеа.

— Матиьо сигурно спи — каза Люк.

Валерия и Таел не искаха да ги придружат, но трябваше да влязат.

(Говоря така и си представям пак набързо и бегло как завърши този ден…)

Когато вече си тръгвахме не на шега, навред се разнесе един слух, не зная кой донесе новината: „Свършено е, старият негър ни напусна!“

Последният възел от възела се разплиташе.

„Отиде си старият негър от Гвинея.“

Но внезапното оживление, обзело всички, доказваше, че той не беше си отишъл. Той беше по-жив от всякога, беше слязъл от горите, където беше живяло семейството му от годината на клането и на голямото преселение — 1788 година. С него земята на дедите заживяваше с общата душа на народа. Нямаше вече тайнства, легенди, нощна наука, макар и изоставена, земята заживяваше нов живот. Всички погледнаха към невидимата колиба в гората (погледнаха главно младите, защото с годините възрастните бяха се научили да забравят и сега чувствуваха само глуха, непозната тъга). Хората стояха прави, несигурни, гласовете трепереха. Старият знахар, старият преселник беше спечелил битката (да, точно този беше подходящият миг, в който миналото най-сетне започваше да хармонира с новото настояще); той беше по-жив от всякога в тази минута, когато още тръпнещата от викове и разгорещена тълпа застина неподвижна всред замиращите факли, а мнозина казаха: „Отиде си старият негър! Този път дядо Лонгуе наистина е мъртъв.“