Едуар Глисан
Река Лезарда (28)

VII

Матиьо премина Лезарда; той отиваше в съвсем непозната област. Изборната кампания го беше тласнала към затънтени места. Той беше сам и сега знаеше как точно е необходимо да действува. Нямаше смисъл да се опитва да разгорещява хората с буйния пламък на младостта си — народът обича младежта, но се надсмива леко над нейния възторг и наивност. Трябваше да обуздава младежките си пориви, да гледа по-надалеч. Трябваше да прояви практичност и в същото време да се покаже доблестен. Да обясни, че свободата е свързана с освобождението от тежките всекидневни грижи. Изборното събрание е нещо като шумен обред, хората гледат и в същото време пируват.

Матиьо излезе на завоя на пътя, посрещна го отговорникът на събранието. Домакинът на къщата, в която го поканиха да влезе, жена му и по-знатните съседи го поздравиха тържествено. Едно от децата (след възцарилото се за миг мълчание, изразяващо колебание у едни и любопитство у други) му поднесе чаша ром за здравето на народа. Всички почакаха той да отпие първата глътка, а после сами пиха. След това започнаха да разговарят. Всеки оратор казваше за какво ще говори. Другите го питаха да не е забравил нещо. Трябвало да каже още това и това. Езиците се бяха развързали, двадесет оратори подготвяха една и съща реч. Накрая домакинът остави чашата си и каза:

— Хайде, деца! Нашият другар не е дошъл да слуша нас, а сам той да ни говори.

Хората, които бяха в колибата, се оттеглиха към вратата, а другите, които стояха отвън, се притискаха, за да виждат по-добре.

— Чичо Шарлюс тук ли е?

Той се обади. Всички тръгнаха спокойно и стигнаха до утъпканата площадка, където щеше да се състои събранието. Оставиха колибата отворена; дечурлигата облизваха чашите с риск да им се скарат, но днес родителите съвсем не мислеха за наказания. Най-смелите деца запалиха факел (приготвен тайно) и тръгнаха след големите. Беше девет часът, когато започна събранието. Всички изглеждаха сериозни, внимателни, полъх раздвижваше нощта; младият човек започна:

— Другари и другарки…

Думите му не бяха вече приказка, а декорът беше ли се променил? Нямаше защо да търсят изворите на чудесата, сега говореха за настоящето. И тук хората бяха наострили слух, както около разказвачите в нощите на бдение. Речта на Матиьо скоро разпали духовете; разляха се виковете на слушателите, хората високо одобряваха, удивляваха се, възклицаваха: „Гледай ти!“ Когато Матиьо заговори за обирничеството на един човек, за престъплението му, отговориха в един глас на въпроса му: „Искате ли свобода?“ с „да“. „Тогава трябва…“ — продължи той и надеждата окрили сърцата.

После той слезе от масата и пак го поканиха да пие — при господин Сириен, който бил предан другар, при чичо Сент-Анж, който предизвестил всички за събранието… така се изкачиха до всички къщи; той влизаше в колибите, чукаше се, пиеше с всички, не от лекомислие, а за да покаже, че е като тях. Макар че оставаха сериозни, пийнаха си здравата, всяка реч беше малко тържество. Децата не се решаваха да тръгнат след човека, който беше говорил…

Матиьо се чувствуваше уморен. Винаги му казваха, че е „на три крачки оттук“ — оптимизмът на местните жители по този въпрос нямаше граници. „Ще вземеш пътеката вдясно, после ще свиеш край извора — там е“, но той знаеше, че ще трябва да върви с часове и ще измине не един завой.

Той крачеше по калните пътеки и размисляше: изглежда, че за да опознае истински родината си, за да достигне до най-потайните й кътчета, да разбере нещастията й, както и големите и малките й радости, трябваше да се вживее в изборната кампания; странно време беше то, някак отвлечено, в което речите раздвижват всичко, разбъркват главите, всяват смут; и речите са някак особени, те не са истинският живот, но говорят за него, защищават го, определят какъв е той до деня, когато всичко ще се разплете с избирането на представител. Матиьо мислеше за интервала, който разделя двата бряга на живота и е като река, в която речите са островите, събранията на народа са вълните, а има и внезапни баражи: противниците, предателите, продажниците. Брегът, до който достигаме, е брегът на първото очакване, а брегът зад него е брегът на радостта. И в единия, и в другия случай, и на единия, и на другия бряг вкусваме по един и същ начин сладостта на живота; но прекосяването на реката (времето, през което трае изборната кампания) са часовете, когато човек преценява какво означава за него родината. „Не искам да пиша нищо, искам да зная и да обучавам!“ Матиьо си помисли, че е научил много повече, отколкото е предал на другите.

Той крачеше към мястото на последното събрание; Пабло и Жил го чакаха. Общо взето, бяха свършили добра работа. Не бяха вече деца. Беше дошло времето за сериозна работа. Сега земята беше натежала и те трябваше да носят на плещите си трудностите.

Но как да разкаже колко великолепен е пътят, да възпее портокалите, солта, бунта, който се заражда и ще стигне чак горе до последната звезда? Матиьо мислеше, че Таел е негов неизбежен двойник в тази борба; Таел беше Матиьо — дошъл от бездънната нощ; в този миг, прекосявайки реката на словото, Матиьо се опитваше да се срещне с Таел.