Едуар Глисан
Река Лезарда (37)

I

Беше събота, ден за съдебни заседания. Съдията Парел се беше изпокарал с жена си, с децата, с цялата къща. Той ненавиждаше тези отегчителни съвещания, губеше по цяла сутрин да оправя отношенията на невежите хорица, едни от други по-хитри. Съдията джавкаше:

— Значи, така, не знаеше, че да намериш верига, която влачи подире си цял вол, не е същото, като да намериш ей тъй, на пътя, парче въже?

Той налагаше глоби, жена му трепереше, селяните измъкваха невинно от торбите си по някое пиле или заек и точно там, посред съдебната зала, казваха със съучастнически усмивки: „Бива си го, вярвай ми, господин съдия, хранил съм го с прясна тревица…“ Съдията ръмжеше, после извикваше:

— Амели, занесете това в кухнята, пет франка глоба, да влезе следващият!

А сега трябваше да се занимава с тази история с удавянето!… Защо ли тези хора вечно ходеха към морето? Идваше ли му например на ум на него, Парел, върховен съдия, да върви там? Бяха алармирали всичко живо от служителите на властта. Получиха заповед да узнаят на всяка цена истината, да не щадят този младеж, Гарен беше важна личност. Съдията мразеше важните личности. С какво право се мъчеха да внушат на един съдия какви решения да вземе? И то за един намусен тип, който не знаел да плува? Бяха се събрали полицаи, военни, голяма тълпа, а съдията Парел мразеше тълпите. Обичаше най-много залата да бъде пуста и да има за цялата събота най-много две благополучни дела за някоя и друга кражбица; тогава той запретваше тогата си до коленете или съвсем я вдигаше, гледайки втренчено сбутания писар, който ровеше из книжата си с пресилено усърдие.

Странна жега цареше в малката зала; зяпачите седяха съвсем отпуснати по пейките. Съдията беше освободил средната пътека, но бяха оставили отворени прозорците и в двата отвора непрекъснато се трупаха още хора.

Таел беше заявил, че няма нужда от адвокат, но въпреки това му бяха определили. Без адвокат съдията щеше да мисли, че са го изиграли. Таел се чудеше на тълпата, която прииждаше, на цялата тази тържественост. Младият човек не се страхуваше, чакаше всичко да свърши. Изказването му се понрави на всички поради простотата, с която беше направено, както и поради точно изложените подробности; този младеж не можеше да измисли всичко това, сигурно говореше искрено. Съдията го разпита какви бележки си е вземал Гарен, за големия западен мост и за предложението на Гарен Таел да отиде да работи в „Домът на извора“. Гарен бил казал, че знае да плува, но той беше възрастен човек и, разбира се, всичко ставаше ясно. Тигамба даде показанията си; говореше предпазливо, без да взема страна. Съдията го похвали. Всички се развеселиха, когато Селестен и Ломе дойдоха да свидетелствуват. Те разправиха как Ломе кръстил по-големия син на Селестен и как Селестен кръстил сина на Ломе. Те били три пъти кумове, свързани два пъти религиозно и един път чрез приятелство. Съдията се разсърди. Адвокатът на Таел каза, че нямал какво повече да прибави, той се осланял на съда, който бил известен със своята мъдрост. Съдията каза сухо няколко думи, за да изрази съжалението си за злополуката, която била лишила страната от един толкова способен човек. Това беше оправдателна присъда.

Избухнаха буйни овации. Всички викаха: „Да живее господин съдията!“, а Парел благоволи дори да се усмихне. Изливащата се от залата тълпа грабна Таел, канеха го да пийнат, но той отказа любезно. Необикновената възбуда не стихна до обед. От време на време минаваха хора с намръщени лица; те изглеждаха обидени от общото оживление. Но никой не им обръщаше внимание. Полицаите се бяха оттеглили. Военните гуляеха, щяха да заминат следобед. Ярко слънце светеше над градските улици и навалицата в потайните заведения никога не намаляваше. Цареше оживление като в неделите на изборите или по-скоро приличаше на генерална репетиция преди този ден.

