Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Lézarde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране
Диан Жон (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
vog (2014)

Издание

Едуар Глисан. Река Лезарда

Народна култура, София, 1960

Преведе от френски: Пенка Пройкова

Редактор: Цветана Калудиева

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Лев Шопов, Лидия Стоянова

Дадена за печат на I.IV.1960 г. Печатни коли 12,75

Авторски коли 17. Формат 84×108/32. Тираж 25080

Поръчка №21 (905). Поръчка на печатницата №459

ЛГ IV. Цена 1955 г. — 7,20 лева.

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

 

Édouard Glissant. La Lézarde

Éditions du Seuil

Paris, 1958


На майка ми

„Коя е тази страна?“ — запита той. И му отговориха: „Обмисли първо всяка чута дума, познай всяко страдание.“

I
Пламъкът

„Единствен пътят знае тайната.“

Африканска поема

reka_lezarda_dvama.png

I

Таел излезе от къщи, когато слънчевите лъчи вече огряваха капките роса, които се сливаха с точиците ръжда по покрива. Първият зной на първия ден. Покритата с камъни алея се простираше пред него до глинестата пътека; точно тук едно пурпурно дърво извисяваше червената си корона, сякаш глината преминаваше в простора — кът, в който разпръснатите във въздуха мечти най-после се срещат. Таел се отдалечи от алеята и с мъка се откъсна от съзерцанието на великолепното дърво. После решително нагази в калта и тръгна редом със слънцето.

Но изведнъж се спря и оттам направи едно движение, което означаваше съучастничество и сбогуване. Чу блеенето на своето стадо (макар че беше напълнил коритото с вода) и му се стори, сякаш беше се покатерил на манговото дърво, което расте високо над къщата, и оттам вижда безредно разхвърляните четвъртити ламаринени покриви, където всеки ден слънцето играе самотната си игра и никога не я спечелва. И той потръпна от мъката на всички онези, които тихо ронят сълзи по изгубено щастие.

Още по-надолу пътят е осеян с камъни — в тази страна инженерите не довършват пътищата. Таел знаеше какви бяха острите камъни, макар че никога не беше ходил толкова далеч в тази посока, накъдето отиваше сега. Той скоро съзря засенчващата водния мост огромна мубенска слива, която на това място сякаш очертава в жълто крайната граница на познатия му свят — като далечен отзвук на близкото до сърцето пурпурно дърво от височините.

Таел се спря под опасната прохладна сянка на дървото; той тъпчеше по килим от пренебрегнати от човека плодове, да, страшни плодове, които нищожният човек дори не докосва. Замореният от усилния ход пътник не спира да отдъхне тук. Но Таел нямаше защо да се страхува от простуда; той беше едва в началото на своя път. Потта и пламналата кръв щяха да го облеят по-късно. Така мислеше той. Затова взе от земята една жълта слива и я изяде, ей тъй, напук.

Тогава чу лая на кучетата. „Сийон! Мандоле!…“ — легендарни имена за този човек, откърмен с приказки и тайнства. Кучетата олицетворяваха всички страсти на височините, те единствени нарушаваха непорочността на планината — затова именно Таел ги обичаше и в същото време ги избягваше. А кучетата знаеха с какво отблъсват господаря си; впрочем той винаги побеждаваше отвращението си към тях. Те обичаха звука на неговия глас, сигурната му стъпка. Сега лаеха…

Необходимо е върховно самоотричане, за да останеш планинец в тази изцяло планинска земя, която морето непрекъснато примамва и съблазнява от всички страни. Още повече, че планината през цялата година не отхвърля наметалото си от зелени храсти и от непристъпните гори с уморителна папрат, извисила се в собствената си дебела сянка; наметало на тайнствено туловище, последно убежище на слялата се завинаги самота, която никаква страст не може да озари или да помрачи.

Така че, ако слезеше в низината, Таел трябваше да напусне всичко това. Той започна да мисли и премисля. „Ще ви унищожа“ — каза накрая, обзет може би от тщеславието на това внезапно пробудило се съзнание. „Ще ви унищожа“ — извика Таел към призраците, които му се стори, че разпознава.

В този миг той прекоси водния мост…

 

 

Земята в околностите на Ламбриана притежава изтощителен блясък. Изоставяйки пътя, както спящият отхвърля от себе си леката завивка, саваната се прибулва в окрайнината на един гъсталак от гоайави. Таел гледаше: тънка, възтъмна ивица разделяше лекия наклон, обрасъл в светлозелено, и набраздената тъмнозелена низина — реката, която течеше под моста. На запад жилавият бамбуков гъсталак се съединяваше с гоайавите, след като сянката просветляваше на много места; на изток като орляк стрелички, запратени над долината, прииждаше завеса от дъжд. Слънцето тъкмо изгряваше (Таел беше го изпреварил) зад огромните насипи, по които се катереше пътят; върху тези насипи минаваха проводниците от черен метал, по които спускаха захарната тръст; отдалеч те приличаха на скеле за спортни шейни, всяваха страх, както се извисяваха прави и строги. Завъртайки се силно на левия си крак, Таел се плъзна, сякаш беше в шейна, уравновесявайки тежестта с полюляване на дясната ръка. Пред погледа му летяха воденица, река, гоайави, дъжд, път, насипи, слънце, воденица, река, гоайави, дъжд… Когато се закова на място, до протегнатата му ръка изникна, сякаш творение на бързината и замайването, Матиьо; обзет от внезапно безразличие, той беше оставил сериозните си занимания и се беше отдалечил от града, а това тласна по нов път съществуването на Таел.

