Едуар Глисан
Река Лезарда (36)

XV

Изведнъж умората напълно завладя Таел… Той се помъкна бавно към града. Мина край равнината, край блатата, край завода, край плоския мост. „Да, пиявици, утринни бани, лъжи, лъжи!“ Таел влезе в града. Нямаше вече нищо тайнствено. Градът беше спокоен, като задрямал. Въздухът бавно трептеше. Таел прокле това еднообразие, което само го успокояваше. Той беше забравил планината, проляната от родината кръв. Вървеше бавно. Видя приятелите си до градинката, не се спря; там бяха Матиьо, Мицеа (я гледай, и Мицеа се беше върнала), другите. Настъпил беше следобедният задух, градът беше като мъртъв, никой още не подозираше какво е станало. Щорите бяха спуснати. Дребните душици почиваха.

Младият човек продължи да върви. Другите го следваха отдалеч. Това беше странно шествие из пустите улици. Таел сякаш чертаеше път всред зноя. Така стигнаха до къщата на Мицеа.

— Направих го — каза Таел, — но не ми беше леко.

Стояха в добре затворената предна стая. Слънцето се провираше през капаците и едва проблясваше в сянката като заглъхващ шум.

— Това е злополука — повтори Матиьо, — никой никога няма да узнае какво е станало.

— Всички знаят! Тигамба знае, разбрах го по очите му! Ломе знае, той свидетелствува в моя полза. Всички хора на плажа знаеха!

— Не! Този път няма място за приказки. Всичко е ясно и просто. Това е злополука. Всички трябваше да го направим. Ти трябваше да го направиш.

Беше дошъл краят на приказките; оставаше всекидневието; да забравим историите от други времена… В далечината се носеше зов, те чуха ехото му; пожелаха си да чуят още веднъж този глас.

Мицеа запита Таел:

— Кой храни кучетата ти?

— Един съсед — отговори Таел.

Матиьо извика:

— Мицеа!

Те всички имаха желание да говорят, да разискват шумно, да ръкомахат, да викат.

— Защо — прошепна Таел, — защо той поиска да наемем лодката?

Мълчаливият блясък на слънцето отговори на тъмната къща.

А тялото на Гарен отплува и се отдалечи в суровото море.