Едуар Глисан
Река Лезарда (19)

XIX

Красив път! Слънце, споделено от всичко като плод от хлебно дърво. Ширналата се земя около пътеката искреше, сякаш младите хора се бяха гмурнали в спокойната светлина без сенки. Червените угари препускаха по планинските възвишения, една биволска кола скрибуцаше в далечината, придвижвайки се едва-едва всред огнената, равна като огледало земя. Животът сякаш беше спрял в унисон с деня. Величаво мълчание, изпълнено с краткотрайни шумове и пронизвано от острите вопли на каруцата. Очакване на чудеса; червената земя ни кара да оценяваме непрекъснато тежкия труд, който тя ни налага да извършваме, без мисълта за получените плодове да ни утешава или да ни успокоява. Душата се изпълва с красота и орната земя с мъка нашепва все едни и същи думи — пот и глад. Търпеливо и подивяло пладне, зовът на браздите предизвиква безплодно пожелание. Малко по малко мъжът се разпалва, но не знае дали потръпва от любов или от гняв. И в унисон с пладнето, изпълнено с кипеж и шепот, чувствувайки как в сърцето му се надига зов, Таел се въздържаше да говори (той мислеше така), за да не пламне, и пристъпваше така спокойно, сякаш нищо не го вълнуваше. Валерия вървеше до него.

Тя не се учудваше, че той е толкова въздържан — всъщност не бяха си казали нищо и всичко още можеше да се направи или да се развали. Тя не очакваше той да заговори, слушаше с него мълчанието (и шумовете). Не знаеше какво значи да те обхванат силни пориви, гледката наоколо й беше близка; много време беше минало, откакто горчивата и неподвижна земя беше предизвикала в нея дързост (но не и безумие), увереност (но не и желания). Този тип жени сякаш приемат нещата повърхностно, на пръв поглед изглежда, че се съгласяват и така оказват много по-упорита съпротива. Те се подчиняват на мъжа, но го надминават по спокойната увереност, която им е вродена, по кроткото упорство, преминаващо понякога в див изблик. Те не искат и да знаят какво значи да тръпнеш.

Накрая Таел и Валерия се разделиха. На завоя до малка горичка (там почвата беше леко хлътнала и имаше кал, те шляпаха боси в калта, без да ги е грижа за нищо) тя му протегна ръка и каза:

— До утре в същия час, нали?

Така двамата свикнаха да се срещат на пътеката всред захарната тръст; бяха сами, виждаха се отдалеч и винаги Валерия се спираше първа. Може би искаха (продължавайки да вървят все така в посоката, откъдето идваше девойката) да опознаят заедно този самотен път, докато изгребат самотата, и тогава заедно да се спуснат в блестящия свят, който се намираше на края на самотата. Валерия не беше показала къщата си на Таел, а всъщност и той не беше я питал за нея.

Поемам този път, когато тъгата започне да ме изгаря. Заставам на мястото, където Валерия се спря пред Таел за първи път. И тогава ми се струва, че и аз я виждам. Или може би виждам онази сянка в мене, която нежно обичам. Когато мисля за историята на тези млади хора (а тя е сложила отпечатък върху мен, привлича ме непрекъснато), аз се пренасям всред тази пътека, заобиколена от захарна тръст, виждам как нараства сянката в мене и нежно й говоря. Налагам си търпеливо да не отида по-нататък, след като съм стигнал до нея; пътеката е открита от двете страни за полята, които я обграждат, тя е само преход между нивята; а аз се чувствувам с разголена душа, безсилно отдаден на отчаянието (сякаш тръстиката е онази противотежест, която е необходима, за да се чувствуват уверени в себе си тези, които я мразят и се борят срещу нея).

Вярно, аз опростявам нещата, като не се спирам достатъчно на всички завои, вярно е и това, че сякаш нищо не е помръднало оттогава, но такава е действителността. И мислейки за Валерия и за Таел, аз се превръщам в пътеката, прекосявам блестящото мълчание, чувам непрекъснато (да, чувам го) еднообразния, непоносим шум от скрибуцащата кола; и накрая достигам тръпнещ до калта пред бакамовата горичка. Тогава извиквам:

— Не всичко е било напразно, щом доживяхме да се озовем всред толкова спокойствие и красота!

Полека-лека Мицеа свикваше с еднообразния полски живот. Нито Ломе, нито жена му я бяха запитали нещо за странното й идване при тях. Бяха забравили блатото, риданията, оцета, с който разтриха цялото й тяло, Ломе работеше на полето, жена му се занимаваше с домакинството (когато започнеше жетва, тя се наемаше като работничка), Мицеа пазеше децата. Тя ги учеше да четат, като пишеше с пръчици по земята, по корите на дърветата, навсякъде. Но често децата се изплъзваха, защото някое манго беше паднало зад къщата или някоя птичка, уловена с клей, цвърчеше тихо, или защото нямаха търпение да опитат новия лък (дървена прашка, издялана с нож, с еластични разклонения, изрязани от стара, сякаш дошла от небето гума).

— И преди всичко — казваше им Мицеа, която беше възвърнала привичната си шеговитост — запомнете добре едно: нашите прадеди не са имали дълги мустаци като прадедите на французойчетата.

А децата викаха, минаваха в строй, удряха крак:

— Нашите прадеди не са имали дълги мустаци!

— Послушайте ги само — шепнеше Дезире.

А Мицеа се смееше.

Тогава Ломе казваше на жена си, сочейки девойката:

— Не зная откъде, но тази девойка знае всичко като мъж. — И обръщайки се към Мицеа, продължаваше: — Девойко, как си живяла, та си узнала всичко това?

А Мицеа, тръсвайки глава, решена да не поглежда към миналото, пак се засмиваше и отговаряше:

— Ломе, време е вече, трябва да занеса трева на зайците.

И тя тръгваше, оставяйки децата неспокойни (някаква сянка сякаш преминаваше над тях, бегла сянка, която те можеха да издебнат, искаха да разберат каква е). Тогава Дезйре поглеждаше мъжа си.

— Искаш ли да ти кажа нещо, господин Ломе, тази девойка е добра.

— Хайде, стига приказки, жена. Лозето не ще молитва, а мотика.

Така чакаха всички. Още нищо не се случваше. Мицеа се мъчеше да забрави, Валерия мислеше за планините. Другите не влизаха в сметката, те чакаха развръзката. Между Таел и Матиьо се беше установило някакво ново съгласие — мълчание, очакване, пестници, свити за непрекъснато отлаган удар. Пабло тананикаше. Всички кротуваха. Очите бяха сериозни, гласовете се изменяха от надеждата.