Съдията Парел се питаше как толкова лесно беше оправдал младия човек; все пак беше издал оправдателна присъда, след като беше обсъдил подробностите по злополуката. Невероятно беше този младеж да е убил Гарен, необходимо беше богато въображение, за да се измисли подобно нещо. Нямаше причини някой да помисли, че Гарен е бил приживе като съдията; съдията никак не съжаляваше за неговата смърт. Той предпочиташе всичките тези хора, които се забавляваха по улиците. Те сякаш се подготвяха за веселбите на следващия ден, когато беше храмовият празник на града. Поне съдията се успокои така. Да, те сигурно използуваха случая да се позабавляват; това вълнение изразяваше нетърпението им по-скоро да пият и да викат. Без съмнение нямаше по-сериозни причини. Народът е като децата. Те са шумни, но тъй или иначе са симпатични. Не се замислят много-много. Изведнъж съдията се нервира:

— Амели, угоихте ли кокошката, преди да я опечете?

Амели тракаше с тенджерите.

И аз бях по улиците, виках, тичах. Влизах у хората, търсех героя, който беше се отървал от съда въпреки необикновените обстоятелства. Исках да се запозная с Матиьо, с неговите приятели, да им кажа, че разбирам (че разбирам какво?), да им покажа, че и аз съществувам, че съм техен другар, техен брат.

Таел излезе от една къща. Той беше едър, кожата му лъщеше (сигурно все пак беше пил), ризата му залепваше от пот по гърба и гърдите. Приличаше на дървар, който е успял да повали дърво, и очите му блестяха от завършената работа. Очите му гледаха с разбиране. Той имаше приятна външност, полюляваща се походка (полюляваща се като лодка, би казал човек), изглеждаше силен, не го измъчваха угризения. Поне така ми се стори този ден.

Улиците малко по малко запустяха и Таел слезе към площада. Там най-сетне срещна Матиьо, Мицеа и Жил. Те вървяха край канала, който опасваше площада. Не мислеха за ядене. Пет пари не даваха за задушаващата жега. Бяха седнали на парапета на моста по пътя, който отива на север. Под тях клокочеха ръждивите води. Пред тях се ширеше железопътната линия на завода, която минаваше през кланицата и гробищата, пресичайки площада; тя изглеждаше не на мястото си всред този декор. От другата страна на пътя над сивия цимент се издигаха малки бамбукови постройки, още непокрити с листа, които на другия ден щяха да се превърнат в празнични колиби. Тези скелети от зелено дърво изглеждаха призрачни всред дневния блясък; те тъжно очакваха клонките по стените, червените и зелените килими, трапезите, рома, уханието на бадемово мляко, пъхнатите в бутилките свещи или димящите факли — всичко, което щеше да ги превърне през следващата нощ в оживени ниши всред непрогледния мрак и шума на тълпите. Сега в следобедното мълчание и жаркия слънчев блясък стърчаха като скелети и изглеждаха по-мъртви от развалини.

— Празнично оживление цари навред! — прошепна Мицеа.

Вляво от колибите се издигаше въртележката, чиито четвъртити дървени коне не бяха още заковани за подпорите. Части от дъските, извити като венец, недобре задържани, се влачеха по земята. Тази предпазливост не беше без значение, като си помисли човек за рояка деца, които въртележката привличаше още преди да беше дошла неделята. Прътът за подаръци също изглеждаше печален, съвсем оголен без своите богатства, лошо закрепен за циментовия площад. Предпразничните дни са изпълнени с носталгия; колко тъжен и безнадежден изглежда празничният площад под слънчевите лъчи в очакване на празника.

Навъртах се близо до тях, бях последвал Таел.

— Ясно — каза Матиьо. — Това е нещастен случай.

— Точно така, нещастен… (Бях отговорил, без да мисля, отзовах се като ехо.)

Мълчание се възцари по улицата, под моста, по пътя и отвъд него. Достатъчни бяха само тези думи и мълчанието, за да разбера, че ме приемат помежду си.

— А сега — каза след малко Матиьо — трябва да проверим дали сме пораснали вече, нали, Мицеа?

— Какво значение има дали ще минат двадесет или сто години? Всичко свърши и всичко започва сега.

— Спомняш ли си какво каза тогава?

— Казах ти, че говориш добре! Владетел на словото!

— Младост, младост…

Зноят замираше. Светлините си играеха над канала и миризмата на тиня се сгъстяваше, овлажняваше въздуха в този час. Зад магнолиите слънцето скоро запали жълта жарава.

Мицеа целуна Таел.

— А къде е Валерия?

Мълчание. Таел се засмя.

— Сега ще дойде и ще се запознаете с нея.