Таел замахна гневно. Натрапникът прекрати неговия вихрен полет, прекъсна внезапно опиянението му, беше дошъл твърде рано. Но той бързо се успокои. Слънцето тежко прежуряше; пътят се виеше край алеи, обрасли с гъстата трева пара̀, носеше се миризма на бикове. Таел и Матиьо свиха по главната колониална артерия, черен път, по който жегата извиква в мисълта видения за вертикални реки с лениви води. После се отправиха към Ламбриана. Множество завои, внезапна прохлада, прокрадващи се шумове. Колкото повече се рови човек в спомена си, толкова по-ясно съзнава, че няма друг път, който да предлага в едно и също време такъв покой и такова оживление. От двете страни на пътя и малко по-ниско се гушат къщи, така потайни и лишени от всякакво движение, което сякаш спира дотук, че човек започва да се колебае дали те не крият жестоки и нестихващи нещастия. Техните светлинки обливат пътя с горчива мекота (защото пътникът не може да не изпита чувството, че те му са едновременно и близки, и далечни). Дори когато шумните коли, оркестрите и керваните нарушават това мълчание, те не променят двуличния характер на природата на това място; човек не може да отсъди внезапно, че то е изпълнено с живот или, напротив, да махне с ръка и безвъзвратно да го остави всред неговата неподвижна свежест. Таел взе един камък, запрати го с всичка сила и за миг наруши тишината. Матиьо се усмихна.

— Погледнете. Ето бомбакса — каза той.

Извишило се над асфалта, огромното дърво шумолеше. Нито една птица не гиздеше клоните му като блестящ накит, никакво пърхане на криле не смущаваше тържествената му осанка, застиналите неподвижно чепове и тръни по кората му. Небето изглеждаше по-дълбоко над столетника, в чието подножие разхождащият се ускорява крачка.

— Една жена — започна да разказва Матиьо — отхвърлила с презрение любовта на един селянин. Една нощ тя минала под това дърво. От камбанарията в Ламбриана биело полунощ и луната била в последната си четвърт; невидима мрежа обгърнала жената и бавно я удушила. Открили на гърдите й, където е сърцето, голямо червено „Л“, като особен знак, отпечатан на кожата; селянинът се наричал Ломе. (Но това е само суеверие.)

— Казвам се Таел.

— А аз Матиьо.

 

 

Така се озоваха те по дългата улица, която води към града. И Матиьо се представи на Таел, като замахна широко към къщите, сякаш искаше да подчертае, че всичко това се нарича Матиьо (а не Ламбриана) и че той (Матиьо) изразява накратко с името си цялата тази действителност, избликнала пред тях над нагорещените червени покриви; сякаш искаше един път завинаги да обясни, че не случайно беше застанал на онова място, а за да посрещне госта в уречения ден и час. Таел отговори също с жест:

— Ние винаги твърде много сме се вживявали в легендите, а ти вярваш в чудеса. Нали?

После се усмихна на града. Ламбриана го очакваше, тя беше изпратила един от синовете си да го посрещне. Може би легендите спадаха към неизследваната област на бъдещето и може би бъдещето разчиташе на него, Таел. Дългият неограден път пресичаше нива със захарна тръст. Той се извиваше по средата, за да заобиколи един поток, поемаше си дъх, като вървеше по наклон близо до една дъскорезница и накрая прехвърляше над канала своя мост с парапет от гнили дъски. Всичко в тази картина, едва преградена с червената табелка: „Карай бавно!“, нашепваше за безкрайния бяг на бъдещето. Още младите тръстики не можеха да спрат полета на въображението; нито пък сивите фасади, защото този град олицетворяваше за него бъдещето. Все пак думата „Кланица“, написана с огромни букви, закриваше гледката отляво.

— Вдясно са гробищата — каза Матиьо.

— Горе-долу същото — измърмори Таел и продължи да крачи бодро.

Те се засмяха на глупостите си.

Матиьо вървеше след Таел, като никога не го изпреварваше (не се знае дали за да не му пречи волно да се възхищава от гледката, или от деликатност — да не остави у него впечатлението, че го водят). Все пак от време на време се изравняваше с Таел и тогава се провикваше към ослепителния лазур: „Валерия, Валерия!“ — думи, които другарят му не можеше да разбере.