— Аз я познавам — побърза да каже Пабло.

Всички се развикаха: „И аз!“, вдигна се голяма врява. Носталгията се разпръсна, тъгата замря. Денят мина, без да си дадат сметка за това; мъже, жени и рояк деца обикаляха от барака на барака, обсъждаха приготовленията. Всички гледаха отдалеч малката група младежи, без да смеят да се приближат; смущаваше ги Таел, чието приключение ги беше развълнувало. Нощта пристъпяше тихо и събуждаше града, в мрака изплуваха леките постройки. Мина камионът с военните: те викаха, пееха, ревяха; хората ги гледаха, без да помръдват.

— Хайде лека нощ! — каза може би Люк (или Мишел, или Пабло, или Жил, не зная кой), когато камионът изви нататък, край железопътната линия.

— Сега са под бомбакса. Ломе, хей, Ломе, погрижи се за тях!

— Ломе обработва земята и пее с цяло гърло. Изобщо живее като всички хора. Няма нищо общо с бомбакса. Оставете го на мира.

— Ти ли го казваш?

— Вие сте маймуни, вандали, субаруси! Живях при него. Познавам го.

— Търпение… Ето че и той самият идва…

Ломе прекосяваше площада с кумеца си. Бяха си пийнали здравата.

— Здравейте, другари — извика той. — Поздрав на другаря Таржен. Поздрав на всички приятели. Другарю Матиьо, за кого ще гласуваме идната неделя? Казах на кумеца Селестен, който стои пред вас: „Кумец, трябва да се допитаме до науката и до младостта, защото науката е нашето оръжие, а младостта — нашата надежда.“ А кумецът Селестен, който стои тука пред вас, ми рече: „Имаш право, малкият.“ След това веднага дойдохме при вас бързо-бързо — за толкова време, колкото е необходимо, за да обърне човек по една чашка; но внимание, на малки глътки, само така се получава дълга трайност, животът е очарователен, а очарованието е кратко! Та пак питам, другарю Матиьо, за кого ще гласуваме?

— Разбира се, за народа.

— А кой е народът, другарю?

— Аз мисля, че народът е нашият представител — каза Матиьо.

— Аз също мисля така, господин Матиьо!

Внезапно Ломе стана сериозен.

— Не забравяйте — каза той, — никога не забравяйте колко изстрадал е вашият народ, защото той ви храни всеки ден, макар че не ви дава месо, а само хляб. А вашият народ е изстрадал много.

Някаква власт се излъчваше от този човек. Някакво жизнено вълнение, могъща истина. Ломе млъкна замислен. Всички чакаха да продължи.

— Лезарда е придошла. Когато слизах тази сутрин към града, всички пътища бяха залени. Водата стигаше до коленете. Нужна е предпазливост, силата не е достатъчна. Когато човек стъпва в тиня, трябва да опитва почвата с крак. Ето това е. Казвам го просто така. Когато убием звяр, остава миризмата, а миризмата може да предизвика вълнение. Недоверие. Така ли е, другарю Таржен? Приятни са морските бани, а? Само че човек трябва после добре да се измие в рекичката. Така е. Вие навлизате в живота, ще се учите. За вас всичко започва сега. За нас, старите, е много късно, много хубави неща ние няма да видим. Но ние ви помагахме. Вие не го знаете, защото сме безгласни букви, но ние ви помагахме. Спомнете си някога за това.

Минувачите се питаха какво може да разказва така сериозно Ломе. Каналът беше обагрен в червено. Матиьо и приятелите му виждаха само Ломе.

— Хайде — извика Ломе накрая, — трябва да смажем гласа си! Утре е празник. Утре, събота вечер, ще тръгнем за Белем. Ломе влиза в кръга. Сторете място, всички вие. И той ще вземе участие. Реката направи, каквото беше необходимо. Довиждане на всички! Кумец, трябва да вървим. Ти отиваш към морето, аз в планината, а Лезарда е придошла. Поздрав на другарите!

И той си тръгна, повличайки Селестен като трофей след сражение. Минувачите, като видяха как свърши тази своего рода конференция, се засмяха доволни и извикаха: „Лека нощ, Ломе!…“ Матиьо каза тихо:

— Имаме още много да растем…

Тогава всички видяха (а и аз също) Валерия, която слизаше към канала с последните пурпурни лъчи на слънцето.